Детската книга
между Болоня, Ню Йорк и София

 
Разговор между Зорница Христова и Сибилла Шекерджийска-Бенатова за Международния панаир на детската книга в Болоня 2018
 
Зорница Христова: Покрай работата си по създадената от теб програма „A Book a Day”, а и не само, имаш изключително добър поглед върху съвременното развитие на детската книга в Съединените щати. Каква е, според теб, главната отлика между панаира в Болоня и NY BookExpo?
Сибилла Шекерджйиска-Бенатова: Храната в Болоня е значително по-добра, градът е по-старинен, а покритата с издателски щандове територия е в пъти по-голяма и се върши повече работа. Повече права се откупуват. Изложението в Ню Йорк е чудесно организирано и отворено към външни посетители, от което Експото прави добър доход, но от години издателите се оплакват, че липсва бизнес с продажбата на права. С всяка година намаляват представените издателства, изникват масички на самопубликуващи се ентусиасти със съмнителна продукция. Появата там е като разхождане на скъпа рокля. Престижно е, въпрос на чест. Но липсват едни от най-важните участници измежду издателите. През трите дни на Експото текат страхотни лекции, може да запълниш всяка пролука време с неща, които те интересуват. Смислено и изпълнено с полезни срещи събитие за учители, библиотекари. Но не се откупуват права, а това е проблем. Миналия юни имаше свръх тайно събиране на покрива на хотел, от който се виждаше Джавитс центъра – дом на NY BookExpo, където Елена Пазоли обяви, че от 2018 г. Болоня идва в Ню Йорк под шапката на новосъздаденото “Изложение за права” (New York Rights Fair). Дори самото име заявява бизнес намерения. Партньор на NYRF са Publishers Weekly, които са част от Изложението в Болоня и несъмнено ще помогнат на европейски издателства да навигират не винаги лесните за разгадаване американски пазари. Американските издатели имат нужда от поглед върху глобалната палитра от книги и, респективно, за издателите от всички континенти е важно да излязат извън пределите на тяхната продукция. Докато Болоня е с изискан европейски дизайн, всеки щанд е визуално интригуващ, илюстрациите те издърпват още от главния вход, а вечер не може да си тръгнеш, защото хайде, натам ти тръгне погледът, после насам те дръпнат цветове и линии. Болоня говори през картини. Вечер седях на тъмно да ми починат очите от всичкото това изпълващо и разнообразно насищане. Експото в Ню Йорк обхваща книгоиздаването в цялост. Двете изложения ще се съберат за три дни в края на май 2018 г. в Ню Йорк.
Зорница Христова: Може би, защото тук стои проблемът с многоезичието... Издателят от Колумбия рядко има възможност да разбере съдържанието на книга от Полша, но ако се ориентира по илюстрациите и резюмето в каталога, може и да реши, че си струва да разпита за съдържанието. Да продължим: кои са хората, които ти е интересно да слушаш на такива събития, и защо? Какво интересно чу в Болоня?
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Преди да тръгна, си направих програма за всеки ден. Всяка част от издаването на хубава детска книга е интересна. В самолета разучавах дванайсетте листа, изпълнени с лекции, на които предимно не успях да ида. В почивките наблюдавах илюстратори, наредени на опашки, вкопчени в папките си, които чакат тежкото мнение на издатели и агенти. Колко работа се крие във всяко едно портфолио! Колко силно конкурентна е тази привидно лека работа! Издателите са ми безкрайно любопитни. Те са първите, които “застават” зад идеята, много преди текст и илюстрация да са едно и да изглеждат като продукт. Те събират частите и дирижират детайли, включително формат на книгата, избор на хартия, шрифт. Дори изборът на хартия може да изтегли или съсипе крайния вид на една книга. Издателите се намират в бързо променяща се среда и ми бяха любопитни срещите с тях, да чуя с какво се справят.
Зорница Христова: Доколко по твои наблюдения експертите влияят на общата картина? Тоест, само с описание на книжната продукция ли се занимават, или има елемент на предписание?
