И кои са патриотите сега?

 
Иван Кръстев, „След Европа”, University of Pennsylvania Press. £15.99 (US $19.95)
Ник Клег, „Как да спрем „Брекзит” (И да направим Великобритания отново велика), Bodley Head. Paperback, £8.99
Робърт Пестън, WTF[1]: „Какво направихме? Защо това се случи? Как отново да си върнем контрола?”, Hodder and Stoughton. £20
Роджър Скрутън, „Къде сме ние: Състоянието на Великобритания в момента”, Bloomsbury. £16.99 (US $24)
Джефри Еванс и Ананд Менън, „Брекзит” и британската политика”, Polity. £40 (US $54.95)
Корали Делом и Давид Кела, „Краят на ЕС”, Michalon. €19
Лукас Цукалис, „В защита на Европа”, Oxford University Press. £18.99 (US $30)
 
Към Европейския съюз всеки има различни чувства, моите през първите години бяха положителни. Когато през 1972 г. Обединеното кралство се присъедини към Общия пазар, бях служител в отдел „Съветски съюз” във Външно министерство и работех по Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) в Хелзинки в качеството си делегат от Великобритания по въпросите на човешките права. Солидарността на ЕС беше ключов елемент за успеха на Хелзинкските споразумения, подписани през 1975 г., а по-късно смятани за фактор при падането на съветския комунизъм.
По-късно като главен личен секретар на двамата външни министри - Дейвид Оуен и лорд Питър Карингтън - видях колко тясно Великобритания работи с френските и с немските си партньори в замислянето на съгласувана външна политика на ЕС. Това ставаше понякога и на неофициални срещи на негласната тройка. Но също така усещах и търканията, причинени от брюкселската бюрокрация и растящите й амбиции.
Като депутат от консервативната партия, бях изкушен да гласувам против Договора от Маастрихт от 1992 г., който, също както еврото, тласкаше ЕС към твърде близко сътрудничество, което беше прекалено тясно за благополучното функциониране на съюза. Ако с неохота гласувах „за“, то беше, защото онези „против” бяха разнородна банда еврофоби и защото министър-председателят Джон Мейджър ме предупреди, че ако аз и още няколко души се присъединим към нея, правителството може да падне.
На референдума през 2016 г., когато вече се бях отказал от поста си и не принадлежах към никоя партия, гласувах за оставането в ЕС. Предупредих няколко души от Лондон, че „Брекзит” може и да мине с 51%. Не познах с един процент. Причината да смятам така беше дълбокото народно негодувание по отношение на масовата имиграция. Усетих го, когато през 2007 г. правех обиколка из северните и средните части на страната, която е описана в книгата ми „Време за емиграция?“. В нея говоря за икономиката на финансовите балони, а и за това, че когато стане дума за имиграцията, „прекалено резките промени могат да провокират крайни реакции“.
Хвърляйки поглед върху издадените в последно време книги за „Брекзит”, виждаме, че се открояват три обезсърчаващи теми: 1. почти никой не пише откровено за това как Обединеното кралство се оказа в това положение; 2. малцина виждат изход; 3. ЕС е изправен пред несигурно бъдеще.
Най-добрата книга - „След Европа“ - на българина Иван Кръстев е най-искрената. Кръстев говори за „невъзможността и нежеланието на либералния елит да обсъжда проблемите на миграцията и да се справи с последствията й” и вижда новата Европа като „свят на разделения“. Рискът от разпадане, пише той, трябва да ни накара да признаем, че „бежанската криза драматично промени характера на демократичната политика на национално ниво и това, на което ставаме свидетели в Европа, не е просто популистки бунт срещу статуквото, а въстание на гласоподавателите срещу меритократичния елит, най-добре символизиран от трудолюбивите, компетентни служители на Брюксел, които, въпреки всичките си качества, нямат никаква представа от обществата, които трябва да представляват и да обслужват.”
