Архивите
може и да дезинформират

 
Обвинението на Юлия Кръстева в сътрудничество с българските разузнавателни служби при комунизма би трябвало да ни припомни трудностите, с които можем да се сблъскаме при интерпретирането на едно полицейско досие – нещо повече, полицейско досие, което идва от политическата полиция. За интерпретирането е необходимо дълбоко познаване на речника на подобни служби, познаването на целите и методите им – често тези няколко ключа към четенето им липсват, когато се обявяват „разкрития”.
Спомняме си отварянето на архивите на ЩАЗИ в бившата ГДР: доста хора бяха изобличени от усърдните обвиняващи, защото досието им започваше с изречението: „Х ни посрещна учтиво”, докато всички забележат, че ставаше дума за ритуално изречение, което се намираше на повечето доклади за опити за вербуване.
Всъщност, човек можеше лесно да си представи, че това е било истина, защото ако разузнавателните служби са се представяли с истинското си име – което невинаги е било така – контактуваното лице едва ли би им посочило вратата. А ако го беше направило, това без съмнение нямаше да бъде отразено в доклада. Отказите от сътрудничество обикновено не се споменават в досиетата на ЩАЗИ. Защо да се споменават? Политическата полиция не създаваше документация за утрешните историци, тя работеше за собствените си нужди. И се задоволяваше да закрие досието, без да уточнява своя неуспех.
Преди да се тълкува всяко досие, редно е да се проверят няколко момента, от които по-съществените са: В какви условия е информирал „информаторът”? Знаел ли е кому дава информацията? Разбрал ли е, че е „източник” за политическата полиция? Бил ли е обект на шантаж?
Да прикачиш псевдоним на „източника” не е доказателство, че той се е съгласил да бъде агент. Това е доказателство само за това, че са опитали да го вербуват или че го наблюдават. Дори когато вербуваната личност е приела да има псевдоним като писателката Криста Волф (1929-2011) в ГДР, допълнително трябва да се прочете по какви причини тя се е съгласила да бъде вербувана и съдържанието на информациите, които е предавала.
Когато с нея е направен контакт през 1959 г., за да информира за писатели, у които тя – като редактор в издателство – вижда „отрицателно предразположение” към комунистическия режим, Криста Волф предупреждава, че трябва да се искат и други мнения, че не е сигурна дали винаги е обективна.
Когато й определят место за срещи в някаква „явочна квартира”, каквито са били правилата, тя се учудва и възразява, че по-приятно би било да се срещат в нейното жилище. Тя отказва и да пази тези срещи в тайна от мъжа си, както са искали от нея службите – и не е крила нищо от него! Което кара офицерът от ЩАЗИ да напише в първия си доклад: „Изглежда тя не разбира добре какво се очаква от нея”...
И наистина, тя им предава няколко литературни експертизи, които нямат никаква стойност за ЩАЗИ, после се мести в друг град и досието й приключва: тя не представлява никакъв интерес, това е и формулирано при затварянето на доста тънката папка.
Обратното, досието, което включва наблюдаването й, е едно от най-обемните досиета на жертви на ЩАЗИ. Журналистът, който го откри, не се стесняваше от „детайлите”. Беше епоха на разобличения, а той беше хванал важен човек, най-известната авторка на ГДР, може би и на Германия през ХХ век, с която имаше сметки за уреждане: нали тя беше оспорвала обединението и беше препоръчвала пътя към автентичен социализъм, който вече не беше модерен? Този път Криста Волф беше жертва на медиен линч, тя напразно се опитваше да се обясни, но злото беше сторено.
По-късно чехът Милан Кундера бе също обект на разобличение, което не можа да устои дълго на анализа на фактите. Той се измъкна от това малко по-добре от Криста Волф и сложността на ситуацията, често в основата на подобни подозрения, в неговия случай беше доста бързо изяснена.
Днес е ред на Юлия Кръстева да се сблъска с този тип обвинение. Преди да бъде решено кой е информатор и кой – доносник (една изключително тежка отговорност, защото при липса на свобода на изразяване изказвания, които оспорват режима, можеха да водят към затвора: в ГДР, както и в Чехословакия или комунистическа България), се налага да сме предпазливи и да следваме правилата.
Те обаче далеч не се спазват. Като започнем с презумпцията за невиновност, която трябва да придружава всяко обвинение и която изглежда пренебрегната от самото начало.
Няма въпроси по автентичността на документа, нито по контекста, в който е произведен, а това е единствения начинт да се избегне едно твърде прибързано четене. Документът бива взет за чиста монета. Полицейските архиви имат такъв ореол, че се забравя – те могат да бъдат и извор на дезинформация, дори може и никога да не разкрият това, което бива наричано техните„тайни”.
Le Monde, 4 април 2018