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Литературната критика за детски книги се занимава с история и изкуство. Интересните материали не “критикуват”, по-скоро дават поглед назад или набавят детайли, допълващи книгата. Пишат за неща, които може да сме пропуснали в детството си. Хубаво написаната критика те води до собствени изводи. Вероятно отчасти експертите определят пазара, но то е дотолкова валидно, доколкото бабите определят купуването на детски книги в България. И бабите, и експертите имат отношение към избора на книга. Добрата критика за детска литература е всъщност важна за целия бизнес, но не мисля, че голям процент от заниманието й е да отсява добрите от по-слабите книги. Библиотекарите решават съдбата на детската книга в Америка, а вероятно и в Канада е подобна ситуацията. И пак библиотекарите се борят дори с училищната администрация за книги, с които съвестни родители имат проблем. Като например, как пък детето им ще чете за гей семейство или смесен брак, или нещо подобно, нечувано и недопустимо. Библиотекарите избират и подреждат рафтове с любимите си книги, препоръчват ги на децата. Защото библиотеката е институция и експертите често следят блоговете на библиотекарите. Котаракът Леополд би казал: „Да бъдем повече библиотекари и по-малко заровени в себе си.”
Зорница Христова: Това ми се струва много интересно, разкажи по-подробно, моля. По какъв начин решават съдбата на детската книга? Как ролята им е станала толкова значима? По какво се различава тя от ролята на библиотекаря у нас?
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Трябва да се върнем около 300 години назад, чак до Бенджамин Франклин, че дори и преди него. Защото основите, на които стъпват сегашните библиотеки, са поставени още тогава. Безплатни, с отворен за всекиго достъп, библиотеките са място за четене, срещи, безплатни кръжоци. Из по-бедните квартали са мястото на достъп до компютри за децата от социално слаби семейства. Библиотекарите имат силна организация, ALA, мрежата им е разпространена из цяла Америка и е активна и синхронизирана. Провеждат редовно срещи, конференции, дават награди и номинират книги. Библиотекарите са с най-близко познание за това какво четат и търсят децата. Както е отворена библиотекарската институция, така и членовете й са постоянно по класни стаи, пишат на издатели, карат се с училищната администрация и се борят срещу забраняването на книги. Водят битки с месеци и връщат за четене книги, които по най-безумни причини са били изтеглени от обращение. Ако се погледне списъкът на стоте забранени за последните години детски книги, може да си направим разходка, пълна със заключения за нравите на променяща се Америка. Всяка книга, преминала през одобрението на АLA, има шанс да стигне до повече деца, най-малкото директно се добавя към колекциите на повечето държавни библиотеки из цяла Америка. Ролята на библиотекарите не се различава, друг е статутът им. Той се отличава вероятно по почти всичко гореспоменато. Но, сигурна съм, всеки работещ в детски отдел на библиотека е с цялото си сърце отдаден на четенето и децата.
Зорница Христова: Кои илюстратори ти грабнаха окото в Болоня? Кои школи? Какво ти достави най-чисто удоволствие?
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Находка бе пространството на Cambridge School of Art, които представяха студенти от специалности „илюстрация” и „дизайн”. Как бих искала да видя специалност „илюстрация” от Художествената академия в София да доведе и представи своите възпитаници.
The New York Times бяха гвоздеят на лекциите с тяхната тричасова, разделена в три части презентация. Но може би е по-полезно да отбележим няколко имена, всичките представени тази година на Експото. Повечето от тях са познати. Ето ги с някои от книгите им:
Лoра Карлин (Laura Carlin). Карлин представя новата вълна британски илюстратори. Книгите й са умни, с провокираща композиция и изтънчена техника – била тя изпълнена с молив или цветни тушове. (Бел. ред. – вж. книгите на Карлин A World of Your Own, The Iron Giant, The Promise.)
Сидни Смит (Sydney Smith). Ново име от Канада, млад художник. Смит досега има три издадени книги, които в три поредни години влизат в списъка на най-добре илюстрирани книги на Ню Йорк Таймс. (Бел.ред. – вж. книгите на Смит Sidewalk Flowers, The White Cat and the Monk, Town is by the Sea.)
