Неусвоените уроци

 

Тялото не само съвместява битието, то е и неговото събитие и съ-битие; и така е самият хоризонт на собствената ни възможност. Такива мисли ме превземат, докато гледам двете миниатюри на трупата от Чикаго, САЩ, „Deeply Rooted Dance Company” („Дълбоко вкоренени“), представила в Младежкия театър „Desire” („Желание”) на артистичния си директор Гари Абът с музика от Ханс Цимер, Джеф Маккормак и Саймън Голдбърг и „Indumba” на южноафриканския хореограф Фана Чабалала със звукова картина, изградена от индустриални шумове и деконструирани тонове от говора и пеенето на самия хореограф на старинна ритуална песен. Мисли, породени, веднъж, заради хореографския подход и изпълнителска органика, и втори път, заради специфичното естество на цялостната художествена програма – непосредствено експресивен, хомогенен движенчески език, съчетал в себе си свободата и експерименталния дух на модерния танц, а също дълбоките традиции на афроамериканския фолклор. Именно стилистичната дързост и липса на ограничения носят на трупата световна популярност и признание. Основана преди три десетилетия, днес тя дава широко поле за въображението на редица от най-провокативните афроамерикански хореографи и танцьори.
Двете произведения са по някакъв начин емблематични за процесите, търсенията и тенденциите в съвременния афроамерикански танц от последните три десетилетия. „Desire” е половинчасов разказ за трите основни състояния на любовта - от първия поглед, играта и безгрижието, през плътския вихър на вълнението от досега с красивото младо и съблазнително тяло, до любовната утеха и появата на нежността и разбирането. Ранна работа на самия Абът и по някакъв начин предопределила цялостния стил и търсения на трупата, „Желание” ярко откроява спецификата на кинетичния си език – мощно атлетично движение, отвореност и откроена пластичност, долавя се аромата на негърския танц от плантациите и от черните барове. Макар и стилизирани, корпусите са отново леко приведени над силно стегнати пружиниращи бедра, плещите и раменете са подвижни, а откровено спортните поддръжки са съчетани с пулсациите в торса и въртеливо-постъпателните движения на бедрата. Абът тук нарочно подчертава телесното в движението, търси кинетичната многоизмерност на пластиката. Цялостното внушение е за лекота, младост, динамика и връщане към спонтанността, която обаче има вкуса на мюзикхол щастието и диско насладите – новия луксозен и нарцистичен варваризъм. Интересно е как тук може да се различи, макар и дълбинно преработено, влиянието на големия майстор на модерния афроамериканския танц Алвин Ейли.
Съвсем различно е въздействието на "Indumba" от Фана Чабалала. Заглавието буквално означава "колиба за традиционно изцеление" на племето Зулу, мястото на духовно пречистване, където хората идват, за да се освободят от жестокостта и злото с помощта на старейшините на селото и духовни лечители - шамани. Тук те разказват своите болезнени истории и чрез това ритуално припомняне-изричане на травмата, всички, и самите участници, и цялата общността, намират път към сговор и спасение. Изречената и съпреживяна история създава общност, показва близостта. Остро актуална, "Indumba" е болезнена творба, вдъхновена от несправедливостта и ужаса в Южна Африка. Хореографското платно е символно изповядване на престъпленията, но и изцеление за така и не заздравяващите емоционални рани. „Indumba" е опит личната болка да се преработи, а жестокостта да се преобрази в състрадание. Както признава самият Фана, "Използваме танца, за да се излекуваме." Движенческата лексика е почти атавистично ритуална, варварско шаманска. Движението е актуално преживяване на самата съдба. Структурата е максимално изчистена - соло, дует и групов танц. Изобщо, целият език на Фана е по-скоро минималистичен, отколкото богато риторичен – динамиката се поражда от емоционалния диапазон и тембъра на вариращите движения-тремоли, които се преобразяват от механистичното насилие. Всеки танцьор от деветте – трима мъже и шест жени, показва в тялото си насилието на властта, страха и жестокостта, които ги обезличават, но в разказа проличава уникалното събитие. В един момент всеки се оказва свидетел за истината на другия и състраданието е преоткрито в близостта. Накрая всички нямо ридаят. Телата се пречистват от взаимодействието едно с друго и постигат екстатичното откровение - всяка ярост, безмилостност и страх са заменени от преоткритите нежност, утеха и опрощение.
Работите на Абът и Чабалала са различни. Първата откроява корена на желанието и вечно дебнещия звяр на страстта в човека. А втората сочи, че единственият път за спасение е разбирането-състрадание, осъзнаването на целостта, а не конфронтацията с другия. Не е ли това урокът, който човечеството винаги учи и така и не иска да усвои?!