Сказание
за чудовищния романист

 
Разговор с Йордан Велчев по повод „Мястото или Сказание за Иракли” от Димитър Б. Димов (Пловдив: Жанет 45, 2018)
 
Не искам да споменавам името Господне, но обиталището, т.е. ЗЕМЯТА, тази уютна, красива, добра Райска градина за двама – е по-сполучливото Му творение, отколкото обитателите й с главно “О” = О. Защото Тя, за съжаление, не е някаква безсмъртна абстракция, а съвсем реален ЖИВ ОРГАНИЗЪМ, който човешката “цивилизация”, човешката популация, човешкият щам превръща в ужасяваща, претъпкана боклукчийница за предмети и души... Много по-зловещо от най-гибелния вирус. А Иракли? Иракли е само част от всемирната трагедия...
Димитър Б. Димов
 
 
- Кой беше Димитър Б. Димов?
- За Димитър ми е непосилно да говоря в минало време – съкровен и непрежалим мой приятел, приятелствата са винаги мълчаливи. Но съм сигурен, че бъдещето само ще потърси нужните думи за автора на една от най-значителните и мощни книги, писани на български език през последните тридесетина години. Книга, която не спирам да препрочитам в трудни часове, за да си върна усещането за смисъл. И все пак, ако някой иска да разбере що за човек е Димитър Б. Димов, ще намери в целия й ръст духовната му автобиография там, в допира като до оголен нерв до страниците на изумителния текст-откровение на “Мястото или сказание за Иракли”. Домът му, където е роден и който мнозина познават, обърнат с балкона си към чудото на един Далчев двор, и сега е в центъра на София, току до Орлов мост, на таванския етаж на сива кооперация в малката уличка “Виктор Юго” 9, близо до кино “Влайкова”. Истинският му дом обаче си остава стръмният и ронлив бряг на едно море с неговия легендарен и почти призрачен бивак нейде сред дюните на прословутото Иракли. Същото Иракли северно от нос Емине, което, разкъсано на парчета от алчни пръсти, скоро ще бъде оглозгано без остатък. А някога бе изконно живо и наподобяваше току-що роден от Сътворението свят. Иракли, за което и именно където приятелят ми някога в продължение на “седем сезона. Години. Лета” създаваше “Мястото...” Пишейки страница по страница сагата на живота си, както сам споделя, “на билото на една дюна, на разнебитена “Марица 12”, накрая на гората, под едно прокъсано брезентово платнище”. Ако подобен неистов роман може да бъде сътворен само в състояние на тотален отказ, при това от човек, презрял всякакви обществени и каквито и да е други компромиси, малко е да се каже, че Димитър Б. Димов е един от най-свободните и безкомпромисни хора, който съм познавам. Свободен и безкомпромисен в истинския смисъл на тези непосилно трудни дори само за произнасяне думи. Дори разпръснатият му прах и сега се рее свободно по своя лична воля нейде на границата между земята и морето. Сам превърнал се в част от духовната топография на “Мястото”, което ни живее. И което, ако ни е дадено да прогледнем, само то би могло да ни оцелее и спаси. Със сказанията за “неговите сталкери, водни духове, змии, медузи и раци, елени и тръни, пясъчни лилии, съсели”. С разтърсващите разкази “за любовта и омразата, за света, кучетата и котките, за смъртта и за нещо друго – съвсем, съвсем различно...”
- Как се съвместяваха в него всекидневният човек и писателят?
- Димитър – макар, без да говори за това, отлично да съзнаваше значимостта на “Мястото...” – никога не се е афиширал просто като писател. Бе прекалено интелигентен. Знаеше, че писането има някакъв смисъл само тогава, когато е на предела и е невъзможно повече да се мълчи; че то няма нищо общо с писачеството, самозадоволяващо голите амбиции на суетния невежа, на които напразни амбиции служат мнозина... Че непременно трябва да е като дишането. Че всъщност, то следва да е само една малка част от целостта на живота, който ни е даден за нещо много по-голямо и висше. И понеже на всичко отгоре имаше свой оригинален прочит на развитието на цялата българска литература до ден- днешен, която познаваше в тънки подробности (някога бе хоноруван асистент в Пловдивския университет, сега можеше отдавна да е професор, ако с лекота не бе напуснал – пак в името на свободата), той бе твърдо убеден, че в съвременното ни литературно пространство истинските писатели са едва малцина, единствено те, които знаят “как стават нещата”.
