Николай Кауфман (1925 – 2018)

 

Хубавото на тъгата е, че понякога успява да приюти в себе си и радостта.
Днес сме тук по тъжен повод – разделяме се с Николай Кауфман. Утешителната радост обаче е, че сме се събрали – с паметта и мисълта за този изключителен човек.
Давам си сметка, че „изключителен“ е определението, срещу което самият той пръв би възроптал. Защото, въпреки всичките си академични степени и звания, въпреки наградите, въпреки признанието, което приживе получи, той бе един насъщно скромен човек, мисионерски отдаден на работата си. И до последните си години наричаше себе си единствено „записвач на народни песни“. Но може би без точно това съчетание от качества изключителното дело, което остави след себе си, не би било възможно. Без преувеличение бих казала, че едва ли някой ще успее да го повтори – в България, а и не само.
Огромен масив от записан и проучен фолклорен материал – български и еврейски, събиран в страната и извън нея. Мащабно изследване на градската песен, което ще остане в историята съвсем не само на музикознанието и фолклористиката, защото чрез него Николай Кауфман събира, описва и публикува купища шлагерни текстове, които принадлежат на класици на българската литература, че и на световни интелектуалци (тук са автори като Славейкови, Разцветников, Багряна, Вапцаров, Петър Увалиев и много други – а авторството на някои от тях е реално откритие). Еврейски музикален фолклор от различни части на света и от различни места (тук ще спомена и собствените му композиции по мотиви от Бургос до Аушвиц – от средновековния сефарадски епос до упокойните лагерни песни на евреите).
Делото му в Бесарабия е отделна тема – самият Николай Кауфман описва патилата си, докато през 60-те години на миналия век сбъдва мечтата на много български фолклористи да запише тези труднодостъпни песни от извора, от хранителите на стара, гаснеща традиция отпреди два века. Успява не просто през 60-те, а в периода между 68-а и 71-ва, когато бдителността към всяка подозрителна в политически план инициатива е особено изострена. На свои разноски, със собствения си Москвич, при 14-часов работен ден и полутайно – просто като български композитор, защото замесването на институции би спуснало непреодолима бариера пред начинанието му. Само след няколко години, по думите на самия изследовател, това би било невъзможно – при следващото му посещение неговите източници вече не са между живите. А Кауфмановата бесарабска история сама по себе си напомня приказен сюжет – един от онези скитащи из цяла Европа сюжети за бедния най-малък брат, който с изобретателност, находчивост, неуморен труд и несломим дух единствен успява да стигне до съкровището.
Разбира се, това са малки фрагменти от делото на академик Николай Кауфман, записал и изследвал над 40 000 народни песни и инструментални мелодии от Пиринския край, Родопите, Тракия, Добруджа, Северозападна България; сам той автор на внушителна по обема и въздействието си хорова и оркестрова музика. Негови по-млади колеги още разказват как сутрин са го откривали в Института за музика, както той го наричаше, да спи, покрит с палтото си, след нощ, в която е оставал да си досвърши работата.
И като си припомняме тези негови тихи добродетели на скромността и трудолюбието, нека не забравяме и онова невероятно чувство за хумор, с което можеше да превърне всяка житейска ситуация в игра, в цветист анекдот, че и в пиперлив напев. И тук се сещам за изявлението му: „Боб Дилън взе моето Грами!“. Да, освен всичко друго, Николай Кауфман става и носител на наградата „Грами“ през 1990 г. Боб Дилън успява да му „вземе“ само втората такава награда, за която е номиниран през 96-а.
Тази кратка реч ще завърша с думите на дъщеря му Мария Кауфман. Когато преди няколко дена се опитах да внеса по-бодър дух в разговора ни, първото, което ми хрумна, беше: „Ей, сега ще се срещнат там горе с баща ми (бяха изключително привързани един към друг приятели) – и най-после няма да имат работа, и ще имат време да се видят като хората, и да си поговорят, че и да се повеселят, може и бутилка вино да си отворят…“ Тогава Мария с типично кауфмановското си чувство за хумор ме пресече: „Ами, ами, те и там ще си намерят работа!“.
И наистина, какво по-хубаво да пожелаем на дух като неговия, освен да не престава да работи – където и да е!
Елка Димитрова
 
Бел.ред. Думи от поклонението пред акад. Николай Кауфман.