Нащрек за Големите пет

 
Големите технологични компании от Силициевата долина отдавна са възприемани от голяма част от американската общественост като удивително успешни капиталистически предприятия, управлявани от гении бунтари. Най-големите сред тях – „Майкрософт”, „Фейсбук”, „Епъл”, „Амазон”, „Гугъл” (така наречените „Големите пет“) са основани от млади и харизматични визионери, за които е характерно небрежното облекло: разкопчана синя риза, черно поло, мръсно сива тениска и суичър с качулка. Тези изобретатели са спечелили огромно обществено доверие със своите все по-налагащи се технологии: от домашни компютри, през социални медии, до изкуствен интелект. Техните компании сякаш се развиват по органичен начин в рамките на процъфтяващата среда на отворения интернет.
Американското правителство смята същите тези компании от Силициевата долина за основен актив на националната сигурност. В последните няколко десетилетия правителствените инвестиции и политика са насочени с недвусмислено доверие към тях. В замяна на това, те понякога сътрудничат на разузнавателните агенции и военните. През тези години се долавя едно непрекъснато, тихо бръмчене, предизвикано от дебатите в обществото за нуждата да се поддържа баланс между сигурността и неприкосновеността на личните данни, но дори и след изтичането на сериозните данни от Едуард Сноудън, не настъпи голямо публично сътресение.
Големите пет имат на свое разположение огромен архив от лични данни на своите потребители, най-високотехнологичните инструменти за убеждаване, които хората някога са изработвали, и малко механизми за установяване на достоверността на информацията, която разпространяват. Вътрешното използване на техните ресурси за политическо влияние предизвиква голям интерес от страна на журналистите, но повдига слаби притеснения сред политиците и агентите, работещи за политическите и рекламни кампании. В последните няколко предизборни цикли както републиканците, така и демократите използват все по-сложни анализи на данни с цел да повлияят върху избирателите.
Частни организации също използват тези онлайн ресурси, за да упражняват влияние върху кампании: i360, фирмата за данни на братята Кох[1], чието финансиране съперничи на парите зад двете партии, е прекарала години в разработване на подробни профили на 250 милиона американци и в усъвършенстване на капацитета си да влияе на операции чрез „тестване на съобщения“. Те имат за цел да определят към какъв вид реклама дадена аудитория ще има интерес и ще откликне. i360 използва „мобилно съвпадение на идентификацията“, което може да свързва потребителите с всичките им устройства – за разлика от „бисквитките“, които са ограничени до едно устройство – и провежда широкообхватно демографско проучване в социалните медии. „Дъбъл клик“ (така нареченото „двойно натискане”) на „Гугъл” и „Фейсбук” е включено в списъка на партньорите на i360 за дигитален маркетинг. Фирмата има за цел да разработи цялостна стратегия за влияние върху гласоподавателите до изборите през 2018 г.
Едва в последните месеци, с новините за руските хаквания и тролове, американците започват да си задават въпроса дали платформите, които преди са приемали, че улесняват свободното търсене и комуникация, не са използвани, за да ги манипулират. Фактът, че „Гугъл”, „Фейсбук” и „Туитър” са успешно хакнати от руски тролове и ботове (фалшиви акаунти, маскирани като истински потребители), за да разпространят фалшива информация, предназначена да повлияе на американските президентски избори, най-накрая започва да повдига въпроси в общественото съзнание дали тези компании не компрометират националната сигурност.
Кибервойна може да се води по много различни начини. Има DDoS атаки (атака за блокиране на услуга), чрез които дадена система е наводнена с излишен трафик, за да се нарушат функциите й. Най-голямата DDoS атака към днешна дата е извършена от ботовата мрежа Mirai (ботнетът се създава чрез хакване на система от взаимосвързани устройства, така че да могат да бъдат контролирани от трета страна), която през октомври 2016 г. нападна компания, наречена Dyn, управляваща значителна част от инфраструктурата в интернет. Това временно прекъсна голяма част от интернет връзките в САЩ. Също така има хаквания, предназначени да откраднат и да измъкнат секретни материали, като например хакването на Sony, приписано на Северна Корея, или хакването на сървърите за електронна поща на Националната комисия на Демократическата партия по време на изборите през 2016 г. Съществуват и атаки, които повреждат важни устройства, свързани с интернет, включително компютърни системи за транспорт, телекомуникации и електроцентрали. Този тип атаки все повече се разглеждат като сериозна заплаха за инфраструктурата на дадена страна.