И живееше, божем, на пресекулки. Познат с нарицателното прозвище Водният дух за стотиците и стотици свои познати. Или за съвсем случайно срещани хора от всякакъв сой, с всеки един от които имаше дарбата разбиращо и вдъхновено да общува с часове пред чаша джин с тоник или каквото и да е друго, повече мълчейки, потънал в ролята на любопитния слушател. Правеше това, макар сам да бе умирал много пъти, сякаш разполагаше с всичкото време на света, за да проникне в тайната. Защото наистина бе извънреден човек. Енциклопедичен човек. “Специален човек”, както се изрази Васко Кръпката на тазгодишния снежен февруарски концерт в негова памет в кино “Влайкова” пред препълнения салон, макар входът да бе с билети, докато на екрана се въртяха снимки от различни периоди на живота на Димитър. Нея вечер музиката изпълваше пространството така, както и тринадесет години преди това на премиерата на първото издание на “Мястото...”. Когато в същия препълнен салон първата му издателка, непрежалимата Малина Томова, с патерици под мишниците обяви появата на чакалия седем години издаване роман между поредните две рок парчета, в които Димитър, пеейки, неистово бе подскачал на сцената в ритъма на своята бас китара. Известно е, сам бе великолепен музикант. Учил цигулка като дете и солист още в детския Радиохор, някога дълги месеци със своето дуо “Рок мим” и с бас китарата си бе огласял германските локали с кавърите на големите световни рокгрупи. Притежавайки богат арсенал от нужните инструменти и познавайки свойствата на скъпоценните и полускъпоценни камъни, занимаваше се с бижутерия. Пишеше оперативна критика и текстове по литературна история. Понякога публикуваше разкази, есета и публицистика в периодиката. Работи като завеждащ столичната детско-юношеска библиотека. Председателстваше националния учителски синдикат. Майстореше аквариуми и отглеждаше декоративни рибки. Готвеше невероятно от нищо нещо и дори работи известно време като готвач в една рокаджийска кръчма на софийския ъндърграунд. Поправяше стари “Москвичи”, упорито занимавайки се още с какво ли не. Бидейки именно човек на всекидневието. И подарявайки, без да предупреждава, на свой приятел, например, някой прекрасен следобед край село Горни Окол с изглед към броеницата снежни рилски върхове, следобед, изпълнен – сред потресаващото звучене на музиката на Пахелбел или на ученика му Бах, или на Хайдн – с призрачни видения.
- В какъв литературен контекст се появи “Мястото или Сказание за Иракли” – и какви въпроси ви постави при първия прочит?
- Романът на Димитър Б. Димов, който познавам още в ръкопис, излезе за пръв път през 2005 г., макар да бе завършен по-рано. Първият тираж бе изчерпан почти веднага. Така стана и с втория му тираж. Всъщност, тогава интересът към новата българската литература, за съжаление, като че ли все още не бе настъпил. А и книгата почти не достигна до книжарниците. В пресата, ако не смятаме отделни кратки отзиви, се появи една единствена по-сериозна студия – на Митко Новков, която той публикува и в книга. Романът бе номиниран и за наградата на “Хеликон” за роман на годината, но как да се пребориш със силата на лактите. И това е всичко. После, както обикновено се случва по нашите ширини, макар все пак някои от сериозните ни писатели да са ми споделяли, че са го чели с респект, настана мълчание. В което сякаш останаха съвсем самотни думите на Светлозар Игов от вътрешната корица на първото издание на текста. Там Светлозар пише ясно: “Топосът “Мястото” – нещо като социален отдушник, заместител на липсващата свобода – е само наполовина изход, спасение и утеха, място на невъзможното бягство, превръщащо жестовете на бунта, дързостта и порива към творчество в болезнени гримаси. Романът е “документ” за съдбата на изгубените и пожертвани поколения в годините на тоталитарния социализъм...”
