Къде ще отидеш извън този свят?

 
Жером Ферари, „Проповед за падането на Рим“. Превод от френски Александра Велева. ИК „Факел експрес“, 2018 (2012).
 
Да държиш бар е една доста разпространена мечта в наши дни. В наградения с „Гонкур“ роман на наскоро гостувалия в България Жером Ферари двама младежи имат нещастието тази мечта да се сбъдне. Докато студентстват в Париж, Матийо и Либеро научават, че барът в родното им корсиканско селце търси арендатор и някак без много мислене решават да се захванат. Сякаш ги позовава обратно светът, на който принадлежат.
Всъщност, тъкмо това е дълбинният философски интерес на романа – фаталната обреченост, надвиснала над отношенията между човека и света. Ако в началото, посветено на малко фамилна корсиканска история, ни се говори за хора, които „все още съществуват, но света им го няма вече“, то нататък изследваният проблем по-скоро е безмилостната хватка, с която светът управлява живота на индивида. Има нещо от античната трагедия в това усещане за неотменимо предопределение. И след като, четейки, трупаме немалко сигнали, че нещата ще свършат зле, то на финала действително има трагична развръзка.
За да се стигне дотам обаче, светът постепенно е затягал своята примка. Най-напред тесните граници на провинциалния живот почти неусетно притискат двамата корсиканци, които някога са проявили воля за друг свят: островът изтласква континента. След това изпълненият с млади сервитьорки бар се превръща в средоточие на сексуалната разюзданост. Дионисиевият разгул пък бива победен от затъпяването на алкохолизма, когато съзнанието приема равнодушно дори смъртта на бащата. За да се стигне до последната нощ, в която, „без варварски орди, без вандали и вестготи“, в крайна сметка Рим пада – пристигат хаосът и безсмисленото кръвопролитие, макар и не съвсем, както бихме очаквали.
Жером Ферари е автор на шест романа, но основната му професия е университетски преподавател по философия. И наистина, в „Проповед за падането на Рим“ волята за философско изследване като че ли надмогва волята за художествен свят. Сюжетът би бил по-скоро невзрачен, ако го откъснем от проблематиката на отношенията между индивида и света. Проблематика, за която Жером Ферари взема повод от проповедите на Августин. Оттам са и заглавията на главите, има и съществена (но сякаш „закърпена“) сюжетна отпратка към Августин, изобщо цялата книга се намира под неговата сянка. Основният интерес и усилията на романа определено не са насочени към разказването като такова. То по-скоро служи да очертае възможните светове, с които се сражават самотните, обречени на тленност земни хора. Но романът не желае и да подтикне към обстойни рационални размишления. Тук се откриват много от уроците на високия модернизъм, но няма нищо, напомнящо пространните разговори във „Вълшебната планина“. По-скоро целта е да се създаде у читателя определена нагласа, усещане за проблематиката, намек за дълбини, които в крайна сметка остават недотам проучени.
Навярно би могло да се каже и че тази книга е много френска. Например, с начина, по който се взира в невзрачните детайли на всекидневието, за да изкопае оттам екзистенциални абстракции. А също със стилистичните аспекти на това взиране – предълги изречения, които се опиват от собственото си меандриране. Един бегъл пример ще демонстрира и двете: „Защото [възможният свят] съществуваше единствено по средата на пътя между битието и нищото и Матийо го задържаше там най-грижливо, в една мрежа от неизвършени действия, на желание, на погнуса и на неосезаема плът, без да знае, че години по-късно рухването на света, който много скоро щеше да направи свой с избора си, ще го върне към Жюдит като към изгубен дом и тогава ще се упреква, че така жестоко е сбъркал съдбата си“. Френско е, мисля, и удоволственото потъване в говоренето, съпътствано от известно пренебрежение към разказването. Дори в кратък роман като този съчетанието на тези качества допринася за известна мудност и навярно дава обяснение на иначе странния факт, че една-единствена книга на Ферари е преведена на английски и това не е отличеният с „Гонкур“ роман. „Проповед за падането на Рим“ някак не е за англосаксонските вкусове: докато започне – и вече е свършила (като при това е демонстрирала прекомерна бъбривост по пътя). В България обаче подобно писане има своята ниша – или поне я имаше доскоро.