Самотните закачени

 
„Закачане”. Режисура, концепция и текст Неда Соколовска. Сценична среда Иван-Александър Тодоров. Консултант-драматург Стайко Мурджев. Мултимедия и мапинг Владислав Илиев. Участват Галя Костадинова, Илия Виделинов, Мартин Димитров, Мила Банчева, Неда Спасова, Николай Върбанов, Симона Халачева, София Маринкова, Юли Малинов, Юлиян Рачков. Театър “София”. Премиера 9 март 18 г.
 
Те са единайсет. Всеки държи смартфон, забил поглед в него. Насядали са около оголените стени на сцената, по познатите от фоайето табуретки в стила на късния соц. Трудно ми е да преброя зрителите, които, огледално на актьорите от сцената, поглеждат в светещите екрани на мобилните си телефони, докато тече спектакълът. Не се стряскайте, при този тип театър и тази концепция за спектакъл подобно поведение съвсем не е шокиращо или нарушаващо конвенцията в драматичния театър, според която сцената трябва да изключва всекидневието, от което зрителят идва.
Представлението на вербатим-театъра е всъщност вид продължение на всекидневието. Само че това се случва в една форма, която естетически само обозначава ставащото на сцената като театър. Спектакълът е структуриран от поредица наслагващи се и застъпващи се помежду си монолози или размяна на думи в по-скоро монологични структури, които актьорите произнасят дословно (verbatim), тоест, дума по дума, следвайки записите в слушалките, които носят. В центъра на сцената виси изображение на смартфон и се върти една топка: И двата предмета обозначават метонимично мобилния като основен герой на ставащото и бара като място/а на действието (по барове вероятно са правени записите). Актьорите следват динамиката в драматургичната организация на материала, създадена от Неда Соколовска и Стайко Мурджев, като се сменят пред микрофоните, поставени в центъра. Чрез тях документалните монолози на записаните добиват очертания на персонажи в действието. Останалите седят около стените. Казано иначе, по този начин естетически се обозначава театърът като игра-на-представяне-на-персонажи-и-истории.
Същественото при това игрово обозначаване е насочването на вниманието на гледащия към документалността на текста, който актьорите произнасят, и проследяването на поведението на говорещите от сцената. Драматургичният текст, респективно действието, не следва логиката на разказ с начало, кулминация и развръзка, а е отворена редица от “изповеди”. Това са доверени истории пред хора от екипа на спектакъла от страна на техни приятели и близки. С други думи, и сценичната драматургия в своята организация цели да обозначи течащото, отвореното, хаотично и флуидно всекидневие.
Историите са на хора между 25 и 35 години от централната част на София, представляващи културата на живеенето онлайн. Те говорят за връзките си онлайн, за живота си онлайн, говорят, накратко казано, за дрогата на живеенето онлайн. В тази форма създателите на спектакъла pars pro toto насочват вниманието изобщо към отношенията между хората в дигиталния свят.
В отворената верига на обозначения всекидневен ред се пресичат историята на млад хомосексуален мъж, който се влюбва в човек, поддържащ същата интимна връзка с още осем души в мрежата чрез what’s app кореспонденция, с историята на една двойка, в която момчето е така потънало в бизнеса с биткойни, че живее там по-активно, отколкото във вербален или физически контакт с момичето до себе си. Още две двойки се преплитат в разказа за неустойчивите си връзки и в еднакво силното желание да се чувстват дълбоко свързани в общност и силно обичани от някого. Те всички – потънали, свързани, зависими, вторачени, омагьосани от екрана - са “закачени”. В онлайн жаргона думата обозначава едновременно и потъването като сериозна зависимост от онлайн общуването, и влюбването като разтърсващо преживяване.
Интересно е, че въздействието на този тип игрово-разказване-и-представяне идва от интензивността в играта на натрупването на историите. Актьорите добре разказват (с интонацията на интервюираните) и следват играта (чрез изобразяване характера на поведението им). Благодарение на тях, публиката усеща парадокса в това общуване - колкото по-силно е желанието на всеки за принадлежност към мрежата и за искрено, дълбоко свързване-с-другия, толкова по-болезнено самотен се чувства. Събирателният образ на това болезнено усещане за самота е двойката, легнала в нещо като стъклен “аквариум” в предната част на сцената. Аквариум, представляващ инсталация на една провалена любовна нощ и чувство.
Спектакълът почва отникъде и свършва така, както тече всекидневният живот и както се завързват и развързват отношенията в онлайн общуването, където всеки “закачен” се чувства крайно самотен. Отключва чувствителността на зрителя към проблеми и преживявания, които той добре познава, но от различна гледна точка, тоест, премествайки перспективата към него. Прави го, без назидателно да му обяснява колко “нечовешки”, вреден и отчайващ е животът онлайн, като се поставя в някаква ретро- или квазиутопична гледна точка за щастлив живот извън него или в епохата преди него.
Прави го умно, интелигентно и с чувство за хумор, отваряйки към зрителя пространство за разговори и рефлексия, но и отваряйки пространството на Театър “София” към един театрален спектър от търсения с много повече шансове да “закачи” нова публика към театъра, отколкото обичайните клиширани, бутафорни и рутинно приятни представления.