“Документ” за съдбата на изгубените и пожертвани поколения” – това непременно трябва да се помни при прочита на този за мен покъртителен роман, чиято текстова кардиограма реконструира напълно видимо личния отказ от поданичество и вътрешната имиграция на самия свой автор в усилието за “невъзможно бягство” на живота му. Неговият – и нашият - единствен живот. Или всъщност, както Димитър Б. Димов сам признава: „И тогава ме разтресе ядреният взрив на мисълта – от която щях да се удавя – че всъщност аз не съм дошъл при това място, нито пък съм на някакво място, а винаги съм бил във, вътре в мястото, с цялата му неопределеност и двойственост, че утробите ни са взаимно обгърнати, че нито то ражда мен, нито аз – него, че и двамата се движим по онази рязко очертана граница между живота и смъртта, която е дефинитивно вечна. И обща.” Написани на предела на отчаянието слова, разгърнати в стотиците страници на “Мястото...”. Движение по онази “рязко очертана граница”, в която на практика става дума за неизменната трагичност на Човека. И за всеобщата застрашеност на Смисъла.
- Смятате ли, че “Мястото...” може да повтори историята на “Калуня Каля” по читателския си успех на възкресения текст?
- Макар всяка книга, независимо от качествата си, да има своя съдба, бих искал да е така. Което по отношение на авторите и на двата романа – макар и закономерно - е твърде тъжно. Нещата с признанието следва да се случват приживе, не посмъртно. Все пак, ако оставим настрана великолепния стил и на двата текста, “Мястото...” е съвсем различна книга от “Калуня Каля”. Ако романът на Георги Божинов е разказ за част от историята ни и то за съвсем конкретна и болезнена нейна част, предизвикваща съвсем разбираемо читателското любопитство, романът на Димитър Б. Димов с драматичния си, полифоничен и изцяло обърнат към съвремието и бъдещето текст заставя читателя да се погледне в упор. Като в огледало. И когато се види в целия си духовен ръст отсреща, не знам дали би му харесало видяното. Но, в края на краищата, точно в това се крие смисълът на големите книги.
- Как общуват в този роман формата на текста и неговото съдържание?
- Не се чувствам способен да отговоря на този същностен въпрос. Честният му отговор би изисквал написването на цяла подробна студия. Но твърдо зная, че и в това отношение книгата “Мястото..” е особено благодатна почва за тълкуванията на литературната (и не само) критика в дълбочина на процесите в развитието на съвременната ни проза. И за мое улеснение ще цитирам тук едно съвсем случайно прочетено мнение на непредубеден читател за романа на Димитър Б. Димов в новото му издание, а именно: „Разтърсваща книга, невероятен език, невъобразими образи. Тъжно, смешно, отчайващо, зашеметяващо преживяване. И ти се иска непременно да се запознаеш с автора и да си го срещал през годините... да си живял някъде там, в неговия живот на Воден дух”.
- Божана Апостолова нарича Димитър Б. Димов “чудовищен романист” – къде, според вас, е чудовищното в него?
- Точно Божана, за което трябва да сме благодарни, върна към нов живот “Мястото...”. Препрочитах за кой ли пореден път романа (вътрешният ни диалог с Димитър никога не е спирал и няма да спре), когато ми звънна и поиска и тя да го прочете, а аз й рекох, че книгата няма да излезе от дома ми. Дадох й я, разбира се. И още на следващата сутрин, едва прочела седемдесетина страници, ми се обади, за да ми каже, че я издава. Това се случи само преди два месеца. И ето, новото издание на романа с великолепното оформление на Христо Гочев вече е факт. „Мястото...” наистина е чудовищна книга. Защото е писана на блестящ език не просто като книга, а като тотален и невъзможно да не бъде споделен текст-изповед.
- До кои съвременни белетристични творби бихте поставил “Мястото...”?
- Пристрастен съм, за да сравнявам. Знам само, че “Мястото или Сказание за Иракли” на Димитър Б. Димов е една задължителна съвременна книга, която оставя името на своя автор в литературата ни. И която непременно трябва да бъдат прочетена.
Въпросите зададе Марин Бодаков
27 март 2018