Филигранен баланс
между два изказа

 

Концертът на Софийската филхармония от цикъла „Големите симфонии” включи световна премиера на известния български композитор Стефан Драгостинов по случай неговата 70-годишнина. В последните години Драгостинов рядко посяга към симфоничния жанр. Написа своите големи симфонии преди десетилетия и не бих имала нищо против именно една от тях да чуя в подобен цикъл, вместо Първата на Бетовен, която при това не е сред големите симфонични опуси на виенския класик, следователно не отговаря на претенцията на цикъла.
Драгостинов е създал кратка, 12-минутна пиеса, която примирява творческите му интереси, изразени в ярко индивидуалните му подходи към традиционната музика, при това не само в България, със страстта му към оркестровото писмо. „Terra Bulgara” е нейното заглавие, подсказва характера и насоката на творческата мисъл, още преди да срещнеш музиката. Главен герой на пиесата е котленската народна песен „До(й)де си Паню пашата”. Както пише самият Драгостинов, интереса му към тази песен е събудил професор Стоян Джуджев преди повече от половин век – „...най-сетне събрах кураж и реших да се опитам отново да я запея”. Песента – в сдържан размер 7/8 - е главно действащо лице в пиесата, върви през цялото време, „пеят” я един след друг духовите инструменти. Пиесата би била огледална реплика към Болеро на Равел, ако не беше различният начин, по който Драгостинов е „изографисал” оркестровата тъкан, обвиваща мелодията на песента – започва тънко, прозрачно, елегантно от флажолетни цигулки, отзвучаващи с помощта на арфа, челеста, глокеншпил и вибрафон. С всяка прозвучаване на темата оркестърът се изменя, звучността се дипли като дантела (и барабанчето е там, но не в упорито остинато, по-скоро като цвят, като тембър, като напомняне). Фактурата се разширява, уплътнява, без да „надвива” песента. Напротив – оцветява я, отваря я по нов начин, възбужда отново и отново енергията й. Сякаш разказва възможната хармония, баланса между две култури, два изказа, които са достатъчно подвижни, допълват се, за да създадат нещо ново, цветно, красиво и мъдро. Финални камбани ненатрапчиво вплитат в цялата тази инструментална бродерия тоновия епиграф на думата „bulgara” - едно тихо скандиране на основната идея на пиесата. Работа на голям майстор! Гост-диригентът от Македония Борян Цанев (1973), респектиран от филигранния маниер на композитора в звуковото „обгрижване” на прочутата мелодия, постигна с оркестъра максималния ефект на пиесата. Припомних си с горчивина колко липсва в днешния ден оркестровият почерк на Стефан Драгостинов на фона на доста графомански съчинения, които настояват и се добират до изпълнение.
Още едно щастливо откритие на концерта бе младият македонски пианист Дино Имери (1990). Той преобрази звуково един от най-свирените у нас клавирни концерти – първия на Чайковски. Дино Имери не само интерпретира, но и пише музика; и креативната му природа се раздаде щедро в прочита на концерта. Най-вече през звука и времевите съотношения в артикулацията на текста, който той чуваше по начин, твърде различен от диригента и оркестъра. Интересно, че този факт не дразнеше (като изключим известната мудност в реакциите на Цанев); само мултиплицира въздействието на творбата, извади я от уюта на клишетата и я разположи в зоната на неочакваното. Великолепно качество на звука, безупречна техника, инструментална култура и свободно, изключително интересно импровизационно движение в каденцовите моменти – така накратко може да се дефинира изкуството на Имери. Двата биса, които подари на публиката, бяха ефектни композиции на фолклорна основа от македонските творци Милан Завков и Живоин Глишик.
Не продължи така концертът във втората част. Някак уморено и без необходимата стилова, фактурна и звукова отчетливост прозвуча Първата симфония – лимитирана динамика (най-често от мецофорте до много форте, нетипично за творбата), звук, лишен от интензивност, буквални, неинтересни решения на репризите, на места (дори още в началото) липса на елементарна съвместност. Човек слуша този оркестър и има усещането, че самият състав не се слуша; че не подозира колко интересни идеи се крият в това произведение. Давам си сметка, че и тази симфония от Бетовен се свири рядко, че класическата фактура изисква определен тип работа, която в случая не е свършена. И не само от гост-диригента. Липсата на отговорен за изявите на оркестъра, постоянно работещ, знаещ как се гради ансамбъл главен диригент и тук си казва думата.