Тончо Русев (1932 – 2018)

 
Той ни напусна дни, преди да навърши 86 години – големият български композитор Тончо Русев, най-големият в естрадата след Йосиф Цанков. Казвам „естрада”, а не попмузика, защото по времето на най-силните му години в творческо отношение (70-те!, 80-те!), жанрът носеше това име, което не би трябвало да пренебрегваме днес, защото е силно натоварено със смисли и контекст.
Преди месеци му се обадих по телефона да го питам знае ли колко точно песни е написал – трябваше ми такава справка. „С детските заедно – повече от хиляда”, беше отговорът. „И ела да се видим, да пием по едно!” Не отидох – не съм от приближените до него хора и никога не сме „пили по едно”. Аз съм негов изследовател и – което при мен е рядко – негов почитател. Второто стана, след като написа двете си песни, които Тончо Русев – в интервю, което успях да взема от него през 2014 г. - сам нарече еталонни: „Ти сън ли си” (текст Павел Матев), която стана „Мелодия на годината 71”, и „Наше лято” (текст Дамян Дамянов) в аранжимент на Митко Щерев - последното ми е особено приятно да спомена - която спечели Първа награда на „Златният Орфей 74”. И двете ги изпя, разбира се, примата Лили Иванова, с което те станаха образци на българската драматична естрадна песен, навлизаща с тези два опуса в полето на художествената песенност.
Споменавам само тези две песни, които количествено са нищо в сравнение със стотиците и стотици други, които Тончо Русев написа, за да не превърна тази малка статия-спомен в справочник. Такъв за цялостното дело на композитора, за многобройните му награди и отличия, за сътрудничествата му с всички попизпълнители на България читателят може да открие, например, на адреса http://www.bgestrada.com/?q=content/Тончо Русев. Споменавам ги, защото те и двете ме вълнуват до днес, представяйки Тончо Русев като „най-драматичния” естраден композитор, тъй както Йосиф Цанков пък е „най-мелодичният”. Тончо има още много други песни-върхове в творчеството си – повечето тъжовни, а случва се - и весело-ритмични. Но тези определения въобще не са достатъчни, за да изразят цялото художествено-образно богатство на песните му. За което причина – една от причините – е ТончоРусевата буквална обсебеност от любов към силния поетичен текст. Дамян Дамянов и Павел Матев са само двама от плеядата съвременни български поети, чиито стихове се превърнаха в негови песни. За което и говорихме в споменатото интервю.
Тончо Русев: Текстът в една песен е най-важното нещо. По-важно и от мелодията. Аз го казвам, след като съм написал стотици песни. Щото наблюдавам какво става шлагер, кое става известно. Това, което е с хубав текст. Мелодията не може да бъде хубава и запомняща се, ако не е написана върху един хубав текст. И за щастие, ние имаме много добри поети, с разкошни стихотворения, които могат да станат песни.
Розмари Стателова: Ти някога ли не си писал първо музиката и после някой да наслагва под нея текст?
Тончо Русев: Имами такива случаи, но са много рядко. Аз минавам за последния мохикан в това отношение, който пише по стихотворения. И трябва да ти кажа, че в себе си съм горд, че е така, защото е друго да напишеш музика по едно хубаво стихотворение - както виждаш, и сега е сложено едно такова на пианото, отколкото да измислиш някаква мелодия и поетът да трябва след това да изсмуче от пръстите си думи - дали за вечерния влак или за автомобила, който все не пристига...
Но има още нещо. Тончо Русев – прекрасен тромпетист на младини – не бе само авторът на хиляда и не знам още колко песни, изпети от звездите на българската естрадна и попмузика, намиращи днес своя римейк от страна на млади изпълнители. В последните двадесетина години той работеше, както се казва, на свободна практика. Но преди това отдаде много сили за подобряване на организацията на естрадно-музикалния живот. Още в началото на 70-те – има го документирано в съхранени материали – той вече говореше за необходимостта от създаването на единен център, който да обединява и води доста стихийната практика в жанра. И успя – допринесе за създаването и ръководството на такъв център, което, освен успехи, му донесе, разбира се, и немалко неприятности. Защото милееше за качеството, отвоювано от хаоса в течение на повече от 60 творчески години. А това не всекиму се харесва...
Накрая нещо, което ми каза, когато веднаж го запитах – изумена – защо в редица песни изоставя великолепния си индивидуален интонационен стил и завива към битовите интонации. „Виж – каза Тончо Русев – добрият песенник е този, който съумява с песните си да седне на масата на своя народ...”
Розмари Стателова