Съжалявам,
че не съм се родила мъж

 
Марта Месарош, една от великите жени в историята на следвоенното кино, продължава да снима активно и на своите 86. Беше в Москва за фестивала на унгарското кино CIFRA; където показаха новия й филм „Aurora Borealis”.
 
- Вярно ли е, че сте израснала в СССР?
- Баща ми беше скулптор, искаше да открива художествена академия в Киргизия и заминаха с майка ми. Разстреляха го през 1937. Бах малка и нищо не знаех за това. Имах късмет, че след войната дойдоха унгарците и ни прибраха.
- Как после се оказахте във ВГИК?
- През 1949 г. от Унгария изпращаха студенти да учат в Съветския съюз. У нас тогава се бояха от хората, които знаеха руски език, включително и от мен. Разпределяха ни по професии – на мен ми написаха на листче, че заминавам да уча икономика. С нас беше младеж от селско семейство, когото разпределиха за „режисьор” – той не знаеше какво е това и се изплаши. Предложих му да се разменим, защото непрестанно говорех, че искам да бъда режисьор, макар да бях гледала малко кино. Във ВГИК ме взеха пробно за половин година, но останах и започнах да уча при Чиаурели. Той беше нисък грузинец с огромни ръце като на скулптор, много обичаше да докосва жените. На лекции винаги разказваше за себе си, държеше се като клоун. Канеше актриси на нашите занятия, а актрисите във ВГИК бяха красавици – Алла Ларионова, Людмила Гурченко. Слагаше ги на първия ред и, разказвайки, понякога ги прегръщаше с големите си ръце. Чиаурели страшно обичаше Сталин. Когато Сталин почина, той за два дни отслабна. Дойде при нас и обяви, че напуска и се връща в Грузия.
- Бил е искрен сталинист, така ли?
- За него това не беше политическа позиция, а любов. Много хора бяха влюбени в Сталин. Помня как Чиаурели ни показа „Падането на Берлин” – филмът ми се стори прекрасен, спомням си, че се стеснявах да му го кажа, но не се сдържах. Макар че на финала Сталин се оказва в Берлин, където никога не е бил.
Общо взето, продължихме с други режисьори: Довженко, Пириев, Александров, дипломата ми е подписана от Герасимов и Кармен. Те не бяха добри педагози, но бяха гениални хора. Най-много харесвах Герасимов. Пириев така бързо и лошо говореше, че никой не го разбираше. Веднъж обяви, че напуска, защото така и така никой не го разбира. Тъй като нямаше лента, почти не снимахме. Имахме един фотоапарат и правехме фотографии. Бондарчук идваше да го снимаме – тогава още беше много беден. Дори ми е останала голяма фотография, която съм му направила – седи в окоп и стреля. Тогава бяхме добри приятели. В курса бяхме трийсет момчета и аз. След година се появи второ момиче – Искра Бабич. Тя беше много талантлива, но трагедията й беше, че ужасно се влюби в актьор красавец – Афанасий Кочетков. Той винаги играеше герои, офицери. После се ожениха, но животът им не беше щастлив.
- Как работехте през 70-те в Полша?
- Това бе прекрасно време за полския театър и кино. Работеха велики режисьори: Анджей Вайда и Анджей Жулавски. Много поставяха Чехов и Достоевски, в спектаклите им играеше Ян Новицки. След това той стана мой съпруг в продължение на 20 години. Тогава измислих филма „В движение” (1979) – героинята отива в Полша да търси корените си. Там тя среща Новицки, който е актьор и играе Ставрогин (разбира се, той и в живота беше ужасен Ставрогин). Във филма е заснета постановка на Вайда – как играят Достоевски в Краков. Направо нищо не трябваше да се измисля – поставях камерата и снимах. Така пътувахме към морето. Там нямаше никакво изкуство, никаква фантазия – беше остра истина, която трябваше да бъде заснета.
- Когато през 80-те снимахте „Дневник за моите деца”, където става дума за събитията в СССР през 30-те и за трагедията на родителите ви, изпитвахте ли още натиска на цензурата?
- Да, тогава в Унгария бе страшно трудно да се прави филм за репресиите, тъй като тя все пак беше социалистическа страна. Когато показах сценария, веднага го забраниха. Миклош Янчо ми помогна да започна снимки. После веднага затвориха филма, обявиха, че е унищожен и негативът го няма. Между другото, Янчо все се шегуваше, че е режисьор на късометражни филми, тъй като заради цензурата в СССР ги кастреха наполовина. Имах късмет, че в Будапещенската студия дойде амбициозен човек и реши да покаже филма ми на селекционери от Кан. Получих Голямата специална награда на журито и станах първата жена с този приз – филмът си заживя по света и ми разрешиха да направя втори. Първия не ми позволиха да снимам в Киргизия. Там заснехме третата част на трилогията („Дневник за моите деца”, „Дневник за моите любими” и „Дневник за моите родители”). Оператор беше по-големият ми син, снимах и внуците си. Така въвлякох потомците си в тази свръхболезнена история от моя живот.
- Изпитвала ли сте трудности като жена-режисьор?
- Не, трудности съм нямала, но беше време, когато само две жени получавахме награди по фестивалите – Ванда Якобувска и аз. Не ми беше тежко, но съжалявам, че не съм се родила мъж. Между другото, искам следващият ми филм да е за Ванда Якубовска и Лени Рифенщал. Лени е била влюбена в Хитлер и е заснела за него „Триумф на волята”, а Ванда засне своя велик филм „Последният етап” за Аушвиц. И двете живяха по сто години – Ванда беше като мумия, косите й бяха сиви, а лицето на Лени беше като маска. Искам да направя филм за тяхната среща.
- Следите ли руското кино?
- Гледам филми на руски, но се чувствам малко уморена от това. Рядко виждам нови руски заглавия, у нас не ги показват в кината. Много обичах Тарковски, познавах го, беше страдалец. Обичам Павел Чухрай, първите филми на Глеб Панфилов, Герасимов, Ром, Бондарчук. Неговият „Война и мир” може и да не е много добър филм, но се докосва до Толстой. Едно време Никита Михалков беше добър режисьор, а сега е просто добре облечен мъж. Андрон ми е по-близък. Сега за мен най-добрият руски режисьор е Звягинцев. У нас показваха „Нелюбов”, мина доста слабо.
Елизавета Михалченко
Colta.ru, 10 април 2018 г.