В Америка вече никой не се интересува
какво мислят писателите

 
Пол Остър: 71 годишен, живее в Park Slope в Бруклин заедно със съпругата си Сири Хуствет.
Библиография: 17 романа и пет автобиографии. Пол Остър е най-известен с “Нюйоркска трилогия“, публикувана в средата на 80-те години на ХХ век.
Новият му обемист роман “4321“ се развива преди петдесет години, но ужасяващо ясно отразява съвременните Съединени американски щати.
 
Преди три години Пол Остър приключи с пушенето на пурети.
Вместо холандски Schimmelpennincks[1], пуши стоманено сива електрическа цигара. Устройството, което в края свети в червено, осветява на равни интервали иначе потъналата в тъмнина къща в Бруклин.
Пол Остър притежава също Ipad, подарък от по-положително настроената му към техниката съпруга.
Хронологията на търсенията по интернет е пълна с минали броеве на „New York Times” и цялото дигитализирано издание на студентския вестник на Колумбийския университет „Spectator”.
Леко озадачен, Остър казва: „В интернет можеш да въведеш историческа дата, например 15 януари 1958, и веднага разбираш кой ден от седмицата е било”.
Иначе съществуването в четириетажната къща в Park Slope е аналогово.
“4321“ (945 страници в превод на шведски) е писан на ръка. След това е отпечатан на бялата Olimpia, пишеща машина, която той купува от състудент през юли 1974.
Малкият кабинет на приземния етаж е мрачен. Прозорецът към вътрешния двор е покрит със свалена щора.
„Чувствам се добре на скрито”, казва Остър.
По стените на кабинета има книги, носещи собственото му име, на бюрото лежи бележник, изпълнен с плътни редове букви в черно, на стената е подпряна снимка на съпругата Сири Хуствет като млада.
Парче конец за зъби. Чаша за вода.
Остър пристъпва бавно, когато размишлява как да се изкаже.
„Актът на писане изобщо не е церебрален. Писането е емоционално и физическо. Пиша сериозно от 55 години, откакто навърших 16. Идва ти отвътре. Инстинктивно разбирам кога се получава добре.”
На 71-годишна възраст физическото изражение на Пол Остър се е сляло с литературното.
Полузатворени клепачи. Сълзливи очи. Зачервени бузи.
Модел за мечтателски реализъм. Прозапоетът на случайното. Последният пътешественик в Париж.
Прилича на Сър Хиц, сънливото влечуго с нощна шапчица във версията за Робин Худ на Уолт Дисни. Сънлив и малко по-самоуверен от необходимото.
„Трябва да си измия лицето”, казва Пол Остър, преди фотографът да е започнал да снима.
С черни обувки Prada, той се качва нагоре по стълбите.
В колекция от писма, които Пол Остър публикува заедно с южноафриканския носител на Нобелова награда Джон Максуел Кутси, двамата се представят като „обръгнали наблюдатели на човешката комедия, мъдри белокоси глави, които всичко са видели и няма какво да изненада“.
В писмо, изпратено от Нантукет, Остър описва ролята си на старши писател: “Чувствам, че е наше задължение да се оплакваме и да се караме, да атакуваме лицемерието, несправедливостта и идиотщината в нашия свят“.
Той се защитава: „Оставете младите да примигват с очи. Оставете не толкова младите да игнорират това, което имаме да кажем. Трябва да продължаваме да сме абсолютно бдителни, пренебрегнати пророци, които вият в пустошта. Съвремието не е станало по-малко варварско, откакто Доналд Тръмп завзе Белия дом”.
Тръмп и Остър, осъзнава човек, имат впечатляващо много общи неща. Те са от едно поколение: Тръмп е роден през юни 1946, Остър - през февруари 1947. Израснали са всеки в съответното предградие на половин час от Манхатън. И двамата са с корени от традицията на упорити източноевропейски предприемачи. И двамата бащи, Сам и Фред, са били и собственици на имоти с кръг наематели от американската средна класа. Като дете Пол участва в събирането на наемите, Доналд наследява бизнеса.