Меритократи или не, Ник Клег („Как да спрем Брекзит“) и Робърт Пестън („WTF“) са представители на елита. Макар да съм съгласен с тях, че „Брекзит” е съдбоносна грешка, в книгите си те избягват истината за имиграцията - понякога елегантно, а друг път, като лицемерно я пропускат. Клег изглежда, като че благородно се разкайва, когато пише, че „ретроспективно погледнато, очевидно беше грешка да отворим границите си“ през 2004 г. за новите десет държави членки на ЕС. Същевременно гласувалите за „Брекзит” едва ли ще успокои новината, че последвалият прилив „бе по-скоро случаен, отколкото планиран“. Прословутото изчисление за 13 000 имигранти на година, което разубеждава Тони Блеър да работи с хипотезата за седемгодишно спиране на свободното движение, е на базата на споразумение, според което и другите държави от ЕС също ще отворят границите си. Нещо, което повечето от тях не правят.
Следва лицемерно подминаване на някои събития. Клег е прав, като твърди, че в навечерието на референдума чувствителността на избирателите е изострена заради средиземноморската бежанска криза от 2015 г. и опасенията, че терористи могат да се представят за бежанци. И все пак, той никъде не признава, че подобни страхове се появяват още преди много години - през далечната 1997 г., когато контролът върху имиграцията от неевропейски страни отслабва. До 2016 г. 14% от хората, живеещи в Обединеното кралство, са родени в чужбина. Само 3.5 милиона са родени в ЕС в сравнение с 5.6 милиона, родом от неевропейски държави. От тези 5.6 милиона над 3 милиона са мюсюлмани (по данни на Националната статистическа служба), най-вече от Пакистан и Бангладеш. Нашето лично мнение по въпроса за тези мащабни и главоломни промени не е от значение. Онова, което е важно в контекста на „Брекзит”, е политиците, медиите и учените да признаят, че много повече имигранти от неевропейски страни са влезли в Обединеното кралство през последните 20 години, че някои ще бъдат асимилирани по-трудно и че внезапният скок на броя на неевропейските имигранти трябва да е бил отчетен от мнозина от гласувалите за „Брекзит” наред с всички недоволства, които те изпитват от европейските имигранти.
Освен това, Пестън поднася недотам искрени извинения. Той признава, че през 2010 г. на среща в БиБиСи осъзнава, че репортажите на медията за имиграцията – или, да го кажа по-точно, почти пълното им отсъствие – са сериозно нарушение на дълга им да представят онова, което наистина е важно за зрителите и слушателите. Но просто да им се каже (както и правехме), че имиграцията е страхотна за икономическия растеж, беше наистина обидно. В този случай БиБиСи влиза в ролята на заместител на цялото либерално статукво.
Спорно е дали истинският растеж на глава от населението е толкова голям. Също като Ник Клег, и Робърт Пестън избягва въпроса дали на референдума британците са мислили за определени неевропейски имигранти или най-вече за полските водопроводчици. С това той остава член на либералния елит, описан от Кръстев, неспособен и нежелаещ искрено да разисква пагубното влияние на имиграцията върху референдума за ЕС. Пестън предпочита по-успокоително звучащото обяснение, че резултатите „просто казват „майната ви“ на цялото управляващо съсловие“.
Хора, подкрепящи оставането в ЕС, като Пестън и Клег, няма да успеят да убедят мнозинството в страната да размисли, ако не признаят сериозността на проблема с имиграцията от всякакъв произход и не предложат решение. Междувременно нови статистики потвърждават, че в резултат на „Брекзит”, макар и цифрите от Европа да намаляват, имигрантите от неевропейски държави, особено азиатските, се увеличават. За евроскептика Джейкъб Рийс-Мог, член на Консервативната партия, проблем няма: Съединените щати и Общността на нациите, включително Индия, Пакистан, Бангладеш, Нигерия и т.н., трябва да бъдат превърнати в приоритет, „вместо народи от ЕС, с които нямаме никаква връзка“, заяви наскоро той. Дали тази липса на свързаност включва културни, исторически и религиозни връзки?
В интерес на истината, стане ли дума за имиграцията, целият спектърот партии лицемерно подминава темата - подобно викторианци, избягващи да си говорят за секс. Трудно е да се определят възгледите на британския външен министър Борис Джонсън, човек, който пише с бързо избледняващо мастило и произнася реплики, приличащи на натруфени ефимерни балончета, но като другите от „племето” му настоява, че мотивите на гласоподавателите са безкористни – не става дума за имиграцията, а за това Великобритания да си върне суверенитета, да поеме обратно контрола и т.н.
