Културата Zero -
неистовост от друг порядък

 
На 2 април в Новото пространство на Театъра на нациите се състоя премиерата на книгата на Марина Давидова „Културата Zero” на издателство „Новое литературное обозрение” със съдействието на фестивала „Златна маска”. Тук публикуваме послеслова на Вадим Гаевски.
 
Искате песни? Имам ги.
Лев Славин, „Интервенция”
 
Втората книга на Марина Давидова „Културата Zero” е толкова добра, колкото и първата - „Краят на театралната епоха”; толкова е умна, увлекателна, бляскаво написана, но в известен смисъл е и по-немилосърдна. Вярно, жанрът й е различен или по-точно е контаминация от няколко жанра. Събрани са театрални рецензии, портрети, театроведски теоретични статии, но има и друго, което може да се нарече публицистична социология. И тъкмо театърът позволява, а понякога и принуждава да се проникне в тази доста затворена сфера. Очевидно такива би трябвало да бъдат у нас съвременните изкуствоведски книги. Самите рецензии в новата книга наподобяват манифести.
А книгата е немилосърдна не по отношение на избраните сюжети и назовани имена, не към тенденцията, тържествуваща навсякъде, а към тези, които не я поддържат, не могат да я оценят, към тези, които живеят с почтеното, но умряло минало. А може би и измислено, съчинено (към тези несмели хора очевидно принадлежа и аз, но моите аргументи ще бъдат представени по-нататък). Самите избрани сюжети и назовани персонажи предизвикват у Марина Давидова не само съчувствие, но и дълбок интерес; тя ги поддържа не с банални похвали, а с анализ, често извънредно задълбочен. Например, за най-дискусионния спектакъл от последните години „Братя Карамазови” на Константин Богомолов в МХТ, на същата тази сцена, където преди повече от сто години се е играл легендарният мхатовски спектакъл с Леонидов, Качалов и Москвин, тя пише кратко, виртуозно построено изследване, което у мен, опонента на Давидова, предизвиква асоциация не с нещо друго, а със статията на Висарион Белински за Хамлет на Мочалов в спектакъла от 1837 г. Още повече, че и тук, в статията за Богомолов, изниква сянката на Хамлет и хамлетизма, появяват се гробищни мотиви. Шегувате се, ще ми кажат: неистовият Висарион и хладнокръвната Марина? Не, никак не е хладнокръвна, у нея също живее неистовост, но от съвсем друг порядък: иронична, постмодерна неистовост или (да употребим пропагандираното от Давидова понятие) постдраматична неистовост. Оказва се, че и тя е необходима. Оказва се, че и това е възможно.
Накратко казано, книгата на Давидова, каквото и тя да си мисли за нея, е родена от въодушевление и е адресирана до читател, лишен от подобно въодушевление. Бих я нарекъл сборник от песни. Макар музикалният театър да не влиза в интересите на Марина, днес той не е отделен от драматичния театър. Тук присъства и Петер Конвични, „един от стълбовете на оперната режисура”, и Ален Плател, „изключителен хореограф”, и нашият сънародник, бляскавият оперен режисьор Дмитрий Черняков...
Някои съждения на авторката предизвикват въпроси и главният е следният: Давидова забележително точно и съвършено безстрашно пише за объркването между високото и низкото, създавано от пропагандирания от нея постдраматичен спектакъл. Но има ли обективен начин на определение кое в него е доброто и кое – глупавото, къде той граничи с гениален пробив и къде – с грандиозен провал? Няма такива критерии, както и няма възможност да се прецени къде свършва професионализмът и къде започва дилетантството. Но го няма и по-необходимото качество – онова, заради което хората ходят на театър. Няма катарзис, катарзисът е отменен, както и мимезисът, както и всички аристотелеви закони. Според моя остарял поглед, това отменя и самото изкуство театър. За последен път изпитах пречистващ катарзис не в театралната зала, а у дома, гледайки по телевизията за кой ли път „8 ½”. Финалната сцена е невъзможно да се гледа безучастно. Позвъних на много приятели връстници и всички казаха, че със сълзи са слушали музиката на Нино Рота и са следили момчето с големия барабан. Няма трагична ситуация, нито страдание, нито страх – нищо; катарзисът се ражда от някакви дълбоки и притаени истински човешки чувства – от усещането за прощаване с нещо заветно. Пожелавам на най-талантливата колежка Марина поне веднъж да изпита това чувство на спектаклите на постдраматичния театър.
Няма съмнение, че и самата тя желае това. Веднъж й се е удало „да преживея състояние, близко до катарзис”. Това е станало на „Аида” на споменатия Петер Конвични. Пък и всичките написани от нея полурецензии, полупортрети на чуждестранни режисьори са нарочно смесени с такива за сънародниците ни – лидери и майстори, което създава колоритна картина на съвременния (именно съвременния) театър. И още – препълнени са с неизказаното чувство на очакване. Очакване на какво? На чудо?
Но тази дума не е за нея – прекалено е детска, прекалено е романтична. На потрес? Тя вече е по-близко, макар да звучи подозрително традиционно. Може би очакване на художествен удар? Е, това става. Съответно е на темперамента на Марина, на бойната й женска натура. Заради това тя се носи по европейските столици, организира фестивала NET – гастролно предприятие, превърнало се в пристанище на най-радикалните идеи и спектакли. И от време на време получава удар – от стареца Питър Брук, поставил „Вълшебната флейта”, и от нашия Анатолий Василиев, пренесъл на кино своя стар спектакъл „Серсо”, „едва ли не първият на руска почва пример за постдраматичен театър”.
А връщайки се към нейната книга, първо да отбележа, че виждам в нея щастливо несъвпадение между метода и предмета: предметът допуска ситуации, сюжети и дори думи, до вчера изглеждащи на сцената напълно нелегитимни, а методът оперира с понятия и думи, напълно класически, ортодоксални и все пак живи. Накратко, текстовете на Давидова могат да се нарекат художествени, написани в традицията на руската художествена критика; ненапразно си спомням Висарион Белински. Което означава интерес към живото изкуство и яркост на непосредствените интерпретации. Което предполага талант на възприятието и свобода на оценката.
И затова книгата на Давидова е на учен-театровед, но и на критик-художник, никак не приличаща на пропагандираната от нея книга „Постдраматичният театър” на немеца Ханс-Тис Леман – сух и абстрактен ерудит, но и напомня класическите книги на най-добрите руски театроведи: Павел Марков, Борис Алперс, Майя Туровска, Борис Зингерман. Заради това нейната книга по никакъв начин не принадлежи към „културата Zero”, а с цялостната си структура, стил, най-тънък и прекалено литературен език тя е толкова необходима на високото изкуствознание – изкуствознание на мисълта, изкуствознание на надеждата.
colta.ru, 30 март 2018 г.