Преди военните използваха понятието „информационна война“ за всяка кибератака или военна операция, насочена към информационната или телекомуникационната система на дадена страна. Словосъчетанието обаче сега има по-конкретно значение: експлоатация на информационни технологии за целите на пропагандата, дезинформацията и психологическите атаки. САЩ едва сега започват да противодействат и да се борят да премахнат уязвимостта си към този потенциално опустошителен вид кибератака.
Това е темата на далновидната и важна книга на Александър Климбърг „Потъмняващата мрежа: Войната за киберпространството”, написана до голяма степен преди разкриването на намесата на Русия в изборите през 2016 г. Климбърг твърди, че с несравнимия си обхват и устременост, интернет изостря рисковете от информационна война. Алгоритмите, използвани от няколко големи компании, определят резултатите от нашите търсения в мрежата, публикациите и новините, които са включени в нашите социални медийни емисии, и рекламите, на които сме изложени с честота, по-голяма, отколкото в която и да е предишна форма на медиите. Когато в тази машина се подава дезинформация или некоректна информация, тя може да има огромни желани и нежелани ефекти.
По изчисления на „Фейсбук”, 11.4 милиона американци са видели реклами, закупени от руснаци в опит да повлияят на изборите през 2016 г. в полза на Доналд Тръмп. „Гугъл” е намерил подобни реклами на собствените си платформи, включително в YouTube и Gmail. „Фейсбук” разкрива, че други 126 милиона души са били изложени на безплатни постове от подкрепени от Русия групи във „Фейсбук”. Приблизително 1.4 милиона потребители на Туитър са получили известия, че е възможно да са били изложени на руска пропаганда. Но това вероятно подценява обхвата на разпространението на пропагандни послания върху платформата. Само един от посочените руски профили, използващ името @Jenn_Abrams (предполагаемо американско момиче), е цитиран в почти всяка мейнстрийм новинарска агенция. Всички тези събития – заедно с продължаващо бързото разпространяване на неверни новини онлайн след изборите през 2016 г., докладите на „Галъп”, че много американци вече не се доверяват на мейнстрийм медиите, както и един президент, който редовно пуска в Туитър съобщения с необосновани твърдения за „неверни новини“ – потвърждават страховете на Климбърг.
Климбърг твърди, че либералните демокрации, чиито граждани трябва да имат вяра в своите правителства и един в друг, са особено уязвими от подобна информационна война. По думите му, понастоящем САЩ разполагат с изключително плитък резервоар на доверие. Той цитира проучвания на „Галъп”, проведени преди избирането на Доналд Тръмп, в които 36% от отговорилите са заявили, че имат доверие в кабинета на президентството и само 6% – в Конгреса. Нямаме причина да вярваме, че тези числа са се увеличили. Доверието на гражданите в републиканските политически институции в Америка е изключително крехко.
Климбърг поставя интересна диагноза за това как тази ситуация се е породила. Той описва едно нарастващо напрежение в САЩ през последните двадесет години, достигнало своя връх по времето на Обама, между начина, по който се възприема интернет, и неговото реално влияние. Корпорациите от Силициевата долина достигат своя глобален обхват и обществено доверие чрез популяризирането на интернет като средство за свободен обмен на информация и идеи, независимо от авторитета на която и да било отделна държава. Този начин на възприемане на независимостта е икономически изключително важен, тъй като почти цялата търговия във и извън САЩ разчита на прехвърлянето на информация, което въпросните пет компании от Долината правят по-лесно от всички други. Най-големите търговски отношения на САЩ с Европейския съюз се уреждат със споразумението „Щит за личните данни“, което гарантира на дружествата от ЕС, че трансферът на данни ще бъде защитен от намеса и наблюдение.
