Винаги предстои
„Анти ’68” се радикализира

 
През 2008 г. философът Серж Одие показа, че „мисълта „Анти’ 68” приписва на майските събития кризата на западните ценности. Десет години по-късно той забелязва, че средите, в които вирее тази мисъл, стават все по-консервативни.
 
- През 2008 г. публикувахте книгата „Мисълта „Анти’ 68”, в която изследвахте генезиса на критиката към майските събития. Има ли промяна в този дискурс десет години по-късно?
- В десните и крайно десните среди във Франция този дискурс става все по-радикален. По време на президентството на Франсоа Оланд т. нар. „Манифестация за всички“ (насочена срещу легализирането на хомосексуалните бракове) се представяше като Май’ 68 с обратен знак: тя като че ли имитираше субверсивния активизъм от Май’ 68, но само за да подчертае консервативната реторика за упадъка на ценностите, авторитета и семейството.
В случая със списание „Лимит“ кръстоносният поход срещу „джендъра“ дори инструментализира грижата за природата през идеята за „интегрална екология“. Ако някои от тези активисти се позовават на папа Франциск, то е, защото са близки до радикалните и крайно десни католически среди, които все още не са се примирили с еманципацията на жените. В тази посока клони и международната ситуация с победата на Доналд Тръмп – въплъщение на една „мъжественост“, която ненавижда борбите, водени от жени, чернокожи и хомосексуални през 60-те години.
Достатъчно е да хвърлим поглед върху монотонната литература на консервативните среди, за да усетим ненавистта им към т. нар. „антиетатистки либерализъм“, обявен за отровен плод на Май’ 68. Така например, католическият философ Пиер Манан вижда в Май’ 68 индивидуалистична катастрофа, която разгражда националната държава, интелектуалецът Франсоа-Ксавие Белами бичува творчеството на Пиер Бурдийо, виновно за смъртта на унаследяването на културата, а есеистката Беренис Льове, близка до Ален Финкелкрот, обвинява поколението Май’ 68, че е разрушило семейство, училище и нация.
Тези произведения са четени от партията на „Републиканците“, която също се радикализира. Никола Саркози постави началото, като обвини Май’ 68 в релативизъм, индивидуализъм и цинизъм. Оттам насетне Франсоа Фийон и Лоран Вокие[1] получиха подкрепата на католиците и последваха стратегията на Патрик Бюисон: те се съсредоточават върху твърдото ядро от консервативни избиратели с надеждата да съблазнят „Франция на предградията“ и „народа“, които са представяни като жертви на т. нар. „бобо“[2] – космополитната градска средна класа на левите либерали от Май’ 68. Впрочем, един от основните играчи в тази партия е Гийом Пелтие, бивш член на Националния фронт, който не спира да повтаря, че наследството на Май’ 68 трябва да се унищожи. Той бичува „отживелите фантазии“ на Май’ 68, като легалните пространства за употреба на наркотици, легализирането на канабиса, родителските права на хомосексуалните и „разхайтеността“.
Най-сетне, в крайната десница Марион Марешал Льо Пен, която казва за себе си, че принадлежи на „поколението „Анти’ 68”, обвинява антиетатистката либерална модерност, че е разрушила семейните, социалните и националните връзки и е захвърлила гражданите в духовен и социален вакуум. Тя отхвърля „този атомизиран свят на индивиди без пол, без баща и без нация“. Тази реч тя произнесе пред ултраконсервативния каймак на американското общество, а това е симптоматично за посоката на настоящата идеологическа борба.
Днес идеологическата програма на десницата и на крайната десница е „грамшианска“: те залагат на културната борба и вярват в „метаполитиката“ – формула, скъпа на бащата на новата десница Ален Беноа. На пръв поглед, този залог изглежда като самоубийство, тъй като сондажите показват, че мнозинството от французите не споделят идеологията на „Анти’ 68”. Според някои десни стратези обаче, консервативният завой е единственият възможен ход в ситуация на реакционен популизъм и след победата на Макрон, за която самите те несъзнателно допринесоха.
- Вие отбелязвате, че „мисълта „Анти’ 68” представя майските събития като бунт на хедонизма и еманципацията, който проправил пътя към консуматорското общество. А какъв е вашият прочит на тези събития?
- Според мен, в своите най-разпространени версии този дискурс е част от онова, което икономистът Албърт Хиршман нарича „реакционна реторика“ с нейната теза, че демократичният прогрес има извратени и катастрофични последици. В действителност, демократичната подривност на Май’ 68 се вписва в една световна тенденция – тази на младежите, които се противопоставят на подчиняването на университетите от военно-научни интереси, на технологично усъвършенстваните кланета от войната във Виетнам и на пречките пред движението на чернокожите за граждански права. Ето защо групите в доминираща позиция се уплашиха от силата на тази подривна тенденция.