Пол Остър и Доналд Тръмп израстват и стават артисти, коренно различни, макар и на същия малък остров. Както Тръмп, така и Остър посвещават десетилетия на дефинирането на Ню Йорк. Превръщат се в неофициалните посланици на метрополията. Туристически атракции сами по себе си, с две известни съпруги, за които някои смятат, че заслужават нещо по-добро. Остър мрази Тръмп. От цялата си душа. Като брат, на когото е обърнал гръб. „Той е отвратително човешко същество. Един от най-малко емпатичните хора, които някога съм срещал. В публичното пространство, в частния си живот, дори във фантазията за себе си. Зъл нарцисист. Корумпиран до мозъка на костите. В тялото му няма и следа от благоприличие. Той е зъл, опасен.”
След стъпването на Тръмп на президентския пост, Пол Остър съобщи, че ще стане президент на американския Пен-клуб[2], почетна мисия, която преди имаха гиганти, като Норман Мейлър и Салман Рушди.
В интервю за „Гардиън” миналата година Остър каза, че няма да може да се помири със себе си, ако не надигне глас.
“Решил съм да приема нещо, което многократно ми е предлагано“, каза Остър, който преди е членувал в ръководството на организацията. Но той, изглежда, не предвиди процеса на гласуване. Вместо него, поста получи писателката Дженифър Ийгън.
Остър ми казва: „Нека не говорим за това. Исках го, бях готов, но не стана. Демокрацията може да бъде и сложна”.
Това става ясно и в “4321“, новата тухла на Остър.
Книгата е роман за порастването на четири нива. Тя следва Арчи Фъргюсън от детските му години до зряла възраст, еврейско момче с източноевропейско потекло, родено в Нюарк, Ню Джърси.
Четирите варианта на Фергюсън живеят подобен живот, но имат малко по-различен подход към политическите вълнения през 50-те и 60-те години, към войната във Виетнам, борбата за граждански права, сексуалната революция, образователната общност.
Четиригодишният процес на създаване на книгата са били щастлив период. Думите са идвали от само себе си. Остър е бил в приземния кабинет седем дни в седмицата. Идентификацията със самата история го е насърчавала. Било е така, сякаш виждаш как настоящето, въздигането на тръмпизма, блести в заглавията на следвоенното време.
„Много е завладяващо. Действията в романа се развиват преди 50, 60 години. Но е учудващо колко малко се е променило в Америка. Все още нямаме отговор на основните въпроси. Дори не ги задаваме. Тази година се навършват 50 години от доклада на комисията Кернер.[3] Опит на правителството Джонсън да разбере и картографира причините за размириците през 60-те години в Лос Анджелис, Чикаго и Нюарк. През 50-те години, които са изминали оттогава, се е формирала афроамериканска средна класа. Като изключим това, състоянието в големите ни градове е абсолютно същото. Същата уязвимост, същото страдание, същата мизерия. Разделението през 60-те е същото като днешното разделение. Страната е разделена. По средата”.
Всъщност, романът е трябвало да се казва “Фъргюсън“, на името на главния герой. Но действителността го взема за заложник. През януари 2014 18-годишният Майкъл Браун е застрелян от белокож полицай в град Фъргюсън, Мисури.
Пол Остър се ядосва на американски журналисти, които не обръщат внимание на темата за расизма в романа. „Никой не е питал за това”. Според него, расизмът е от основно значение за разбирането на (феномена - б.пр.) Тръмп.
„Зад Тръмп има толкова много фактори, че бихме могли да говорим за тях в продължение на четири дни, без да спираме. Но нека спомена един аспект: фактът, че Обама бе избран за президент. Когато чух новината за победата му през 2008, бях по-щастлив, отколкото някога съм бил като американски гражданин. Казах си: най-накрая направихме нещо добро като нация. Най-накрая стъпка в правилната посока. И беше стъпка в правилната посока. Същевременно една трета от народа беше толкова ужасена от – забележете символиката – чернокож мъж в Белия дом, че те просто не можаха да го приемат. Целият този расизъм, който дотогава беше латентен, връхлетя като потоп. Сега живеем в ответната реакция. Не съм сигурен, че европейците разбраха колко е дълбоко разочарованието от Обама. И колко много от подкрепата за Тръмп е расистка реакция на Обама. В момента, в който Обама спечели, се роди движението Чаено парти. През 2010 републиканците спечелиха конгреса и изхвърлиха всички демократи от камарата на представителите. През последните шест години той не успя да прокара нито един законопроект. Те блокираха номинациите му за Върховния съд по начин, който противоречи на конституцията. Никога не съм виждал по-малко уважаван президент от Обама. Но той беше толкова достоен, нито веднъж не слезе на нивото на противника.”
