Тиранията на удобството

 

Удобството е най-подценяваната и най-малко разбрана сила в света днес. Като двигател на човешките решения, то може и да не предлага забранената тръпка на подсъзнателните сексуални желания на Фройд или математическата елегантност на стимулите на икономистите. Удобството е скучно. Но скучно и тривиално не е едно и също.
В развитите нации на ХХІ век удобството – което означава по-лесни и по-ефективни начини за изпълняване на лични задачи – се явява, може би, най-мощната сила, оформяща нашия индивидуален живот и нашите икономики. Това е особено вярно в Америка, където, въпреки възхвалата на свободата и индивидуалността, човек би се запитал дали всъщност удобството не е върховната ценност.
Еван Уилямс, съосновател на Туитър, наскоро каза: „Удобството решава всичко“. Удобството сякаш взима нашите решения вместо нас, повлиявайки върху това, което обичаме да си представяме за наши истински предпочитания. (Аз предпочитам да си приготвям сам кафето, но нескафето на „Старбъкс” е толкова удобно, че почти никога не правя това, което „предпочитам“.) Лесното е по-добро, а най-лесното е най-добро.
Удобството има способността да прави другите алтернативи немислими. След като веднъж си използвал пералня, прането на дрехи на ръка изглежда ирационално, дори да е по-евтино. След като опиташ стрийминг телевизията, да чакаш да видиш предаване в определен час, изглежда глупаво, дори малко под достойнството ти. Да се противопоставяш на удобството – да не притежаваш мобилен телефон, да не използваш Гугъл – започна да изисква специален вид отдаденост, която често е взимана за ексцентричност, ако не и за фанатизъм.
Въпреки цялото си влияние върху оформянето на лични решения, вероятно по-голямата сила на удобството произлиза от взетите съвкупно решения, при които то допринася изключително много за структурирането на съвременната икономика. Особено в свързаните с технологии индустрии, битката за удобство е битка за господство на индустрията.
Американците казват, че ценят конкуренцията, разнообразието от възможности, обикновения човек. И въпреки това, нашето желание за удобство поражда повече удобство – чрез комбинация от икономиката на мащаба и силата на навика. Колкото по-лесно е да използваме „Амазон”, толкова по-могъщ става „Амазон” – и следователно, става по-лесно да използваме „Амазон”. Удобството и монополът сякаш естествено вървят ръка за ръка.
Предвид нарастването на удобството – като идеал, като ценност, като начин на живот – си струва да се запитаме какво ни коства нашето пристрастяване към него – на нас и на страната ни. Не искам да внушавам, че удобството е някаква сила на злото. Да правиш нещата по-лесни, не е порочно. Напротив, удобството често отваря възможности, които някога са изглеждали трудни за осмисляне, и обикновено прави живота по-малко обременяващ, особено за онези, които са най-уязвими от неблагодарната работа в живота.
Но е погрешно да предполагаме, че удобството е винаги добро, тъй като то има сложни взаимоотношения с други идеали, на които държим. Въпреки че е разбирано и рекламирано като инструмент на освобождаването, удобството има и тъмна страна. С обещанието си за безпроблемна ефикасност без усилия, то застрашава да заличи онези борби и предизвикателства, които придават смисъл на живота. Създадено с цел да ни освободи, то може да попречи на онова, което сме склонни да правим, и така, по един перфиден начин, да ни пороби.
Би било погрешно да прегърнем неудобството като общо правило. Но когато оставим удобството да решава всичко, ние се отказваме от прекалено много неща.
Удобството във вида, в който го познаваме днес, е продукт от края на XIX и началото на XX век, когато са изобретени и пуснати на пазара домакински уреди за спестяване на труда. Ключови етапи са първите „удобни храни“, например консервите със свинско месо и боб, овесените ядки „Quaker Quick Oats“; първата електрическа пералня; почистващи продукти като препарата за лъскане „Old Dutch“, както и други чудеса, включително електрическата прахосмукачка, готовата смес за кексове и микровълновата фурна.
Удобството е домакинската версия на друга идея от края на XIX век – промишлената ефективност и придружаващото я „научно управление“. То представлява адаптиране на етоса на фабриката към живота на домакинята.
Колкото и банално да изглежда днес, удобството – великият освободител на човечеството от труда – е било утопичен идеал. Спестяването на време и елиминирането на тежката работа създава възможност за свободно време. А свободното време означава възможност за учене, хобита или други неща, действително важни за нас. Удобството предоставя на масата от населението онази свобода за собствено развитие, която някога е била достъпна само за аристокрацията. По такъв начин удобството прави всички равни.