Трудно е да се разгадае какво се върти в главата на лидера на Лейбъристката партия Джереми Корбин, което се дължи на очевидната липса на мисли, но като се започне от самия него и се стигне до войнствените журналисти от в. „Гардиън“, антимиграционните настроения се отричат, омаловажават или избягват. Тях просто няма как да ги има и заради безупречната етика на работническата класа, и заради левия интернационализъм, и заради антирасистките принципи. „Виновници” са строгостта на торите и неолибералната икономика – нещо, което до известна степен отговаря на истината в някои части на страната. Но все пак, да се отрича влиянието на неевропейската имиграция, както ще твърди Найджъл Фарадж, е самозаблуда.
През февруари движението „мозъци за Брекзит“ оспори твърдението, че учените продължават категорично да подкрепят оставането в ЕС, но заедно с това се появи нова форма на отбягване на темата. Може и да няма нищо лошо в защитаването на позицията за излизане от ЕС, въпреки че не е благоразумно да обвиняваш опонентите си, че презират интелекта на електората. Лагерът „мозъци за Брекзит“ не изказа почти никаква загриженост по въпроса за имиграцията, а това мълчание постави под съмнение преценката на гласоподавателите. Да си играеш на народен защитник, като в същото време се отнасяш презрително към онова, което си мисли народът, е позорна интелектуална поза.
Предупреждавайки за опасността от създаване на нация в нацията, бившият председател на британската Комисия за равенство и човешки права настоява за по-големи усилия за интеграция. Макар че е ревностен поддръжник на оставането в ЕС, Зейди Смит показа, че разбира гласувалите в подкрепа на „Брекзит”. В статия в „New York Review of Books” тя изрази съжаление, че не е проявила достатъчно съчувствие спрямо проблемите на белите от работническата класа, които живеят вкупом с новите имигранти и се борят за ресурси. Но подобни гласове са рядкост.
Човек се чуди какво ли мисли Кръстев за всички тези шмекерии, но, разбираемо, той отделя малко внимание на Великобритания. За страничния наблюдател „Брекзит” сигурно прилича на лошо изигран трагичен фарс. Само си представете - Корбин с шапката си а ла Ленин, Джейкъб Рийс-Мог, облечен като едуардианец, или депутатът от Консервативната партия Джон Редууд с пристегнати накръст чорапи[2], които ни убеждават, че британските вина и сирена са също толкова добри, колкото и тези, произведени във Франция. А външният министър, който тича из целия свят, облечен в шорти за джогинг, прилича на световно провалящ се комик.
В същото време, и представлението на интелектуалците консерватори не e особено интересно и не вдъхва уважение. Разпаленият министър на околната среда Майкъл Гоув говори за „Брекзит”, който ще освободи Европа чрез разбиването на ЕС, цел, която се споделя и от Владимир Путин, и от Марин Льо Пен. Консерваторите интелектуалци обичат да порицават предателството на чиновниците, но има един, който отхвърля знанията на експертите. В същото време ни е трудно да забравим как ни смутиха бръщолевенията на въпросния Борис Джонсън в интервю с Доналд Тръмп във вестник „Таймс“. Съвсем наскоро в парламента чухме елегантно циничното питане на Джейкъб Рийс-Мог към Джонсън, в което той го и призова „да продължава да прилага подхода „Палмерстън”[3] за защита на британските поданици“. Това беше пример как братството, подкрепящо „Брекзит”, проявява крайно пренебрежение към социалното положение на британска гражданка, затворничка в Иран, чието положение е влошено от патрицианското равнодушие на Джонсън[4]. (Назанин Загари-Ратклиф остава в затвора.) Или прочетете забавните бръщолевения на историка Андрю Робъртс, който подкрепя излизането от ЕС в „Дейли Телеграф“: „От всички великолепни възможности, предоставени от героичния вот на британския народ за „Брекзит”, може би най-великата е възкресяването на идеята за съюз CANZUK (Канада, Австралия, Нова Зеландия и Обединеното кралство). Голямата мечта на Уинстън Чърчил за западен съюз, базиран на три отделни блока, може един ден отново да оживее благодарение на „Брекзит”.“
Тъжно е да открием сред тази компания сър Роджър Скрутън – този човек с открояващ се висок интелект - забъркан с тях заради най-новата му книга „Къде сме ние: състоянието на Великобритания”. Като някакъв вид мистичен поддръжник на „Брекзит”, Скрутън настоява, че британските патриоти зачитат патриотизма на другите страни. И защо трябва да го правят? В книгата си той оспорва тезата, че британското разнообразие е априори превъзхождащо, бидейки неограничавано от европейските институции, нещо, което е възприемано от нашите „обикновени граждани” като „дълбоко подозрително”. Обикновено Скрутъне защитник на елита, а не на обикновения народ. Но как се възприема позицията му от лекаря, академика, депутата, писателя, художника, бизнесмена или аристократа, които се възхищават на някои аспекти, да речем, на Франция - страна, обременена от свръхмощен държавен апарат и от йерархични институции, която независимо от всичко се радва както на уважение към културата в нейните по-дискриминирани форми, така и на завидна пътна, железопътна и въздухоплавателна система, свободно работещи магазинчета и оживен живот в малкия град… Все неща, чието отсъствие тук, във Великобритания, Скрутън горко оплаква. При изброяването не сме включили френската висококачествена, държавно регулирана винарска индустрия, за която Скрутън, известен познавач на виното, не пести похвали.