В международната стратегия на Обама за киберпространството, публикувана на 16 май 2011 г., интернет е описан като демократична, самоорганизираща се общност, в която „нормите за отговорно, справедливо и мирно поведение между държави и хора вече са започнали да се налагат”. Когато разкритията на Едуард Сноудън за наблюдението на Агенцията за национална сигурност на САЩ и за събирането на метаданни заплашват да компрометират това споразумение, Обама издава така наречената „Директива за президентска политика 28”, в която се определят принципите за „дейността на радиоелектронното разузнаване”, съвместими с „ангажимента за отворен, оперативно съвместим и сигурен глобален интернет”.
Мартин Либики[2], изследовател в корпорацията RAND, мозъчен тръст за глобална политика, играе важна роля за ограничаване на нападателните намерения в Министерството на отбраната. Неговата цел е да ограничи възможностите на Америка до онова, което й е необходимо за защита срещу кибератаки. Самият Климбург се придържа до близки позиции спрямо оценката на Либики, изразена в няколко доклада на RAND. Според нея, САЩ трябва да поддържат образа си на един от „защитниците на безплатния интернет” - за разлика от „привържениците на киберсуверенитета” като Русия и Китай, които преди всичко се стремят да контролират киберпространството и неговото влияние върху гражданите.
Същевременно обаче, в книгата си Климбург предупреждава, че фактите твърде често противоречат на гледната точка на Либики. В своите разчети и сметки американските военни и разузнавателни агенции винаги са смятали киберпространството за място на потенциален конфликт и са търсили глобално господство над него. През 90-те години американските военни водят интензивни дискусии за различните начини, по които тези нови технологии могат да се прилагат към традиционните форми на война. Те са особено загрижени по отношение на психологическата война, която, например, може да се задейства с цел отслабване решителността на вражеската армия да влиза в битки или да сваля национални лидери, като тактически се подкопава обществената подкрепа, с която управляващите се ползват.
Само една година преди публикуването на Международната стратегия на Обама за киберпространството, руската „Лаборатория Касперски”[3] открива вируса Stuxnet - зловреден червей, първоначално създаден като „кибер оръжие” от САЩ и Израел. Той има за цел да разруши ядрената програма на Иран (чрез заразяване на системите й за контрол, които са използвани при експлоатацията на центрофугите, довеждайки ги до състояние на неизправност и експлозия). Впоследствие обаче „червеят” се разпространява из целия свят. Тази атака, както и създаденото от Обама през 2009 г. Американско киберкомандване и действията на Агенцията за национална сигурност по онова време, дават знак на останалите държави, че САЩ възнамеряват да използват интернет с цел нападение.
Онова обаче, което притеснява най-много Климбург, е до каква степен американските правителствени служби желаят да заблудят американския народ за собствените си акции в киберпространството. Подобен тип дезинформация създава точно онази обърканост, която либералните държави, уязвими на въздействието от психологическа и информационна война, категорично трябва да избягват. В същото време, разпространяването на невярна информация днес представлява решаващ елемент от американската политика и стратегия за отбрана. Според Климбург, например, подробностите около американските програми за събиране на разузнавателни данни, които Боб Удуърд разкрива в книгата си „Войните на Обама” (2010 г.), са му били умишлено „спуснати” като предупреждение към противниците на президента. Това е опит от страна на американското правителство да впечатли останалата част от света с изключителната си киберсила.
В същото време, други правителствени служби се опитват да запазят, както в национален, така и в международен план, разбирането за интернет като сфера на сътрудничество, а не на конфликт.
В официалните стратегически документи за киберпространство обаче, пояснява Климбург, умишлено се използва мрачна терминология. Когато през 2015 г. Министерството на отбраната обявява киберстратегията си, то използва терминология като „Атакуващи операции с киберефекти”, но не дава повече никакви пояснения какво предполага тя или изключва. В книгата си „Тъмната територия: тайната история на кибервойната” от 2016 г. журналистът Фред Каплън също твърди, че в първите дни на кибероперациите на Националната агенция за сигурност, под командването на Майкъл Хейдън, съвсем преднамерено е била унищожена вече съществуващата незначителна разлика между отбранителни и нападателни операции.