Сузи Ли (Suzy Lee). Художничката от Корея, която след обучението си в Лондон се завръща в Сеул, откъдето продължава да работи. Книгите на Сузи Ли са не само познати в Америка, но и много обичани. Нейната трилогия, в която тя завърта книгата във всичките й посоки, й завоюва мястото на една от най-значимите и любими автори на критиката. (Бел.ред. – вж. книгите на Ли Wave, Mirror, Shadow, Open This Book, Lines.)
Беатриче Алеманя (Beatrice Alemagna). Самата тя се определя като френско-италиански художник. Беатриче е любимка на критиката, децата и на всеки, който би се оставил да се загуби в страниците на книгите й. Издателите мечтаят да работят с нея. Книгите й са изпълнени с цветове, завихряния, музика. (Бел.ред. – вж. книгите на Алеманя A Lion in Paris, The Five Misfits, The Wonderful Fluffy Little Squishy, On a Magical Do-Nothing Day.)
Зорница Христова: Забеляза ли някаква нова тенденция? Миналата година, например, в Болоня имаше доста книги за мигранти, преди това за природа и изхранване - сега забеляза ли нещо, което лично теб те изненада?
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Последните години, поне в Америка, новото са биографии. Различни, всякакви, още и много биографии. На музиканти (Мъди, Muddy: The Story of Blues Legend Muddy Water, за миналата година, сред десетте избрани за най-добре илюстрирани книги от Ню Йорк Таймс), художници, поети и най-обикновени “нови” герои. Всъщност, новото е кои са героите и как се пише за тях. Създаването на книгата за Баския (Radiant Child) е отнело десет години. Илюстрациите, в размер на стенни пана, са изживени и те издърпват в тях. Разказва за болестта на майка му, за наркотици, за реалността на улицата. Четеш с очите, с ума и сърцето. Истинско ти е. Разбира се, не се разминаха критиките. Но те са начало на разговори, които отдавна чакат да се състоят - за какво има смисъл да се пише и как. Преди години наизлязоха книги по важни теми – написани лошо и още по-отблъскващо илюстрирани. Като знаменосци, но фъфлещи, и знамената им грубо надраскани. Но пък отвориха път на толкова нужни разговори и след първите редици дойдоха още, и все по-добре направени книги. Биографиите като че ли бяха запазена територия за герои с превъртани и неясни истории на патос и преклонение. Силно наложително беше да се измести погледът. Появиха се прекрасни книги: за Езра Кийтс (A Poem for Peter), за протестите на чернокожи деца през 60-те години на сегрегирана Америка – разговор труден и отлаган до зловещо повтаряне на историята. В рамките на 2 години излязоха 3 биографии за най-малките на Ейда Байрон (Ada’s Ideas: The Story of Ada Lovelace – умно илюстрирана книга, бих я подарила на 100 деца поне). Чете ти се, а след четенето ти се иска с часове да си говориш с децата за “онова време”. Последния ден на изложението открих книга за живота на Вивиан Майер. Същия следобед бях на нейна изложба в града. Такива срещи остават. Има тенденции - или предпочитания, и в писането. Пише се все по-кратко. Понякога изобщо не се пише. Разказът върви през картинките в новите “тихи” книги (silent books). Книги, за които критиците спорят дали са за деца с проблеми в четенето или за мигрантски деца, учещи език на ново място. И двете тези ми се струват разтегнати и предъвкани по конференции. Безмълвните книги (различни от комиксите) са в тяхна си категория и се справят чудесно и без текст, разчитайки и разработвайки в децата тяхната визуална начетеност. Връщам се пак към биографиите, за да спомена най-любимата си книга от миналата година – “Куфарчето с тайни на г-н Бенямин” (Mr. Benjamin’s Suitcase of Secrets). Книга за Валтер Бенямин, разказана с подхвърлени във въздуха картинки и лекота, но оставящи те затиснат от историята. Илюстрациите, както и текстът, са дебют на Пей-Ю Чанг. Млада тайванска илюстраторка, работеща в Германия, създава книга за Втората световна война. И всичко това, замесено заедно, проработва страхотно. С лекотата и дълбочината, които самата Яна Левиева владее.
Зорница Христова: Казват, че американският книжен пазар принципно е много малко отворен към преводни заглавия. Това важи ли за детската книга? Има ли нещо, което го отличава от европейския, да речем?
