Как театърът разказва днес...

 
В навечерието на Международния ден на театъра Съюзът на артистите в България организира дискусия на тема „Как театърът разказва днес“. Тя се проведе на 26 март в Американския център на Столичната библиотека.
Участниците в дискусията бяха Явор Гърдев, Стоян Радев и Стайко Мурджев, представени като режисьорите, направили едни от най-интересните спектакли през този сезон: „Чамкория” в Театър 199 и „Пияните” в Малък градски театър „Зад канала” на Гърдев; „Палачите” в Театър „София” на Радев; „Еквус” в Mладежки театър и „Франкенщайн” в Театър „София” на Мурджев.
В срещата с коментари се включиха театроведите Камелия Николова и Асен Терзиев, а водещи на събитието бяха Анна Топалджикова и Николай Йорданов.
Йорданов започна с това, че през 70-те, 80-те и 90-те години на ХХ век в театъра се случва перформативен поврат, който сваля от сцената подражанието чрез разказ. Днес обаче този разказ се завръща, подпомаган от тенденцията зрителят да се обръща към разказа през културната памет.
От своя страна Явор Гърдев му опонира с думите, че той е привърженик на тезата, че наративът никога не е слизал от сцената, макар че е факт, че през 70-те и 90-те години перформативният акт измества наратива в рамките на професионалните интереси на театъра. Това е свързано и с генералния разказ, и с идеята на Франсис Фукуяма за края на историята. В българския поток на създаване на култура, който се движи с 10-15 годишно закъснение спрямо европейския, става дума не толкова за упадък на разказа, колкото за неговото „кривване”, обърна внимание Гърдев
След това той говори за решението си в „Чамкория” да се спре на тоталния минимализъм. По думите му, „Чамкория” не търпи режисьорски свръхинтерпретации, тъй като историята сама по себе си е носител на силен енергиен заряд и единственото, от което се нуждае, е тъкмо тоталният минимализъм. Освен това, в „Чамкория” всяка една част от произведението може да бъде представителна за цялото и заради това всички режисьорски добавъчни ефекти имат за цел да я обслужат, допринасяйки в максимална степен за концентрирано слушане.
Стоян Радев се включи в дискусията, подчертавайки, че той винаги е бил привърженик на линейния разказ. Това започва още от студентските му години, когато като курсова задача поставя сцената „Срещата на Хамлет с призрака на неговия баща”. В нея той използва образа на собствения си баща от фотография, на която Радев-старши е с балтон пред Софийския университет. Работата на Радев-младши била много харесана от преподавателите. Тъкмо затова, пошегува се режисьорът, той не спира и до днес да поставя пиесите си, използвайки линейния разказ. Така той постъпил и в постановката си „Братя Карамазови” в Драматичния театър в Пловдив. И макар че Иван Добчев го предупредил, че Достоевски не може да се разказва линейно и най-добре е да се „хване за едно парче, което да отговаря за цялото”, Стоян Радев убедено настоявал, че дори самият Достоевски би бил срещу разпарчетосването.
От своя страна, Стойко Мурджев се включи в разговора, коментирайки, че и него винаги го е занимавал разказът като опора, без която театърът би се разпаднал. Той обаче поясни, че в един момент си дал сметка, че освен разказ, му е необходимо и още нещо, което да изгражда моста между разказ и зрител. В представлението си „Еквус” Мурджев открива, че нужният му елемент е вътрешният образ на разказа, който се кръстосва с хоризонталното разказване и прави възможно и вертикалното.
В действителност, този вътрешен образ представлява вътрешните образи на актьорите, които те генерират с цел да ги проектират върху зрителите. В резултат на това се получава така нареченото „кръстосано разказване”, което Мурджев продължава да изследва заедно с актьорите си, за които то е особено предизвикателство.
При последвалата размяна на реплики между режисьорите Явор Гърдев започна с това, че би било добре да се ограничат понятията, защото, когато той говори за разказ, не прави разграничение между фабула и сюжет, следвайки Аристотел, за когото двете са едно и също. Освен това, според Гърдев, основният въпрос в дискусията е не дали разказът е линеен или не, а каква е степента на интерпретация. Освен това, продължи Гърдев, при „първата среща” на Радев с Шекспир се наблюдава не само откъсване от линейния разказ, но и интерпретация на двойна степен – една душа не само е облечена, но и нейната дреха е тъкмо балтон...
„Каквото и да разказваш, то минава през превъплъщението на актьора” – отвърна му Радев и призна, че изпитва голяма обич и към слабия театър, и към лошите актьорите, за които смята, че са чудесни, тъй като и той, и те се стремят към надхвърлящото ги – историята – с начало, среда и край. В този смисъл, той сравни и тях, и себе си с Марина Цветаева, която, въпреки актуалните тенденции на своето време, продължава да пише четиристишия, защото вярва, че тъкмо те са формата, в която поетът може да се изрази – без значение дали съвършено или не...