От друга страна, имайки предвид гордостта на французите заради la patrie (родината), е удивително как е възможно да съществува следният феномен: френските граждани в своето мнозинство (като тук изключваме поддръжниците на антиевропейските и пропутинските движения и неофашисткия Националният фронт) претендират, че са едновременно и поддръжници на своята държава, и на наднационалния орган, управляван от Брюксел? А какво да кажем за британците, настроени срещу „Брекзит”? Когато Скрутън пише, че патриотите „са онези хора, които се идентифицират със своята страна и признават необходимостта да правят жертви в името на общото благо”, той несъзнателно дава определение на обикновения или не съвсем патриотично настроен британец, гласувал за оставане в ЕС. За тях членството в ЕС, с неговите възможности да се откажеш и с позицията „до този момент, но не и по-нататък”, е много британски начин, в който се съчетават най-различни и „шарени” практики. Например – с него се насърчава благоденствието на страната в икономически и международен аспект, както и в плана на сигурността, като се събират страни съмишленици, а в мъглявините на кървавото минало се изоставят онези понятия за патриотизъм, които са трансцедентални, сантиментални, а дори и неонационалистически.
Книгата на Джефри Еванс и Ананд Менън„Брекзит” и британската политика” ни връща обратно към темата за миграцията. Авторите признават, че референдумът е бил „до голяма степен, но не изцяло, за намаляване на имиграцията”, въпреки че и те се съсредоточават върху гневните антиевропейски настроения, сякаш в гласуването не са играли роля негодуванията и вече съществуващите етнически или културни страхове.
Все пак, имаше избиратели, които предположиха, че „Брекзит” ще помогне от Великобритания да бъдат изгонени сомалийските, пакистанските или бангладешките мюсюлмани заедно с поляците, румънците и другите. А Гоув и Джонсън, за свой най-голям срам, присъединиха гласовете си към пропагандата на Фараж в подкрепа на горната теза, като в нея не на последно място се разпространяват неистини колко заплашително ще бъде предстоящото влизане в ЕС на голямата мюсюлманска Турция.
В книгата са описани социалните профили на гласувалите за излизане от ЕС. Те звучат депресиращо убедително: това са три четвърти от онези, които подкрепят смъртното наказание, движението „Мозъци за „Брекзит”, по-възрастните хора, слабо образованите и британците с ниски доходи, които принципно са склонни да избягват рискове. Пасаж в книгата, заради който всичко ни става ясно, е моментът, в който авторите обясняват рисковете от „Брекзит” на жена в Нюкасъл. Те й казват, че брутният вътрешен продукт на Великобритания ще намалее, а тя в отговор възкликва: „Това е вашият проклет БВП, не моят!”
Добре възприети са предупрежденията на авторите, че ако „Брекзит” не се случи, разходите, които ще трябва да поеме британската демокрация, ще бъдат сериозни. В същото време обаче е под въпрос дали Джефри Еванс и Ананд Менън наистина смятат, че Корбиновият радикализъм и силният политически трус, който ще настъпи, ще се окажат полезни.
Ако в случая с „Брекзит” става въпрос „до голяма степен” за имиграцията, то отказвайки ясно да отговори на притесненията на обществото, Корбин само увеличава разходите, които ще трябва да плаща британската демокрация. През 2017 г. той провежда две противоречиви кампании. По време на едната внушава на северните гласоподаватели, че спечелят ли, лейбъристите ще наклонят везните към по-силни мерки спрямо имиграцията. По време на втората Корбин уверява южняците, че партията му все още се придържа към идеалите на интернационализъм.