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Тъй като става дума за илюстриран текст, границите се прехвърлят някак по-леко. Илюстрациите се превеждат по-лесно, но не винаги. Как се превежда култура, и то визуална, и то за деца? В Европа се чете повече текст. За американските издатели е въпрос на чест да синтезират текста до петте най-необходими им думи. Което, може би, е остатък от Д-р Сус. Малко връщане в историята: любимата на поколения книга от 50 думи, Green Eggs and Ham, е предизвикателството на Сус, което, струва ми се, поставя началото на краткия, често твърде синтезиран текст. Издателите на детска литература разпределят книгите в категории въз основа на текста. По-скоро е вътрешно пазарно затваряне, без конкретно отношение към външния пазар, и е сякаш уплаха: “Кой ще го чете всичкия този текст, освен ако не е на 11 години?” Тогава го местим в детско-юношеска литература и махаме илюстрациите. Наличието на категории не помага, а разделя. Тъй като в издаването на детски книги по начало съществува обединител - илюстрацията, много по-смели подходи могат да се предприемат. Любим пример, Книгата Без Картинки (The Book With No Pictures), илюстрира текста със самия него. Смело решение, което бе разпознато от критици, експерти, блогъри, но най-вече беше любима книга на децата. Това бе единствената книга, която, след като я дарихме в една от училищните библиотеки, книгата “изчезна”. Библиотекарката помоли да им купим поне още 8 бройки, за да покрият голямото търсене.
Корейските книги са прекрасен пример за чудесно приети преводни издания. Поне от 10 години много уверено са на американския пазар и се чувстват прекрасно, награждават ги, купуват се. Това и във връзка с факта колко добре беше подреден и организиран корейският щанд в Болоня. Но как преминава откупуването на права на дадена книга и през кои страни минава разпространението й е много вълнуващ въпрос. Ти разпознаваш ли български книги, които биха били добри пътешественици?
Зорница Христова: Не виждам защо не. Пазарите са много различни, а нашият е разнороден и би могло да се получи „сцепление” на различни нива. През последните десетина години има бум на детските книги от български автори с български илюстратори – преди това се брояха на пръсти, основното беше преводна литература. Много книги вече пътуват; пътуват и текстове, и почерци на художници, които приемат поръчки и от други страни. Понякога се случва дори книга на български автор да излезе за първи път в чужбина, а после у нас, и то не защото е била отхвърлена тук, а защото самите й създатели са живели другаде.Ето, ти казваш, че на американския пазар върви максимата „кой ще ги чете всичките тези думи” и книгите с повече текст минават директно в горната графа. У съседите в Сърбия, например, повечето текст за по-малки деца не е пречка; и у тях, като у нас, родителите са расли с Линдгрен, Кестнер, Андерсен – това са книги с много текст, предназначени за малки читатели. На които могат да четат и родителите (и прословутите баби). Струва ми се, че и немският пазар не е вторачен във формата „картинна книга”. Нито пък руският. У нас директно съществува нагласата, че ако няма достатъчно думи, малко са те „ударили в кантара”.Имаме много разнообразни илюстратори от високо качество; някои разглеждат книгата повече като изкуство, други се интересуват повече от нейната комуникативност, но и двата подхода са достатъчно широко разпространени по света, за да намерят отклик. Чисто визуално не видях нещо, което не би могло да бъде измислено в България – дали би било отпечатано, е друг въпрос (свързан с пазари, оскъпяване на печата и прочее). Може би предстои такъв бум и на концептуално ниво.Но, да, сред българските книги от последните години има не една и две, на които би им отивало да попътешестват. Например тези, които бяха миналата и по-миналата година в каталога. Жалко, че тогава нямахме щанд, на който да го изложим.
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Кое те доведе в Болоня?