Климбург е на мнение, че една здрава демокрация се нуждае от много по-голяма прозрачност по отношение на киберполитиката й. Правителството може да предостави на гражданите ясни и недвусмислени принципи, по които се събират радиоелектронни разузнавателни данни, развиват се нападателни и отбранителни киберспособности, осъществява се връзката с традиционната военна стратегия и се развиват отношенията между разузнавателната общност и въоръжените сили. Напълно възможно е американското общество да няма особено доверие в правителството, ако то манипулира обществените възприятия в широк план и чрез слабо контролирани механизми. В същото време, американските граждани може да са склонни да се доверят на управляващите, ако те използват психологически кибероперации, за да спечелят „сърцата и умовете” на хората, намиращи се във военни зони. По-конкретно в случая се имат предвид информационни и културно специфични кампании за влияние върху местното население в Афганистан с цел то да противодейства на действащите в страната различни бунтовнически движения.
Климбург не проявява особена загриженост що се отнася до процъфтяващата власт на частните корпорации, като тези в Силициевата долина, например, които управляват онлайн платформите, на които се осъществяват правителствените операции за влияние.
Според него, те са независими и имат чисто търговски интереси. Но ако искаме да разберем нарастващия властови дисбаланс в онлайн убеждаването, бихме могли да зададем повече въпроси в сравнение с Климбург по отношение на строго охраняваната липса на прозрачност, с която оперират титаничните компании от Силициевата долина. Интересите, които сега са водещи за компаниите и се отнасят до въпроса с какви технологии ги произвеждат, не са изцяло търговски. Органите, пряко отговарящи за националната сигурност, са използвали частния сектор, за да подпомогнат развитието на огромните кибернетични способности на Америка. А в ръцете на немного известни частни компании е оставена изключително богата гама от потенциални кибероръжия.
Интернет, както е добре известно, дължи началото си от DARPA (Агенцията за иновативни отбранителни изследователски проекти) към Министерството на отбраната на САЩ. Това е агенцията, отговорна за създаването и развитието на нови военни технологии. Според така характерното говорене за „безплатния интернет”, което е насърчавано и от Обама, и от Силициевата долина, и от Министерството на отбраната, интернет технологиите, които ние използваме - от софтуера до социалните медийни платформи - са контролирани от частния сектор.
Въпреки това, когато DARPA се хвали с технологиите, изследванията и иновациите, които е спонсорирала, тя посочва в списъка си – наравно с интернет - и графичния потребителски интерфейс, и технологиите за изкуствен интелект и устройствата за разпознаване на реч, а също така и високопроизводителните полимери за иновационни технологии за течнокристален дисплей. Тези технологии обхващатвсеки един аспект от смартфона. Накратко - нашият онлайн живот би бил невъзможен без комерсиализирането на нововъведенията във военната сфера.
DARPA предлага предварително финансиране, често на академици и на изследователи, а в по-редки случаи и на частни корпорации. Средствата, които тя предоставя, са за разработване на нови технологии за целите на националната сигурност, като в случая това далеч не е единствената икономическа връзка между компаниите в Силициевата долина и сферата на националната сигурност. Само един аспект от тази връзка е подробно описан в книгата на Линда Уейс „Америка АД?: Иновации и предприемачество в националната служба за сигурност” (2014 г.). Уейс описва как в Силициевата долина се развива хибридна държавно-частна икономика, в която правителството финансира създаването на нови технологии, от които се нуждае за целите на националната сигурност. То инвестира в компании, които имат възможността да продават произведените технологии извън държавния сектор.
Правителствените служби помагат на тези компании да имат пазар, който да задоволява нуждите им. Така безпилотната автомобилна индустрия, например, тества и подобрява технологиите си, разработени за системи за насочване на ракети и безпилотни дронове. Софтуерът за разпознаване на лица, разработен от разузнавателните агенции и от военните за наблюдение и проверка на самоличността (например при атаки с дронове), в момента съвсем приятелски се е настанил в нашия iPhone и е тестван от милиони потребители.