- Депресиращо ли е за вас да се върнете към 60-те години на миналия век и да осъзнаете, че толкова малко се е променило?
- Трябваше да мисля за проблемите на моята страна. Не сме в състояние да разглеждаме откровено историята си. Тя е чудесна страна, но е построена върху едно или две престъпления. Избиването на индианците и след това робството.
Пол Остър говори за времето на след края на гражданската война през 1865, когато Северът печели и робите от южните щати са освободени. В продължение на две десетилетия северни войски са били разположени в юга и по принудителен начин са довели до известна десегрегация. Чернокожите получават право да гласуват и да се кандидатират за конгреса.
„След това му дойде краят и започна нова ера на расизъм. Периодът Джим Кроу.[4] Сега сякаш южните щати са пренаписали историята на гражданската война и представата за света, която преди беше валидна. Хубав стар свят, когато семействата бяха щастливи, както твърдят. До скоро “Отнесени от вихъра“ беше най-популярният някога филм в САЩ, филм, който подкрепя робството. Травмата Рой Мур хвърли светлина върху тази носталгия. През декември републиканската партия искаше да направи консервативния щатски съдия Рой Мур сенатор в Алабама. В едно от поредица скандални изказвания Мур каза, че американските семейства са били по-щастливи по време на робството. Това е отвратително. Когато гледам флаг на южните щати, виждам свастика. Същото нещо. Смърт, омраза, тирания. Но въпреки това, хората го развяват. Защо няма музей на робството във Вашингтон? Защо не се преподава историята на децата, за да разберат какво всъщност е станало? Във времето на Тръмп отново са се формирали два лагера. Два вида американци. Тези, които чувстват, че живеем в общество, където сме зависими от и отговорни един за друг; западноевропейското отношение към социален живот. И след това онези, които смятат, че всеки трябва да живее за себе си. Оставете ме на мира! Не можем да се измъкнем от това положение. Икономическото неравенство ни е върнало в Златната епоха на бароните разбойници, от една страна, и на умиращите от глад маси, от друга. Между тях не съществува кой знае какво.”
Веднъж вече съм се срещал с Пол Остър: на една пейка в Нормалмстори[5] през 2011. По това време той все още пушеше пурета и леко понамирисваше на аперитив от предишната вечер.
Когато го питаш за собствената му проза, той заема защитна позиция. „Гордостта на занаятчията. И дърводелецът не иска да разглобява стола, който ще продава.”
В романа на Пол Остър от 2010 „Sunset Park” героят Морис Хелър пише в дневника си: “Писателите никога не трябва да говорят с журналисти. Интервюто е унизителен литературен формат, който опростява това, което никога не би трябвало да се опростява“.
„Не знам абсолютно нищо”, каза Пол Остър зад черните си слънчеви очила, когато го срещнах в Стокхолм.
Взел си поука от този неуспех, този път носех със себе си малко материал за Остър, няколко цитата от новия роман. Става въпрос за писателското изкуство.
- В романа Арчи Фърюсън си опитва късмета като журналист, писател на мемоари, поет. В един абзац той се учи, че писането “е толкова премахване на думи, колкото и добавяне“. Отнася ли се за вас този съвет и за работата, довела до 945 страници?
- Абсолютно. Съвсем същият процес. В писателското изкуство става дума за зачеркване и за определяне на разстоянието между едното изречение и другото. Книги, в които разстоянието винаги е едно и също, са предвидими и скучни. Ключът към доброто писане е да привлечеш читателя и едновременно с това да го изненадаш. Тази способност е въпрос на ритъм, на дължина на изреченията. Разстоянието между един абзац и друг. То е като музика, действително е толкова близо до музиката, че на практика е същото.
- Пишете на ръка и на пишеща машина. Можете ли въз основа на текста да идентифицирате и други романи, създадени по този начин?
- Не. Но моят метод не е универсален. Опитвал съм да пиша романи на компютър, но го ненавиждам. Мястото за пръстите е прекалено малко. А и писането на машина развива мускулите ми.
