Удоволствие от отчуждението

 
Валентин Стефанов и Нина Ковачева, „Изкушенията на ninavale”, Музей за съвременно изкуство, 15 март – 22 април 2018 г.
 
Повторението е в сърцевината на видеоизкуството. Видеата в изложбените зали, независимо от тяхната продължителност, непрекъснато се повтарят. Конкретната причина за повторението е, разбира се, възможността да бъдат видени от посетителите, които влизат в различен момент в залата. Всъщност обаче, повторението на същото е структурна възможност, зададена от самия характер на медията. Видеото носи усещане за студенина, механичност и отчуждение, без значение какво е неговото съдържание. Когато е затворено в рамките на монитора, а не се прожектира на стена или екран, то е още по-студено и изолирано. Стъклото на монитора е непреодолима преграда, едновременно прозрачна и непристъпна. Тази особена комбинация между прозрачност и отделеност е важна метафора за съвременността. Сякаш сме заедно, но всъщност сме по-отделени от всякога. Прозрачността още повече ни изолира. Всичко е видимо, освен преградата.
Във видеата на Валентин Стефанов и Нина Ковачева тези същностни характеристики на видеото като медия са удвоени на нивото на съдържанието на техните видеа. Най-често те представят повтарящо се действие, озвучено с повтарящ се звук. В „Желанието и съпротивата определят движението“ (2007) виждаме нещо като платнище, вързано с въже, което вълните удрят отново и отново. Изображението е озвучено с повтарящ се звук, напомнящ ударите на сърце. В „Мокра връзка“ (2002) виждаме лицата на двамата художници, които периодично биват заливани с вода. В „Let's have some fun”(2004) виждаме полуабстрактно изображение, което примигва в повтарящи се ярки цветове на фона на повтарящ се техноритъм. В „Два дни дистанция“ (2009) повторението е както на нивото на историята на двамата възрастни герои, прекарващи зимите в България, а през лятото просещи в Париж, така и на нивото на озвучаването с натрапчивото, монотонно свирене на гъдулка. Към тези видеа, които са в изложбата в САМСИ, могат да се добавят и други, реализирани в градска среда (например, „Фази на натрупване и отнемане в ограничено пространство”, 2005), които също представят повтарящи се действия.
Повторението действа хипнотично, води до състояние, подобно до транс. В много религиозни култови практики повтарящите се думи, движения и музика трябва да помогнат на участниците да постигнат състояние на освобождаване на съзнанието и сетивата от заобикалящия свят и насочване на вниманието към някаква надсетивна реалност. Създателите на техномузиката и организаторите на технопартитата разчитат на подобен ефект върху съзнанието на клиентите си, но преживяването е лишено от каквито и да било сакрални измерения. Извън масовата култура, повторението и сериалността са залегнали в основата на минимализма във визуалните изкуства и „сериозната“ музика. Повторението позволява, от една страна, да се постигне освобождаващ съзнанието ефект, а от друга, да се съсредоточи то върху незначителни детайли, преживявани като събитие. Минималистичните принципи и естетика са силно застъпени в работите на Валентин Стефанов и Нина Ковачева, само че между избраната естетика и идеите в работите им има едновременно сходство и противоречие.
Повторението е пресечната точка между природата и техниката. Сезонните цикли, циклите на деня и нощта, на раждането и смъртта, на всички органични процеси са неразличими от техническите цикли, от икономическите цикли, от циклите на капитала и т.н. Няма излизане от тази цикличност. Но ако първоначално, на екзистенциално ниво, повторението се преживява болезнено, като загуба на цел и смисъл, то на естетическо ниво повторението може да носи особена наслада. Това странно противоречие между болката (на нивото на екзистенциалното) и удоволствието (на нивото на естетическото) в преживяването на повторението е в сърцевината на работите на Валентин Стефанов и Нина Ковачева. В сюжетите на техните видеа като че ли става въпрос за отчуждението, но естетически те вървят в точно обратната посока и превръщат отчуждението в удоволствие.
Ако приемем настоящето като моментът, в който чрез техниката по парадоксален начин се е завърнала природата, трябва да признаем, че не може да има същинско събитие. Сякаш животът във вселената се е трансформирал във видео, което се повтаря непрекъснато. Новото, събитието в нашия свят не е същински ново, не е същинско събитие, а е само ефект от транса на съзнанието, потопено в цикличността на техно-културата. В състояние на транс, както вече стана дума, всичко, което ни попадне пред погледа, се превръща в „събитие“. Това ли е удоволствието, към което ни призовават двамата художници в едноименната си мултимедийна инсталация („Enjoyment”, 2017), а и в много други техни работи? И как да разбираме този призив – като обезболяващо лекарство или като иронична, но и безпомощна констатация, че от този капан няма излизане?