Американското правителство използва различни механизми, за да финансира високотехнологичните си проекти. Линда Уейс пише, че програмата, предназначена за малкия бизнес за извършване на иновационни проучвания - SBIR (The Small Business Innovation Research), „се очертава като най-големият източник на финансиране на стартовия и ранен етап от работата на високотехнологичните фирми в САЩ”. В момента на написването на този текст тази програма инвестира в малкия бизнес 2.5 милиарда долара годишно. Тук трябва да се има предвид, че службите за национална сигурност осигуряват 97% от финансирането за програмата SBIR и тази инвестиция служи не само като форма на правителствено „сертифициране” на частни рискови капитали, но също така стимулира създаването на изобретения, тъй като SBIR не изисква никаква възвращаемост в замяна на инвестицията си.
Силициевата долина също в голяма степен е създадена благодарение на фондовете за рисков капитал, предоставян им от държавните агенции. ЦРУ, Министерството на отбраната, Сухопътните войски, Военноморските сили, Националната агенция за геокосмическо разузнаване, НАСА и Департаментът за вътрешната сигурност на САЩ – всички те разполагат с рисков капитал за инвестиране в частни компании. Уейс цитира доклад на Министерството на отбраната до Конгреса през 2002 г., обясняващ целта на неговите инициативи: Крайната цел е да се създаде технология за системи на защита, която, освен че трябва да е достъпна, трябва да е и от високотехнологичен клас. Освен това, трябва да се гарантира, че въпросната технология, разработена за целите на националната сигурност, е интегрирана в частния сектор, за да подобри като цяло съществуващите вече технологии и индустриална база.
С други думи, посоката на технологично развитие в търговския сектор е повлияно от дневния ред на правителствените агенции по начин, до голяма степен непознат за обикновените граждани.
Не е трудно да се проследи, например, по какъв начин се натрупва сериозното влияние на In-Q-Tel - успешният в широк мащаб фонд за рискови капитали на ЦРУ, който някога е бил единственият инвеститор в стартъп компании, но сега често инвестира в тях в партньорство с Големите пет. Първоначално In-Q-Tel е единственият инвеститор в „Palantir Technologies”, софтуерната компания на Питър Тийл[4], специализирана в анализ на големи масиви данни. Клон на компанията, наречен „Palantir Gotham”, който е специализиран в анализа на данни за целите на борбата с тероризма, е спечелил възможността да сключи важни договори в сферата на националната сигурност с много служби, сред които Департаментът за вътрешна сигурност на САЩ, ФБР, Агенцията за национална сигурност, Центровете за контрол и превенция на заболяванията, Морската пехота, Военновъздушните сили и Отделът за специални операции.
В същото време, технологичните постижения на In-Q-Tel са познати и в по-светски среди: приложението Google Earth е произведено от компания, спонсорирана от In-Q-Tel, наречена Keyhole Inc.; стартъп компанията, извършваща триизмерното картографиране, също отчасти е притежавана от Националната агенция за геокосмическо разузнаване.
Облачните технологии, на които ние все повече разчитаме, са разработени от компании като Frame, финансирана както от In-Q-Tel, така и от „Майкрософт” и Bain Capital Ventures. Скоро ние ще сме в състояние да използваме компютрите си, за да работим с 3-D холографски изображения и това ще стане благодарение на една друга компания, също спонсорирана от In-Q-Tel - Infinite Z. А Aquifi, също отвеждаща ни до In-Q-Tel, ще произвежда скенери, които ще могат да създадат 3-D цветен модел на всеки сканиран обект.
Тъй като много от стартъпите, в които правителствените служби инвестират, приключват дейността си с това, че Големите пет ги абсорбират, се получава така, че всички компании имат близки взаимоотношения и с отбранителните, и с разузнавателни агенции и им дават съвети по различни въпроси, свързани с технологичните иновациии.
През януари 2018 г. Ерик Шмид, бившият изпълнителен директор на Alphabet Inc., председателстващ Борда за отбранителни иновации към Пентагона (Джеф Безос, основателят и изпълнителен директор на „Амазон”, също е работил в него), излезе с доклад, в който препоръча насърчаване на технологичното предприемачество в армията. Целта е да се създадат „инкубатори”, подобно на онези, използвани в бизнеса и в технологичните светове, които биха помогнали за развитието на стартъпи, имащи за цел да отговорят на новите потребности на отбранителния сектор, например, да извършват анализи на големи бази данни.