Днес тази цинично „ разделяща преграда” стои в основата на стратегията на лейбъристката партия по отношение на „Брекзит”. Кризата около „Брекзит” може да помогне на Корбин да дойде на власт – на него, пожизнения симпатизант на „Брекзит”. Веднъж да поеме властта, и неговият радикализъм и неопитност могат да предизвикат икономическа криза.
Да сравним това с ярките истини на Кръстев: „Страхът от ислямския тероризъм и общата тревога, породена от непознатото, са в сърцевината на европейската морална паника. Не в „липсата на солидарност”, както благочестиво Брюксел заявява, а в сблъсъка на солидарност - национална, етническа и религиозна. Според Кръстев, след Студената война в света идва ред на втора фаза на деколонизация, в която колонизираните молят за правото да влязат в метрополиса на колонизаторите. Като за начало, те се насочват към европейския стил на самоуправление; а днес отстояват западното човешко право да бъдат приети в самата Европа.
Изглежда сякаш в свят на хиперглобализация и самоопределение демокрацията не работи. „Хората няма да последват своите водачи, но искат недостижимото. В новия популизъм избирателите са потребители, а техните лидери - сервитьори, които бързат да задоволят техните искания.” (Бодлер, който говори за министрите като за домашни прислужници на обществото, не би могъл да го каже по-добре.)
Кръстев изрично обръща внимание на проучване на YouGov, което сравнява избрана група хора, вманиачена на тема политика, с младежи, които активно участват в риалити шоуто „Биг Брадър”, и стига до извода, че последните се чувстват по-добре представени в къщата на Биг Брадър. Питър Базалгет,творческият директор на английската продуцентска компания „Ендемол”, стояща зад риалити формата „Биг Брадър”, който забогатява благодарение на поредиците, получава рицарско звание по времето на Дейвид Камерън. Самият премиер е бивш пиар на второразрядна телевизионна компания. Културните нива имат значение. По време на референдуми вие жънете това, което сте посели. Изглежда трябваше един българин да идентифицира истинската Великобритания.
За Кръстев Европа е разсечена от кризи. Еврото е в опасност поради обичайните причини, а допълнително и заради разделението север-юг, каквото съществува и като изток-запад, тъй като Полша, Унгария, а и други страдат от дефицит на състрадателност по отношение на имиграцията („ние не дължим нищо на тези хора”). Подкрепящите „Брекзит” ще посрещнат внушенията на Кръстев, че Европа загива с успокоителното „ние излязохме тъкмо навреме”, като няма да успеят да видят как и самите те могат да бъдат застрашени или пък че в думите на Кръстев се съдържа и малко надежда. След шока с Тръмп и „Брекзит” и след победите на Макрон и Меркел, 2018 г. изглежда доста по-добре. Целта трябва да бъде оцеляването, а в случая може да помогне и духът на  компромиса.
Иван Кръстев смята, че причината да запазим европейския постнационализъм, секуларизъм и постмодернизъм (вероятно сигнализиращи края на историята), загърбвайки наивните си надежди, е фактът, че те изглеждат все по-малко вероятни да се превърнат в глобален модел. Онова, което ще ни е необходимо, ще са добре защитени граници и признаване, че свободната търговия не е игра, от която всички печелят.
В мъдрите послания на Кръстев има обаче няколко пропуснати момента. „Геополитическата логика на европейското единство” - пише той – „изчезва с рухването на Съветския съюз”. Напротив, заплахата днес е също толкова голяма, ако не и по-голяма. С предпазливото си колективно ръководство, късният СССР е нямало никога да изпрати войски отвъд европейските си граници, както сега направи Русия в Украйна, отчасти и в опозиция на ЕС. Сега ние имаме криза с полоний и нервни агенти. Това е друго поле, в което поддръжниците на „Брекзит” изобщо не участват в играта. Те са възприемали ЕС като остаряла политическа конструкция. Ето обаче, че една по-топла версия на Студената война се завръща. С моя опит от Хелзинки през 70-те години на миналия век, за мен тук няма място за ирония. След като успешно работихме с Европа по темата Русия и нейното влизане в ЕС, сега ние настоятелно умоляваме ЕС да е солидарен с нас срещу Москва. Сякаш теглим чертата на всичко, което сме правили досега.