Зорница Христова: Тази година за първи път „Точица” беше и изложител – като част от българския щанд, подпомогнат от ИАМСП (Изпълнителната агенция за малки и средни предприятия). Бяха приети всички кандидатствали с изключение на едно издателство, отхвърлено поради техническа грешка. Разбира се, и да не ни бяха приели, пак щях да ида – ако се стараеш да си добър в това, което правиш, не можеш да не се интересуваш от контекста. През миналите две години бях предимно като посетител и може би успях да видя и осмисля повече неща. Беше ми много полезно заради наблюденията върху малки издателства, с които има смисъл да се сравняваме – очевидно няма да станем нито Macmillan, нито Groupe Bayard, но да видиш южноамериканско издателство със своя профил, с подобни постижения и проблеми, ти помага да прецениш кои от пречките пред теб са системни, кои са собствена глупост и кои се дължат на географски различия. Тази година ми беше много интересна заради обратната връзка – къде стоим? Струва ли си това, което правим, гледано отвън?
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Какво още би искала да видиш, какво ти липсваше или го имаше в излишък?
Зорница Христова: Струва ми се, че през последните години темите се разширяваха, повдигаха се неочаквани въпроси, които правеха разговора с децата по-пълен и по-честен. Сякаш имаше осъзнаване, че всичко, което се случва – и гетата, и света на рекламите, и болната планета, децата го живеят и по-добре да говорим с тях за него. Появяваха се детски книжки на теми, които те изненадват. Сега имаше някакво свиване… сякаш започвам да виждам теми табу. От една страна, може би се дължи на известна консервативна вълна из Европа и САЩ, от друга – може би просто за възрастните е трудно да смелят тероризма, разклащането на Европейския съюз, надигащата се ксенофобия… а и когато говорим за масови явления, не трябва да забравяме, че те формират и пазара. Не можеш вчера да си издавал книги за приемане на различието, а днес изведнъж да тръгнеш с националистическо-ксенофобска книжнина (това поне по отношение на децата още стряска). И се връщаш на теми като архитектурата – сами по себе си прекрасни, не е там въпросът... Разглезила съм се, исках да видя радикално нови неща. Когато преди години започнах да проучвам това поле, срещата със съвсем нова идея, при това бляскаво изпълнена, създаваше усещане за разширяване на съзнанието, чувство за свобода, за излизане от задънена улица. Книги за съвременно изкуство, за философия, за архитектура, за реклама, за травматични моменти – защо не, защо чак сега ги намирах? Детска книга за Фрост, книга със стикери за Миро… разбира се, това отместване на „границата” не може да продължава със същата увереност на покорителите на Южния полюс, но някак си ми се стори, че посоките са си същите, макар светът да се променя много бързо. Дори в уж „нестандартното” има моди – колко книги за Фрида Кало излязоха? В същия момент, не видях нещо, което да признава най-явната разлика между днешните деца и едновремешните – непрекъснатата свързаност в мрежи и страхът от „отпадане”, откажеш ли се от нея. Най-вероятно в young adult литературата го има; на по-малки деца може би намираме за безсмислено да говорим по темата, защото сами нямаме отговор. Но може би моят поглед е бил ограничен – този път нямах възможност да разгледам всичко от единия край до другия по два пъти.
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Успя ли да свършиш работа?
Зорница Христова: Рано е да се каже, процесът на преговори може да отнеме и месеци. Като цяло, обратната връзка беше страшно приятна – имахме повече неуговорени срещи, отколкото уговорени, хората, с които разговарях, поискаха да видят електронния вариант на много книги (обикновено си личи, пък и си казват, когато въобще не е за тях); много непознати – илюстратори, издатели и просто посетители, се спираха да ни кажат колко им харесват книгите ни. Дори прегледах няколко портфолия на художници, доволни, че са хванали издател без опашка пред него – едната от книгите даже ми хареса, ще чакам да си я довършат авторките. Набелязах и някои заглавия, които може би ще преведем.
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Как се представи, според теб, българският щанд?