Въстанието във Франция произтича и от активисткия опит, натрупан по време на протестите срещу войната в Алжир, и става толкова по-взривоопасно, колкото повече оспорва формите на господство в авторитарна и закостеняла Франция на генерал де Гол. Зародилият се от това демократичен повей постепенно обгръща цялото общество, а отвоюваното право на глас засяга организацията и функционирането на всички социални сфери.
В сферата на труда периодът между 1965 и 1968, както и след това, е белязан от значими работнически съпротиви, в които се оформя онова, което историкът Ксавие Виня нарича „работническо неподчинение“. Моделът на тейлъризма и фордизма започва да се изчерпва. Исканията на работниците, разбира се, са за по-високи заплати, но те имат също качествено и политическо измерение. Борбите са насочени срещу йерархичните отношения, системите на господство и властта на „шефчетата“.
Посредством стачките, насилието, обсадата на шефовете и дори отсъствието от работното място се оформя искането за демократизация, чийто позитивен проект изпъква в една дума – „самоуправление“. След 1968 г. в Италия започват битките срещу „комерсиализирането на здравето“ (компенсирането на здравните рискове чрез парични премии), които прокарват искания за достойнство и демокрация: лозунгът от Торино „Нашето здраве не е за продан“ се разпространява и във Франция.
През май 1968 г. подобни съдържателни критики възникват навсякъде: в семейството, в университета, в болницата, в армията, в църквата и в областта на културата проблемът за равното право на глас при вземането на решения става централен. Всички области на социалното – включително и смятаните за „частни“ – биват критикувани в името на желанието за демократизация. Заедно с критиката на консуматорското общество, в лансирането на дебата участва и въпросът за социалната роля на науката. Той се появява в САЩ в началото на 60-те и след 1968 г. се разпространява в Канада и Франция посредством движението „Живот и оцеляване“ на математика Александър Гротендик, което дава началото на политическата екология във Франция.
Тези форми на оспорване, разбира се, си остават маргинални, но те са най-радикалният израз на разпръснати в обществото питания относно целите на колективния живот, като: Защо се трудим? и Накъде ни води свещеният „икономически растеж“?
- Мисълта „Анти’ 68” упреква майските бунтове в индивидуализъм. Как бихте анализирали тази критика?
- Наистина, Май’ 68 е белязан от едно силно желание за индивидуално освобождение: настоява се хората свободно да разполагат с тялото си, да живеят собствения си живот и да се изплъзнат от предопределените роли в социалната йерархия. Но това желание за личен живот не може да се сведе до консуматорски нарцисизъм и индивидуализъм и често се съчетава с колективни залози: автономията и самоуправлението са елементи от едно общо въображение. Социалните актьори от онези години не се стремят към затваряне в себе си: те отказват „да си губят живота, докато си изкарват хляба“, както и да се подчиняват на разни наставници, като родители, учители, проповедници, офицери или самия генерал де Гол.
Желанието за автономия и автентичност прозира в един филм, който жъне успех преди 1968 – Блаженият Александър (Alexandre le bienheureux) от 1967 на режисьора Ив Робер, познавач на социалистическите и анархистките утопии. В този филм актьорът Филип Ноаре влиза в ролята на земеделец от Бос[3], който след смъртта на жена си решава да отделя повече време за себе си и да се наслаждава на живота. Филмът критикува конформизма, стремежа към по-висока производителност и догмите на труда, а в края му главният персонаж отказва да се ожени за жена, която мечтае да направи фермата по-печеливша.
Разбира се, това желание за индивидуална свобода впоследствие е инструментализирано от консуматорското общество, също както идеята за индивидуална автентичност бива погълната от рекламните агенции, а желанието за лична креативност става част от „новия дух на капитализма“. Но когато днес чуваме Ерик Земур[4] да се позовава на Режис Дебре и да повтаря, че отхвърлянето на йерархията и търсенето на индивидуална автономия, характерни за Май’ 68, са хитрост на едрия капитал, чиято цел е създаването на едно егоцентрично, консуматорско, хиперлиберално общество, то в този случай отново се натъкваме на софизмите на реакционната реторика.
- Как се оформят дискурсите за бунта през 70-те и 80-те?