Тази идея – удобството като освобождаване – е била опияняваща. Образи, вдъхновени от нея, могат да се намерят в научната фантастика и футуристичните изображения от средата на XХ век. От сериозни списания като „Популярна механика“, както и от глуповатото анимационно предаване „Семейство Джетсън“, научаваме, че животът в бъдещето ще бъде перфектно удобен. Храната ще бъде приготвяна с натискане на един бутон. Чрез движещи се пътеки ще избегнем досадата от вървенето. Дрехите ще се почистват сами или ще се разпадат след еднодневна употреба. Краят на борбата за съществуване най-сетне е обозрим.
Мечтата да ни е удобно произтича от кошмара, че трябва да се заемем с физическа работа. Но дали физическата работа е винаги страх и ужас? Наистина ли искаме да бъдем освободени от нея? Може би нашият човешки род изразява себе си с неподходящи действия и с преследване на цели, отнемащи доста време. Вероятно това е причината, с всяко увеличаване на удобствата, да има винаги и такива хора, които да им се противопоставят. Те се съпротивляват упорито (защото могат да си позволят лукса да го направят). А може и да постъпват така, защото чувстват заплаха – както за представата им кои са, така и за усещането им, че контролират важните за тях неща.
Към края на 60-те години първата революция на удобството започва да буксува. Перспективата за пълно удобство престава да бъде най-голямото вдъхновение за обществото. Удобство означава приспособяване. А контракултурата е свързана с нуждата на хората да изразяват себе си, да осъществяват своя индивидуален потенциал, да живеят в хармония с природата, а не постоянно да се стремят да преодоляват препятствията й. Да свириш на китарата не е кой знае колко комфортно. По същия начин не особено е удобно нито да отглеждаш своя зеленчукова градина, нито да ремонтираш мотоциклета си. Но такива неща или по-скоро резултатът от тях изглеждат ценни. И хората отново започват да се стремят да изразят своята индивидуалност.
Може би е неизбежно, че втората вълна от удобни технологии - периодът, в който живеем днес, ще си присвои и този идеал. Това ще улесни изразяването на индивидуалността.
Може да датирате началото на този период с появата на уокмена на Сони през 1979 г. Благодарение на уокмена ставаме свидетели на една много слаба, но фундаментална промяна в идеологията на удобството. Ако първата революция на удобството обещава да направи живота и работата ни по-лесни, то втората обещава да улесни това да бъдем себе си. Новите технологии са катализатори на ясно изразената индивидуалност. Те правят така, че себеизразяването да предизвика ефект.
Замислете се само за мъжа от началото на 80-те години, който се разхожда по улицата с уокмен и слушалки. Той е затворен в акустичната среда, която сам си е избрал. И публично се наслаждава на този вид себеизразяване, което може да изпита само в личното си пространство. Новата технология го улеснява да покаже кой е дори и единствено само на себе си. Той се перчи и надува, разхождайки се по белия свят, като звезда на своя собствен филм.
Този образ е толкова съблазнителен, че започна да доминира в нашето съществуване. Повечето от мощните и важни технологии, създадени през последните няколко десетилетия, предлагат удобства в услуга на персонализацията и индивидуалността. Помислете си само за видеомагнетофона, плейлистата, страницата във „Фейсбук” и профила в „Инстаграм”. Това удобство вече не е свързано само със спасяването от физически труд - много от нас така и не полагат подобни усилия. Става въпрос за минимизиране на умствените ресурси и на психическото натоварване, които са ни необходими при избиране на онзи вариант, чрез който най-добре ще изразим себе си. Удобството е еднократно „кликване”, пазаруване „на едно гише”, безпроблемно преживяване на „включване в контакта и пускане в действие”. Идеалът е лично предпочитание без усилие.
Ние сме готови да платим премия за удобство, разбира се – по-голяма от онази, която често осъзнаваме, че сме готови да платим. В края на 90-те години, например, технологиите за музикално разпространение като „Напстър” направиха възможно да слушаме безплатно онлайн музика и много хора се възползваха. Но въпреки че и до днес тази възможност продължава да съществува, никой вече не я използва. Защо? Защото появата на iTunes магазините през 2003 г. направи купуването на музика по-удобно, отколкото нелегалното й теглене. Удобното победи безплатното.
Тъй като изпълнението на задачите става все по-лесно с всяка следваща команда, растящото очакване за удобство упражнява натиск върху всичко останало и то трябва да бъде или лесно, или да престане да се използва. Ние сме разглезени от незабавните функции и се дразним, когато изпълнението на определени задачи си остава на старото ниво, с полагането на същите усилия за същото време. Когато може да не стоите на опашка, а да си купите билети за концерт по телефона; чакането пред някой избирателен пункт, за да пуснете гласа си, е досадно и дразнещо. Това важи с особена сила за онези, които не е трябвало никога да чакат на опашка (нещо, което може да обясни ниския процент гласуващи млади хора).