Зорница Христова: Аз мисля, че беше интересно и разнообразно – не непременно представително за случващото се у нас, но пък и не всички имат интерес да инвестират средства, време и усилия. За мен мястото беше добро – на края на 21-и павилион, до руските „Самокат”, украинските „Старий лев” (печелили награди на панаира три-четири години поред), близо до латвийския, литовския и прочее щандове. Самият павилион беше удобен от гледна точка на пространство за излагане на книгите и пространство за преговори (миналата година немският щанд беше на този принцип). Хареса ми, че имаше дървесина, че не бяха само дежурните конструкции. Нямаше общо лице, но това си има своите предимства; всяко от представените издателства можеше да покаже повече от своята физиономия. Жалко, че нямаше тазгодишна версия на каталога, който миналата година беше издаден от Центъра за книгата, нито разполагахме с брошури за евентуална подкрепа на преводни издания. Но, като цяло, България има много повече присъствие, отколкото преди 3 години; имахме книги в павилиона на White Raven, имахме кандидати за наградата „Астрид Линдгрен”, доколкото разбирам, вече сме присъединени и за наградата „Андерсен”, въобще, нещата се развиват. Би било прекрасно от догодина процедурата за кандидатстване да приключи по-рано, за да имат български издателства шанс да кандидатстват за някои от наградите на самия панаир (Bologna Ragazzi и прочее), които дават изключителна видимост и много често водят до откупка на правата на наградената книга. А шансове имаме – тази година, например, младата художничка Калина Мухова беше селектирана за изключително конкурентната „Изложба на илюстраторите”.
Сибилла Шекерджийска-Бенатова: Отброяването до Болоня 2019 започва с приключването на тазгодишното изложение. Какво би трябвало да се случи междувременно в България, за да може следващото ни участие да бъде още по-представително?
Зорница Христова: Подбор на заглавията, подходящ дизайн на самия щанд. Бих поканила български дизайнери, например Функт или Практрик - последните специализират в леки, сглобяеми като пъзел мебели, защо не и сглобяем щанд? Чудесно би било да работят заедно с някой от представените илюстратори, за да може дизайнът на щанда наистина да показва нещо от физиономията на българската детска книга. В момента обединяващият символ беше трикольорът - чудесно, но той не добавя нова информация към името "България", а и невежият посетител надали би се старал да запомни кое знаме чие е. Радичковите врабци, героите на Любен Зидаров или, защо не, сменящи се всяка година елементи от нова книга биха създали, струва ми се, по-жива и трайна асоциация. Разбира се, аз съм филолог и мнението ми е лаишко. Второ, още отсега бих отворила процедура за кандидатстване, за да има време за селекция, но и да има време избраните издателства да подготвят както трябва участието си. Както и шанс за книгите да се представят за наградите на панаира. Защото видимостта, която получават чилийската, полската, украинската детски литератури вследствие на това признание не се отнася само за конкретното издание, а буди интерес към случващото се в тези страни въобще. Трето, би било чудесно да има представител на Министерство на културата и на Центъра за книгата - двете институции, които подкрепят чуждестранни преводи на български произведения. Или поне кратка и ясна брошура с условията за кандидатстване. Разбира се, моят аршин е скромен - не мисля в мащабите на корейския щанд, който за поредна година е огромен, с нарочен дизайн, съответстващ на духа на корейските книги, но, освен това, и с много силна обвързаност с визуалния дух на самия панаир; още от вратата те посреща логото на панаира върху брандирано пано със символите на тазгодишния корейски павилион, същите символи са върху торбичките, с които си тръгват журналистите или пазарувалите в книжарницата, върху указателя на изложителите... Не говоря и за тези, които изграждат цели "къщи" или други конструкции, макар и от тях да имаше национални. Все пак, имаше и съвсем "голи" (само със стандартните алуминиеви профили). Но мисля, че нещо като гореописаното би било съвсем по силите ни и би показало характер - какъвто детската ни литература безспорно има.
10 април 2018
 
Сибилла Шекерджийска-Бенатова работи като реставратор на хартия в отдела за старопечатни книги и ръкописи към Пенсилванския университет. Първата книга с нейни илюстрации, „Вълшебният Дъждобран”, излиза в Америка през 2007г. и печели наградата на Junior Library Guild. През 2014 г. Сибилла поставя началото на програмата A Book a Day. Всеки месец проектът избира детски книги с изключителни илюстрации и изобретателен текст. Книгите се даряват към библиотеките на държавни училища в град Филаделфия. Проектът печели финансова подкрепа от “Фондация Сакс за изкуство и иновации” и е разпознат като значим от организацията IBBY.
Зорница Христова е автор на детски книги и съсобственик на издателство „Точица”