- От само себе си се разбира, че тези дискурси напълно се различават помежду си и се разполагат в политически спектър, който се простира от крайно лявото до крайно дясното. Има едно есе, което разкрива паниката сред управляващите класи от онези години, и това е Гордиевият възел на Жорж Помпиду (1974), където той възхвалява една нова политика на свободното време, както и нещо като духовно възраждане, в което, от друга страна, изглежда се съмнява. В останалите дискурси, които се заемат с обезопасяването на подривния потенциал на Май’ 68, забелязваме няколко различни стратегии, които можем да групираме в пет полюса.
Голистката десница е уплашена, но едно либерално течение много бързо разбира, че бунтът може да се окаже трамплин към модернизирането на социалните и административни структури, и това е първият полюс. Такава е идеята на есеиста Ален Гриотере в неговото произведение Барикади или реформи? (1968), писано по молба на Валери Жискар д‘Естен. От своя страна, Реймон Арон критикува яростно тази „неоткриваема революция“, но също смята, че тя би могла да доведе до повече отговорности и политическо участие на социалните актьори.
През 1978 г. т. нар. „нови икономисти“ като Анри Льопаж, които разпространяват неолибералните идеи, обясняват, че американските „либертарианци“ не са толкова различни от антиетатистки и антинормативно настроените активисти от Май’ 68. През 80-те Жил Липовецки в своята книга Време на вакуум (1983) и по-късно Ален Менк с неговата възхвала на „левия либерализъм“ в Бъдеще насреща (1984) смятат, че Май’ 68 е подготвил почвата за либералната и индивидуалистична трансформация на Франция.
Вторият полюс е по-консервативен и се олицетворява от списание „Контрапоан“. Това е кръгът, който въведе американския неоконсерватизъм във Франция и обединява близки до Арон либерали и антимодерни интелектуалци. Впоследствие списанието е купено от Клуба на часовника[5], който застъпва идеология, комбинираща свободния пазар и „националната идентичност“. Този консервативен и авторитарен националлиберализъм изпитва погнуса от „крайната толерантност“ на Май’ 68, която според него разгражда обществото, разрушава неговите йерархии и изтръгва „корените“ му. Много от членовете на този кръг по-късно ще се присъединят към Националния фронт.
През 80-те започва да се оформя и един трети полюс около списание „Льо Деба“. В началото той е либерален и доста умерен, но през 90-те тонът на списанието се втвърдява и то започва да сигнализира за опасностите, идващи от „благословията на човешките права“, исканията на малцинствата, мултикултурализма и изличаването на националната държава. В този план главното произведение е Пътешествие до центъра на френското безпокойство (1993) на Пол Йоне, който е подкрепян от Марсел Гоше и Пиер Нора и поставя началото на острата критика срещу СОС-Расизъм[6] и Май’ 68. В цялата тази мешавица можем да забележим как започва да се очертава идеята, че заради своя космополитизъм и индивидуализъм, Май’ 68 е един от изворите на разпадането на нацията, на „развързването“ на социалното, както и на кризата в семейството и образованието.
Четвъртият полюс представлява течението на суверенистите и „националрепубликанците“ – клубовете „Фар“ и „Бализ“, създадени от Жан-Клод Гийбо и Режис Дебре (който след 1978 г. започва да обвинява Май’ 68, че е скрит проводник на либералното американизиране на Франция), но също и Фондация „2 март“, в която откриваме Анри Гуено, автор на речта на Саркози срещу Май’ 68. Този полюс отхвърля хегемонията на „левите либерали“ и наивните интернационалисти, които са виновни за разпадането на националната държава, и така за него черната овца става проевропейски настроеният Даниел Кон-Бендит. По-късно средите от този полюс допринесоха за славата на Мишел Уелбек и на консервативния и антилиберален есеист Жан-Клод Мишеа, който повтаряше, че антиетатисткият хедонизъм на Май’ 68 е породил ултралиберализма.
Всички споменати дотук атаки рециклират една по-ранна критика – нека я определим като пети полюс – и тя идва от Френската комунистическа партия (ФКП), където също покълва дискурс срещу Май’ 68, въпреки че самата партия бързо ще го изостави, независимо от раздорите в нея. Но по онова време комунистите основателно се чувстват на прицел от антисталинисткия бунт на младежите. Впрочем, през 70-те и 80-те години именно във ФКП се надига атака срещу Май’ 68, проведена от социолога Мишел Клускар: според него, Май’ 68 е източник на „капитализма на съблазънта“ и на една постнационална „антиетатистка социалдемокрация“. Тезите на Клускар по-късно са заети от Жан-Клод Мишеа, но и от Ален Сорал, преминал от ФКП в Националния фронт, както и от географа Кристоф Гюйи. Днес Клускар е възхваляван и от Пол-Франсоа Паоли, консерватор и журналист във в. „Фигаро“. Също като хората, и идеите могат да циркулират между противоположни полюси.
