Стилно, екзактно, сдържано

 

Виолистът Кристиан Сугарев и пианистът Иван Керековски, и двамата родени през 1991 г., получиха своите заслужени аплаузи от изпълнилата камерна зала „България” публика. Двамата са образовани, музиканти, имат своя опит извън България – в Европа и Америка, и всеки от тях е изградил подобаващ репертоар. Засега предпочитат да са в България: Сугарев е и виолист във филхармонията, а Керековски е концертиращ пианист. Рециталът им бе и солов, и съвместен с музика от Бах, Хиндемит, Бетовен и Кларк, програма, поднесена с безкомпромисна строгост в артистичното поведение, все по-рядко застъпвана в концертния ритуал.
Това „връщане” към традицията дойде някак логично още в самотно изправената фигура на виолиста Сугарев в цялата първа част на концерта. Започна с Шаконата на Бах от Втората цигулкова партита в транскрипция за виола, чийто по-дълбок глас „произнася” прочутата тема с вариации в различна пространствена перспектива. В конкретния случай става дума за високо качество на звука, който търсеше различните свои темброви измерения във всяка вариация. за изпипване на текста, за висока техника. Сугарев има архитектоничния усет да произведе формата през играта на едногласие и полифония, в умерена градация. Удържа енергията и логиката на изграждането. Изчистен, екзактен прочит, без излишни афекти, който ще бъде още по-впечатляващ при пълното освобождаване от страхопочитанието пред автора. Както всъщност се случи при интерпретацията на Сонатата на Хиндемит (оп. 25 № 1). Това е силно експресивно, петчастно творение с контрастна драматургия с неудобна за меломанското съзнание музика поради щедрите вибрации на дисонанса. А и инструментът напуска лоното на звуковото благородство, което е изискано и от автора с указание към четвъртата част: „Диво, красивият звук е второстепенно нещо”.Сонатата разполага с две бавни части, които провокират фантазията в друга посока... Тези възможности бяха разкрити съкровено от Сугарев – от тихия „разказ” на емоцията - сдържан, зареден, дълбоко изповеден до силно агресивния, раздиращ пространството инструментален гестус.
Втората част бе отредена на Бетовен и соловото изпълнение на пианиста Иван Керековски. Още преди да стане ученик на Боян Воденичаров в Белгия, Керековски бе активен клавирен партньор, в своята любознателност търсеше различния контакт с музикалния текст във всякакви формации и стилове. За тази вечер бе избрал 30-ата соната от Бетовен, оп. 109 – клавирен компендиум от средства за всеки търсещ интерпретатор. За цяла една година Бетовен завършва само това произведение, в което е вложил идеи, непознати до този момент и за личното му сонатно въображение. И въпреки изключителната стилова и жанрова щедрост в разполагането на средствата и похватите, сонатата е цялостно творение и великолепно предизвикателство за ума и ръцете на изпълнителя.
Керековски е много чувствителен и някак скромен пианист. Стои пред пианото стеснително... Но това няма нищо общо с идеите на прочита му, в който той охотно и със съответстваща щедрост разкриваше великолепието на творбата – с подобаващи контрасти (Престисимото в ми минор – първа част), но в цялостна линия, с ясно артикулиран вертикал и тиха съсредоточеност на фразата (втора част), внимателен педал (струва ми се, че малко по-активното включване на тихия педал би било същностно за още по-интригуващо звуково качество), с логика в драматичното изграждане, с уверен щрихов рисунък в постигнатото жанрово разнообразие във вариационна част, която завърши с темата, прозвучала по-химново, тържествено, не толкова кантабиле, както е предписано. Керековски е клавирен ум, търси изненадите на прочита, и ще провокира и занапред с умението си да е, от една страна, коректен към традицията, а от друга – да трасира все по-забележимо лични идеи в предпочитаната от него музика.
Нестандартно име за нашия концертен уют е англо-американската композиторка Ребека Кларк (1886-1979). Нейната Соната за виола и пиано звучи емоционално, търси красотата във взаимното преплитане на двата партниращи си тембъра. Не случайно Кларк е избрала насочващо мото за пиесата си – откъс от стихотворението „Майска нощ” на Алфред дьо Мюсе. Красиво произведение, което е изцяло в характера на началния ХХ век, в орбитата на късния импресионизъм и ранния „варваризъм”, с доста по-щедра продължителност. С лекота и удоволствие я изсвириха двамата музиканти. На фона на цялата тази твърдо класическа, сериозна програма, избраха да изсвирят на бис прекрасната песен на Стивън Зондхайм „Send in the Clowns”. Може би искаха за нещо да ни подсетят...