Поддръжниците на „Брекзит” (и привържениците на Тръмп) ще имат много да се забавляват с книгата на Корали Делом и Давид Кела „Краят на ЕС”. Кошмарът на авторите се нарича Германия. Те я обвиняват, че заради търговските й връзки, с които генерира дефицит в други страни, ЕС предизвиква всеобщ икономически хаос на земята”. Еврото, смятат те, няма друго бъдеще, освен в главите на „фанатичните привърженици на авторитарната интеграция”.
В същото време, „Еърбъс” и Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН) са модели на коопериране без участието на Европейската комисия и макар че крайната цел на авторите на двата проекта не е много ясна, те подкрепят една не наднационална Европа със засилено социално сътрудничество.
В книгата си „В защита на Европа” Лукас Цукалис се стреми да бъде положително настроен спрямо бъдещето на ЕС, нещо, което не е особено лесно за един грък. Той вярва, че ЕС има силен инстинкт за оцеляване, но прогнозите му за еврото са мрачни. Освен това, той не смята, че идеята за свободното придвижване на хора, стоки и услуги ще просъществува, но навсякъде в книгата си акцентира върху далечните маршрути.
Как ще продължи казусът с „Брекзит”? Много от съюзниците на Обединеното кралство го гледат с ужас и недоверие. Онези, които подкрепят напускането, са слезли на нивото на Путин и Тръмп. Какво може да се каже повече?
Великобритания, която сякаш е заболяла от болестта „звездомания” и в която Борис Джонсън, Джереми Корбин и Рийс-Мог могат да се превърнат в сериозни политически фигури, е изправена пред риска от сериозно самонараняване. Толкова много около самия „Брекзит” е не британско, че големите суперпатриоти на страната рискуват да подкопаят самото Обединено кралство, било то в Шотландия или в Северна Ирландия.
Какво да говорим за британската предпазливост, прагматизъм, умереност и скептицизъм спрямо идеологиите? Вместо това, ние се сблъскваме с едни все по-злъчни, догматични, шовинистки десни медии. Разследване срещу политиката на британския финансов министър Филип Хамънд, замислено да го превърне в изкупителната жертва за провалите на „Брекзит”, е позор, носещ аромата на вестник „Правда”.
„Да продадем Великобритания евтино” или “мрачните „Черни станции” са жаргонните етикети на държавата, с които тя реагира както на съмненията за миналата, настояща и бъдеща слава на Великобритания, така и на притесненията за цената на „Брекзит”. Те са в сила и стане ли дума за намаляващото международно влияние на Обединеното кралство, за навеждането му пред Доналд Тръмп, за оттеглянето на европейските институции, базирани в ЕС, за падащия и нестабилен паунд, за непроменящите се жизнени стандарти и за работните места в банките, изтегляни извън Ситито към страни с по-безопасен климат. Представлението, което се разиграва пред нас, е с един изключително талантлив участник. Този лишен от лидери народ, който пристъпва слепешката към неизвестното бъдеще, почуквайки уплашено с пръчката си, буди тъга, срам и съжаление. След като пред всички лъсва нищетата и не толкова великолепната изолация, въпросът се променя на: И кои са патриотите сега?
 
The Times Literary Supplement, 20.03.2018
Превод от английски Катерина Станковска


[1] WTF – съкращение от „What the fuck?!”; може да се преведе като ”Какво, по дяволите?!”
[2] Тук авторът прави алюзия с героя на Шекспир от „Дванайсета нощ“ Малволио, който се появява в една сцена с пристегнати на кръст чорапи, и чрез които посланието е „само такъв не сме виждали, но може да се очаква всичко“ – бел. пр.
[3] Лорд Палмерстън или Хенри Джон Темпъл, трети виконт Палмерстън (1784–1865), дълги години е британски министър на отбраната и на външните работи. На два пъти е министър-председател на Обединеното кралство. Известен е най-вече с външната си политика, която и до днес се обсъжда като доста спорна. Тук очевидно се има предвид неговата арогантност.
[4] Джонсън се извини за непремерените си думи по отношение на британската хуманитарна работничка, която е осъдена на пет години затвор в Иран по обвинение в заговор за сваляне на властта.