- През 1985 г. Ален Рено и Люк Фери публикуват книга, според която „мисълта Май’ 68“ в действителност представлява „съвременна форма на антихуманизма“. Откъде идва тази критика към Май’ 68?
- В тази объркана квалификация се съчетават твърде разнородни елементи. След 1945 г. Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар налагат във Франция екзистенциализма и заедно с него една философия на свободния, автономен и отговорен субект. През 60-те и 70-те обаче тази философия е подкопана от лингвистиката, антропологията, социологията и психоанализата: дошъл е часът на „структурализма“ и на неговите гурута, като Клод Леви-Строс, Луи Алтюсер и Мишел Фуко, които всъщност доста се различават помежду си.
През 1985 г. Фери и Рено искат да сложат край на тази критическа традиция и получават подкрепата на списание „Деба“: те я обвиняват в релативизъм и несъвместимост с либералната демокрация, която почива върху правова държава и свободен, но отговорен субект. По някаква странна логика, те виждат връзка между въпросния „антихуманизъм“ и нарцистичния индивидуализъм на 80-те. Оттогава Люк Фери се хвали, че е един от първите, забелязали „хиперлибералната“ и консуматорска природа на Май’ 68; но това първенство е твърде преувеличено. Обратно, Ален Рено впоследствие се отказва от тези нападки срещу наследството на Май’ 68.
- Фери и Рено свързват възхода на критическата мисъл от 60-те с движението от Май’ 68. Така ли е наистина?
- Повечето от фигурите, които те разобличават в своята мешавица – като Леви-Строс, Лакан, Алтюсер, Дерида, Бурдийо, Барт – всъщност са стояли много далеч от представителите на Май’ 68 и по това време или отсъстват, или наблюдават събитията с предпазливост, дори с враждебност. Разбира се, книгата на Бурдийо и Жан-Клод Пасрон Наследниците (1966) е четена от някои студенти, но съвсем не поради наличието на някакъв въображаем антихуманизъм, а защото в нея се критикуват механизмите за производство на неравенства в училището и в университета. Колкото до политическото изгряване на Мишел Фуко, то се случва след 1968 г. и славата му се дължи не на антихуманизма, а на факта, че той подкрепя борби, пренебрегвани от политическите партии, като борбите за подобряване на условията на затворници, имигранти или хомосексуални.
През май 1968 г. влиятелни са по-скоро течения с хуманистка или спонтанеистка насоченост, както и ситуационистите с тяхната критика на пазарното общество. От друга страна, скандалите с изтезанията в Алжир, масовото убийство от Шарон[7] през 1962 г., напалмът във Виетнам, репресиите срещу чернокожите, нелегитимното господство и отказа от признаване на личното достойнство в почти всички социални сфери и най-вече във фабриките, са събитията, които мотивират поколенията от активисти през 60-те години. А някои от тях продължават да се вълнуват и от тъмното и потиснато минало на колаборационизма. За какво друго става дума тук, ако не за хуманистичен залог?
Разговора води Ан Шмен
Le Monde, 15.03.2018
 
Серж Одие преподава морална и политическа философия в университета Париж IV и наскоро публикува„Екологичното общество и неговите врагове. Към една алтернативна история на еманципацията”(La Découverte, 2017).
 
Превод от френски Момчил Христов


[1] Лоран Вокие е председател на Републиканците от 10 декември 2017 г.- бел. ред.
[2] Неологизъм, съставен от френските думи bourgeois и bohèmeбуквално буржоа-бохеми - бел. прев.
[3] Регион в северна Франция, известен със земеделската си продукция - бел. прев.
[4] Журналист и общественик с десни убеждения. Позицията му за събитията ’68 може да се прочете в сайта „Гласове” (http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/maj-68-a-golemiyat-razpad)
[5] Консервативен клуб, създаден през 1974 г. от висши държавни функционери и възпитаници на елитни висши училища, обединени около ценности, като либерализъм, национализъм и капитализъм; подчертава „позитивните аспекти“ на колонизацията и „естествените неравенства“ между индивиди и групи - бел. прев.
[6] Асоциация, създадена през 1984 г. за борба с расизма и ксенофобията. Близка до социалистическата партия.
[7] При което парижката полиция избива близо 200 протестиращи срещу войната в Алжир, повечето от които с алжирски произход - бел. прев.