- В един пасаж на Арчи Фъргюсън, във варианта журналист, му казват, че не иска да промени света, а само да разбере, за да изгради сигурно пространство за себе си. Което по времето на студентския бунт през 60-те години не е точно похвала. Това съвет за писатели ли е?
- Да, човек не може бъде едновременно и писател, и активист. Въпреки че аз самият бях по-политически настроен от този Фъргюсън, който е журналист и по-скоро наблюдава съвремието, отколкото участва в него. Въпреки всичко, аз влязох в Колумбийския университет и бях арестуван през 1968.
Остър има предвид студентските бунтове, които бушуват в Колумбийския университет в Манхатън през пролетта на 1968 г. За собствената си роля пише в мемоарите ”Hand to mouth. A chronicle of early failure“ от 1997 г.
След като участва в една окупация, той е арестуван за една нощ. “Въпреки че исках да участвам, смятах темперамента си за неподходящ за групови акции. Инстинктът ми на единак беше твърде дълбок и не намерих сили да се кача на борда на кораба Солидарност.”
- Но за вас е важно днес да надигнете глас?
- Не организирам демонстрации. Но ако хората искат да ми задават въпроси, ще им отговоря с удоволствие. В Америка обаче никой вече не се интересува от това какво мислят писателите. Писатели не съществуват. Толкова сме маргинализирани, че вече никой не знае имената ни. Вестниците вече не пишат за книги. „New York Times Book Review” беше преди 60-80 страници, днес е едно тънко нещо, пълно с реклами. А гигантът Amazon се е посветил на стремежа да унищожи книжарниците и издателствата. Наскоро бях в Далас, осмият по големина град в САЩ с 1,8 милиона жители. Останали са две независими книжарници. В САЩ има комбинация от различни сили, които се мобилизират срещу всички хора, които искат да четат литература.
- Изпитвате ли желание да пишете за Тръмп?
- Не, аз не съм журналист. А и трябваше да минат 50 години, за да напиша това, което се разказва в романа. Толкова време отнема една епоха да се насложи, така да се каже. Не осъзнаваш какво точно се случва по времето, когато се случва. Трябва да е приключило отдавна. Толстой е написал “Война и мир“ 45 години, след като събитията, които описва, са се случили. Не можеш да създадеш фикция за настоящето.
Един от най-ясните съвети в романа се приписва на героя от детските години на Пол Остър Едгар Алън По: “Бъди смел – чети много – пиши много – публикувай малко – дръж се далеч от дребните естети“.
„Страхотен съвет”, казва той. „И забавен. Дръж тъпаците на разстояние. Не общувай с тях! Не се давай на идиотите и се сдобий с ментор.”
- Някои от най-красивите части на “4321“ изобразяват възрастни писатели, които предават факела на следващото поколение.
- Всеки писател се нуждае от някого, който да се грижи за него. Не можеш да си сам в началото, прекалено си нестабилен. Осъзнах го, когато 24-годишен дойдох в Париж: по-възрастни писатели, изцяло ангажирани със собствените си творби, чувстваха морална отговорност да следят младите писатели.
- А вие днес такъв човек ли сте?
- Опитвал съм да помагам на по-млади писатели. Не искам да назовавам имена, но съм помагал на хората, преди всичко с пари.
Бьорн ав Клеен
Dagens Nyheter, 25 март 2018 г.
Превод от шведски: Елица Иванова
 
Бел. ред. От 20 април т.г. романът „4321” в превод на Иглика Василева, издание на „Колибри”, е вече на българския пазар.


[1]Вид холандски пурети (б.пр.).
[2] Пен (или Пен-клуб) е световна асоциация за писатели. Целта на асоциацията е да насърчава интелектуалния обмен между писателите, а също и да подчертава ролята на литературата за взаимно разбирателство и световна култура. Асоциацията се бори за свободата на словото и защитава писателите, които са лишени от свобода и понякога убивани заради собствените си възгледи (б.пр.).
[3] 11-членна комисия, създадена от американския президент Линдън Б. Джонсън, за да разследва причините за расовите бунтове в Съединените щати през 1967 година (б.пр.).
[4] Законите Джим Кроу, форма на законодателство в Съединените щати между 1876 и 1965, чиято цел е била запазването на сегрегацията между различните етнически групи (б.пр.).
[5] Площад в Стокхолм (б.пр.)