Но да се върнем на Големите пет - правителството на САЩ подкрепя тези монополи отчасти и заради „меката сила”, която те могат да генерират в световен мащаб. В публикация за RAND от 2007 г., озаглавена „Завоеванията в киберпространството: Национална сигурност и информационна война”, Мартин Либики споделя предположението си, че правителството може да извърши „приятелски завладявания” на други страни, като ги направи зависими от американските технологии.
По думите му, „колкото е по-голяма и по-богата системата, толкова по-мощно е привличането”. Огромните глобални корпорации (основният пример на Либики е с „Майкрософт”), чиито технологии са дълбоко свързани с „домашните” технологии на други нации държави, осигуряват на Америка все по-голяма мека сила в света.
Очевидно е, че вече е време да си зададем въпроса дали хибридната икономика в Силициевата долина е добра инвестиция в националната сигурност. Линда Уейс обръща внимание на факта, че след като правителството финансира научните изследвания, то раздава патенти на частни компании за тяхно собствено обогатяване. На уебсайтовете на организации като In-Q-Tel и DIUx можем да намерим различните видове договори, които те предлагат. Лицензите, които те ползват, обикновено са неизключителни.
Технологиите, които вдъхновяват иновациите в националната сигурност на Америка, могат да се продават на всеки, навсякъде. Печалбите отиват при компании, за които изобщо не е задължително да са загрижени за националния интерес; Intel наскоро предупреди китайското правителство, че в чиповете й са хванати слаби места, а един от тях, между другото, може да бъде използван за целите на националната сигурност на САЩ. А Intel обяви тази информация, преди да е алармирала американското правителство.
В книгата си „Предприемаческата държава” (2013 г.) преподавателката в университета в Съсекс Мариана Мазукато разглежда случай с „Епъл”, която изразходва най-малко средства за изследвания и иновации в сравнение с останалите компании от Големите пет. Компанията е постигнала търговски успех, като интегрира технологии, финансирани от военните и от разузнавателните служби (като сензорни екрани, чувствителни на допир, и софтуер за разпознаване на лица,) в стилни и привлекателни търговски продукти. Важна подробност е, че американското правителството поема почти всички рискове, свързани с тези продукти, докато „Епъл” обира всички награди.
С други думи, парите на данъкоплатците помагат за обогатяването на компании като „Епъл”. А както знаем от неотдавна публикуваните „Paradise Papers” (така наречените „Досиета от рая”) или по-точно - документи, отнасящи се до офшорни „данъчни убежища”, изтекли от адвокатска кантора, намираща се на Бермудските острови, подобен род компании като „Епъл” не отговарят с нужната готовност да увеличат данъчните приходи на правителството. „Епъл” успя да запази голяма част от своите 128 милиарда долара печалба без данъчно облагане, използвайки ирландски дъщерни дружества. В същото време, тя обеща да върне в САЩ защитените си фондове при условие, че администрацията на Тръмп драстично намали ставката на корпоративния данък.
В крайна сметка, компаниите от Долината разполагат не само с огромни пари, но и с огромно количество данни. Разбира се, има много по-стари корпорации - като Bank of America и Unilever – които от десетилетия вече събират наши данни и които притежават много повече от Големите пет (приблизително 80% в сравнение с 20% от компаниите от Силициевата долина по данни от скорошно проучване на IBM и Oxford Economics).
Същевременно Големите пет, Uber и други компании разполагат с изключително сложни анализаторски инструменти, а платформите им са така проектирани, че изключително ефективно да използват обработените данни за целите на рекламата и оказването на влияние.
Тук е мястото, при което опасенията на Климбург за развитието на кибернетичните мощности с цел нападение от страна на военните и на разузнавателните служби обезпокоително се пресичат с проблема за приватизирането на нашите киберактиви. От началото на войната срещу тероризма, Съединените щати все по-често възлагат разузнавателните и военните операции на външни изпълнители – частни компании. Това се отнася най-вече до тези компании, които се занимават с анализи и пренасочване на данни. Правителствените служби са предложили доходоносни договори и на по-стари компании, като Booz Allen Hamilton и Boeing AnalytX, както и на нови играчи, като Palantir, SCL group, а сега и на скандалния партньор на SCL - Cambridge Analytica, чиято роля в кампанията за „Брекзит” и в президентската предизборна кампания на Тръмп предизвика небивал интерес и у разследващите органи.