Парадоксалната истина, с която се сблъсквам, е, че днешните технологии, които имат за цел да подчертаят нашата индивидуалност, са технологии за масова индивидуализация. Персонализирането може да има изненадващ хомогенизиращ ефект. Всеки или почти всеки е във „Фейсбук”. Това е най-удобният начин да следим приятелите и семейството си, които на теория трябва да са нещо уникално за нас и нашия живот. А изглежда така, че „Фейсбук” ни прави еднакви. Неговият формат и правила ни лишават от всички форми на изразяване на нашата индивидуалност с изключение на най-повърхностните, като например конкретната снимка на плаж или планинска верига, която да изберем за фон на профила си.
Не отричам, че да направим нещата по-лесни, може да представлява важна услуга за нас, предоставяща ни много възможности за избор (на ресторанти, таксиметрови услуги, енциклопедии с отворен код) там, където такива са отсъствали или са били сведени до минимум. Но да бъдеш личност е само частично свързано с идеята да имаш и да упражняваш избори. Това е свързано и с начина как се справяш с трудни ситуации, които „ти се стоварват на главата”, как преодоляваш сериозни предизвикателства и решаваш трудни задачи – все битки, които ти помагат да станеш онзи, който си. Защото какво се случва с човешкия опит, когато толкова пречки, препятствия, изисквания и моменти на подготовка са премахнати?
Днешният култ към удобството не признава, че трудността е определяща съставна част от човешкия опит. Удобството е като да разполагаш с пълното ветрило от дестинации, но не и с пътуването. Да се катериш по планината е различно от това да хванеш трамвая до върха. Дори и накрая да се озовеш на същото място. Ние се превръщаме в индивиди, които основно се интересуват от резултатите. Така рискуваме да превърнем по-голямата част от житейския си опит в серия от тролейбусни маршрути.
Удобството трябва да ни послужи за нещо по-голямо от самото себе си, а не да ни води към още по-голямо удобство. През 1963 г. Бети Фрийдън в книгата си, превърнала се в класика - „Женската мистика” - се занимава с въпроса какъв е резултатът от домакинските уреди в живота на жената и отговорът й е – до повече изисквания. Фрийдън пише: „вероятно и с всички нови уреди, с които съвременната американска домакиня иска да си спести труда, тя прекарва много повече време в домакинска работа, отколкото баба й”. Когато нещата станат по-лесни, е напълно възможно да започнем да се стремим да запълним времето си с повече „лесни” задачи. В някакъв момент битката, която определя живота ни, се оказва тиранията на миниатюрните домакински занимания и незначителните решения.
Нежеланото последствие от това да живееш в свят, в който всичко е „лесно”, е, че единственото умение, което има значение, е способността да изпълняваш много задачи. Накрая, всъщност ние не правим нищо; само систематизираме какво да бъде направено, а това е твърде крехка основа, върху която да градим живота си.
Нужно е съвсем съзнателно да прегърнем неудобствата - не винаги, но в повечето от случаите. Днес дойде ред индивидуалността да се прояви с правенето на някои недотам удобни избори. Не е нужно да си биете маслото или да ходите да ловувате месо, но ако искате да сте някой, не можете да си позволите вашата най-голяма ценност – онази, която надхвърля всички останали, да е удобството. Невинаги битките са проблем. Понякога те са решението. Те могат да бъдат и отговорът на въпроса кой сте вие.
Да приемем неудобството може и да звучи странно, но ние вече го правим, без да се замислим. Сякаш, за да замаскираме проблема, ние преименуваме своите неудобни избори, като ги наричаме хобита, призвания, влечения, страсти. Това са неинструментални дейности, които ни помагат да определим себе си. Те ни възнаграждават с характер, защото, когато ги практикуваме, ние се сблъскваме с необходимостта да окажем разумна съпротива - срещу законите на природата, срещу границите на собствените си тела – както когато дялкаме дърво, смесваме различни суровини, оправяме счупен уред, пишем код, измерваме вълни или определяме конкретния момент - точката, в която краката и дробовете на бегача започват да се бунтуват срещу самия него.
Такива дейности изискват време, но то ни възнаграждава. Те ни излагат на риска да изпитаме неудовлетвореност и неуспех, но могат и да ни научат на нещо за света и за нашето място в него.
Затова, нека се замислим върху тиранията на удобствата. И да се опитаме по-често да се съпротивляваме срещу изумителната й сила. Никога не трябва да забравяме както радостта от правенето на нещо трудно и бавно, така и удовлетворението, че не сме избрали да направим най-лесното. Съзвездието от неудобни избори може да се окаже единственото нещо, което стои между нас и живота, изживян в абсолютен и много резултатен конформизъм.
 
The New York Times, 16.02.2018
Тим Уу е журналист и професор по право в Колумбийския университет. Той е автор на „Търговците на внимание: епичната борба за навлизането в съзнанието ни“ (The Attention Merchants: The Epic Struggle to Get Inside Our Heads).
Превод от английски Кристина Сантана