По време на прожекциите

 

Гоги Гвахария. „Сълзи в очилата“. Превод от грузински Ирина Пираева. ИК „Агата-А“, 2017. Цена: 20 лв.
 
Сборник с есета на грузински кинокритик? На пръв поглед, това е книга за киноманиаци – впрочем, ясна и солидна читателска ниша, която в България никак не е за пренебрегване. Доколкото аз самият съм доста далеч от този читателски профил, а намирам книгата за особено интересна, мисля, че тя заслужава внимание както от тези среди, така и от по-широка аудитория. Не съм сигурен и дали определението „есета“ е достатъчно подходящо за тези освободени текстове, в които витае духът на джазовата импровизация. Самият Гвахария ги е нарекъл „епизоди“. Те се намират някъде между есето, мемоаристиката и разказа, вземайки някои от най-хубавите страни и на трите жанра. Във всеки един „епизод“ ще открием остри наблюдения върху конкретни филмови сцени – от грузинското кино, но и от филмите на Бергман, Антониони, Бертолучи – между които съвсем неусетно се подпъхват личните истории, а снимковият материал също тегли към документалното и автобиографичното. И ето че в края на тези епизоди, досега повличани от най-различни асоциации, финалът се откроява с фин усет за неочакваното и съсредоточава целия инак разпилян текст в една удоволствена точка, каквато често търсим в жанра на разказа.
Цялостното усещане е, че парчета от различни истории, места и разговори се подреждат колажно в тъмния киносалон, докато гледаш прожекцията, и така те разсейват по един не докрай разсейващ начин. Гледаш филма, но си мислиш и разни други работи – обаче това не ти пречи да го гледаш! Тъкмо това усещане е най-интересното в писането на Гвахария; а той неслучайно говори на няколко места за атмосферата на киносалона и за всички други неща, които човек може да прави вътре по време на прожекцията. А в случая с неговия словесен киносалон, от „всички други неща“ постепенно се оформя една колоритна, изпълнена с човещина и хумор панорама на Грузия в продължение на три десетилетия, в които авторът пораства и остарява, социализмът се разколебава и срутва, а на негово място зейват отворени рани.
Нека тук отбележа, че читателят остава с доста по-ясна представа за Грузия от времето на социализма, отколкото за Грузия от деветдесетте. Може би и защото вторият период, с гражданската война, междуетническите конфликти и цялостния хаос, се оказва много по-труден за обглеждане. А може би и защото, при все категоричните си мнения за репресивния и корумпиран характер на режима, в първата половина на книгата Гвахария е воден от лична носталгия, която придава емоционална сила на тези епизоди. Изобщо не става дума за „хепи соц“, нито за мечтание по някаква охранявана сигурност – всъщност, в Тбилиси от 70-те явно е било в реда на нещата да те спрат на улицата и любезно да те помолят да си смъкнеш дънките. Носталгията е по един изгубен свят отпреди нашествието на консумеризма: свят, в който достъпът до прожекцията е огромна ценност, а най-престижният факултет в Тбилиси е този по изкуствознание. И после като че ли ярките образи и интензивният уличен живот с неговата неписана организация постепенно избледняват в успоредното порастване на автора и на страната. Но това, парадоксално, може да се окаже не слабост, а още едно от качествата на книгата.
Грузия е особена страна, за която не знаем много извън разпространените митове и клишета. А много от историческите личности и събития през тези три десетилетия вероятно ще затруднят някои читатели на книгата. Но като че ли в последните години в България се появява интерес към страната на отсрещния край на Черно море, с която, при все привидния екзотизъм, делим много общи неща – както може да се установи и от тази книга. Струва ми се само, че в грузинския случай стремежът за надмогване на провинциалния комплекс е дал по-сериозни резултати. „Сълзи в очилата“, със своята ерудиция и финес, е конкретен пример.