С тази си политика правителството насърчава тези компании да развиват най-изтънчени методи за оказване на влияние върху обществото. Операциите, представляващи интерес за военните, могат лесно да бъдат приложени и към клиентската база данни на компаниите.
Сътрудничеството на правителството с тези компании превръща данните, притежавани от Големите пет, в предмет на такъв тип използване, за което много от нас едва сега започват да си дават сметка. Само да се замислим върху следния факт – тази огромна власт, която имат Големите пет, може свободно да бъде използвана и за цели, застрашаващи националната сигурност. Начинът, по който братята Кох използват ресурсите си, за да внушат скептицизъм спрямо климатичните промени, трябва да бъде достатъчно предупреждение да бъдем нащрек.
Предизвикателството се усложнява и от изключителната форма на корпоративно управление, с което Големите пет разполагат благодарение на факта, че то им е било позволено отгоре. Да си припомним - въпреки че „Фейсбук” и „Гугъл” са публично търгувани компании, техните основатели - Марк Зукърбърг на „Фейсбук” и Лари Пейдж и Сергей Брин на „Гугъл”, държат повече от 50% от гласовете в бордовете, а това означава, че имат тотален контрол.
Според Климбург, американските служби за национална сигурност са свръх развили по безотговорен начин атакуващите си мощности в киберпространството. Това може и да е правилно, ако говорим за преследването на целта САЩ да доминира всички останали с военните си и разузнавателни способности. Но когато правителството предоставя на Силициевата долина неустоими търговски стимули за разработване на военни технологии, то предава в ръцете на частни корпорации такава власт, която е трудно да се измери.
В ръцете на глобални корпорации, които не се интересуват особено от истината, попада широка гама от лостове, контролиращи информацията. Днес е изключително лесно, както ни показа и Владимир Путин, през платформите, с които глобалните корпорации оперират, да се разпространи чужда пропаганда. Но дори и да могат да се изработят механизми, с които да се предотврати разпространението на подобен тип пропаганда, ние ще продължим да зависим от добрата воля на шепа милиардери. Те и в момента, и в бъдеще ще продължат да бъдат отговорни за това дали гражданите имат доверие в разпространяваната информация. И те ще са тези, които ще й запазват онази степен на достоверност, необходима за здравето и успеха на нашите либерално-демократични институции.
Има една известна случка със Зукърбърг, за която той със сигурност съжалява. Тя е от първите дни на „Фейсбук”, когато му задават въпрос защо хората биха му предоставили по-лична информация. А той отговаря: „Тези скапаняци просто ми имат доверие”.
Най-накрая и ние започваме да си даваме сметка колко тежка обида ни е била нанесена. Сега просто трябва да намерим начин тези корпорации, които подкрепяхме с данъци, с информация и с цялото си внимание, да престанат и в бъдеще да се отнасят към нас като към пълни загубеняци.
 
The New York Review of Books, 05.04.2018
Превод от английски Кристина Сантана


[1] Братята Кох са милиардери, спонсори на либертариански тинк-танкове, известни със скандалната си пропаганда, че климатичните промени са нещо хубаво.
[2]Мартин Либики е американски учен и преподавател в Калифорнийския университет. Завършил е математика, защитил е докторат по икономика. Работил е като съветник в Министерството на правосъдието и във ФБР. Участвал е в подготовката на преговорите между САЩ и Китай по въпросите на киберсигурността.
 
[3] „Лаборатория Касперски” е най-голямата европейска компания, специализирана в разработката на антивирусен софтуер. Компанията е основана през 1997 година от Евгений Касперски и неговата съпруга Наталия Касперска. Основният екип на компанията се намира в Москва, а клонове има в над 10 други държави.
[4] Питър Тийл е известен на българския читател с книгата си „От Нула до Едно. Размисли върху стартъпите или как да изградим бъдещето” на издателство „Книгомания”. Питър Тийл е съосновател на PayPal и Palantir, инвестирал е във „Фейсбук”, SpaceX и в LinkedIn. Има фондация, носеща неговото име, която насърчава младежите да поставят знанията над обучението.