Преобразяване

 
Композиторът, поет, певец и музиколог Матезон казва: При всяка мелодия ние трябва да си поставим като основна цел едно (а понякога и повече от едно) душевно движение. Сякаш това твърдение обяснява цялото очарование от досега с изкуството на един от знаменитите музиканти на нашето време, цигуларя Максим Венгеров. Настоящият му гастрол със Софийската филхармония под палката на Найден Тодоров за откриването на ХVІІІ издание на Европейски музикален фестивал в НДК, зала 1, е втори след паметното изпълнение на Бетовеновия цигулков концерт от 2006-а пак тук. Програмата сега включи Брамс - Първа симфония, и Концертът за цигулка. Срещата с инструменталист от подобен ранг преобразява самото разбиране за музициране, интерпретация и стил, защото възвръща големия смисъл на изкуството. Венгеров не е просто цигулар виртуоз, а комплексен изпълнител, който удържа както значението на всеки отделен детайл, така и смисловата цялост на творбата. Виртуозността и удивителната техническата овладяност на инструмента при него са добре известни и като че ли не са най-същественото (живеем във време на бляскави виртуози). Онова, което е неповторимо и напълно покоряващо, е неговото удивително почтено отношение към музикалната интерпретация, съкровената промисленост, безпогрешната мяра за стил и особено насищане на звука, които се превръщат в своеобразно откровение, без сянка от прекомерност или сладникавост. Венгеров с еднаква убедителност извайва драматическото стълкновение, лирическата медитация и мащабността на концерта. Той гради вътрешните звукови опозиции неимоверно деликатно, а контрастите - експресивно, градациите са задъхани, копнежни, а нюансите се създават с лекота, свободно, сякаш наситени с пределна светлина и въздух. Звукът е ту акварелно безплътен, ту стремително източен в красива линеарност, ту постига мощна обемност, но винаги е отчетлив и ясен. Посредством щедрите тембри на неговия Кройцеров Страдивариус от 1727 г., можем да доловим безграничната красота, за която безкомпромисно се бори романтичният композитор, да преживеем онази светла тържественост, която не се нарушава дори от безизходността. Каденцата, създадена от самия изпълнител, напълно отприщва въображението и дава простор на смайващите технически умения, които правят неповторимо сценичното присъствие на цигуларя, неговата извънмерна концентрация и необременена от стереотипи фантазия. Лирическото откровение във втората, бавната част въздейства необикновено. Венгеров й придаде съкровена, едва ли не болезнена интимност, а диалогът с гласовете в оркестъра наподобяваше придихания в деликатно ехо. Третата част е жизнерадостна, бляскава и възторжена. Изведнъж безплътният серафичен тон бе заменен от ярки, едри почти живописни мазки с тембриста сила, бързи, контрастни, виртуозно филигранни кулминации и кантиленна топлота.
Двата биса разкриха същината и дълбоката основа на изкуството на Венгеров. Първият - „Сарабанда” от втората партита на Бах, изпълнена в молитвено изповеден тон, където тъга и тържественост преливат в божествено състрадание към съкровения копнеж на всички същества. Сякаш огромна всемирна тишина обгърна всеки отделен звук, а на финала звуковото смирение просто потъна в необятното. Съвсем различно бе настроението във втория бис - „Унгарски танц № 5” – светло, безгрижно, вихрено.
Софийската филхармония под палката на Найден Тодоров успя да отговори професионално на музикалните инвенции на цигуларя; и достойно да следва вдъхновението и свободата на мисълта му. Тодоров с добър рефлекс и деликатност овладя оркестъра, рафинира звука и се съобрази с образно-тематичното богатство на цигулковата партия, като уместно подготви красивите диалози на солиращите инструменти и общата акустична хармония.
Стремеж към прецизност и звукова изтънченост се откри и в трактовката на Първата симфония на Брамс, която нетрадиционно бе програмирана като първа част на вечерта. Наистина е уморително непрекъснато да се повтаря за недостатъчно адекватното озвучаване на Зала 1 по време на класически концерти, но и тук звукорежисьорската работа бе доста компромисна. Бавното встъпление изглеждаше безцветно. Изобщо цялото въведение с преплитащите се две основни теми бе някак по-приглушено от нужното, щрайхът не успя да постигне светло поривистия устрем. Едва в кодата симфоничният поток разгърна в мащаб драматичното движение. Може би медитативният ритъм, както и голямото цигулково соло (заслуга на концертмайстора Калина Христова), бяха най-автентичните музикални преживявания в оркестровата част на концерта. Тук, в Andante sostenuto, Тодоров умело подчерта пасторалната умиротвореност, постигайки почти хайдновска просветленост и въздушност в щрайха. Лирическият импулс бе подходящо пренесен в сложната трета част, където върху танцувалния ритъм се изгражда и непосредственото усещане за свобода. Грандиозният по замисъл финал в четвъртата част обаче като че не се състоя. Маршово-героическият мотив не придоби нужната ярка всеобхватност, репризата мина без нюанси и, въпреки постигнатата стремителност на финала, не се възвърна жизнерадостта, нито бе постигната нужната метежност.