Пред гигантското насекомо

 
- През 2016 г. "Атлантис КЛ" публикува ваш превод на "Процесът" на Кафка в неговата оригинална версия. Току-що "Фама +" представи ваш превод и на "Метаморфозата". Дали работата върху "Процесът" беше от полза в работата над "Метаморфозата"?
- Бях поласкан от поканата на Мария Коева от „Фама +“, но решението ми да преведа прочутата новела на Кафка не беше импулсивно. Заниманията ми с великия автор не са от вчера. Външен редактор съм на почти всичко, което излезе от Кафка у нас през първата половина на 80-те години, включително на сборника „Преображението и други разкази“. Така че сегашният ми интерес към Кафка просто затваря кръга, особено след като стана известно, че приятелят му Макс Брод доста произволно се е отнесъл към неговото литературно наследство – в известен смисъл, Кафка трябваше да бъде реабилитиран и тъкмо това се опитах да направя с превода на „Процесът“. Случаят с „Метаморфозата“ е по-различен, там видоизменен оригинал няма. Но пък има два съществуващи вече превода – на Димитър Стоевски („Метаморфозата“) и на Венцеслав Константинов („Преображението“). Във време, когато за „заимствания“ се следи под лупа, си отварях очите на четири да не би неволно да повторя някои от решенията на предшествениците си. Но, както и при „Процесът“, за да не се повлияя от по-старите преводи, ги сравних със своя чак след като го приключих. При очевидно различните преводачески похвати сходства почти нямаше, а там, където се случеше да има, незабавно променях варианта си, в някои случаи може би го и развалях, само и само да не дам повод за обвинения в плагиатство. В това отношение опит не ми липсва: та моят превод на Гьотевия „Фауст“ беше десетият на български.
- Какво налага потребността от нови преводи на класически произведения? И какви са приносните ви интерпретативни моменти като преводач?
- Възприемането на една класическа творба не е нещо непроменливо – то върви ръка за ръка с промените в епохата и допълнително зависи от степента на културните и езиковите рецептивни възможности - както на читателя, така и на преводача. Творчеството на Кафка не прави изключение. Връх в неговата рецепция в България бе достигнат преди 2-3 години във връзка със стогодишнината от излизането именно на „Метаморфозата“. Тогава Софийският литературоведски семинар издаде тома „Времето на метаморфозата. Опити върху Кафка”,а академичното електронно списание за изкуства и култура „Пирон“ посвети цял свой брой на знаменитата новела. Подробно изчетох всички материали, свързани със събитието: умни, находчиви, новаторски. Текстът на Александър Кьосев „Въдворяването на Ungregor“ например е изумителен – рядко за Кафка е писано с такова проникновение и страст. В една или друга мяра, и останалите публикации са доказателство, че разбирането на Кафка у нас е на качествено нова степен.
Не ще и дума, че се съобразих, доколкото можах, с казаното на двата форума. Но преводът, подобно на политиката, също е изкуство на възможното. Колкото и да се стремим да се доближим до оригинала, той навярно завинаги ще си остане недостижима цел, а преводът – само негов заместител. Това обаче не бива да ни обезсърчава – достатъчно е с всеки превод да съкращаваме разстоянието между него като относителна истина, от една страна, и абсолютната истина на първоизточника, от друга.
Трудностите започват още със заглавието. Вероятно и тези, които предпочитат „Метаморфозата“, и онези, които държат на „Преображението“, имат своите основания. В многобройните преиздания на новелата през последните трийсетина години решително преобладава „Метаморфозата“; „Преображението“ така и не се наложи, вероятно заради привнесените религиозни нотки, каквито липсват в оригинала. Миглена Николчина предлага „Превращението“ и тази идея заслужава сериозно внимание – но тук изниква въпросът за разпознаваемостта на заглавието. Ето защо се спрях на „Метаморфозата“, и то не заради някакви овидиевски внушения, а просто защото става дума за термин от биологията, който в случая ми се струва по-на място. Любопитно е, че повечето големи езици (английски, френски, испански, италиански и др.) предпочитат именно него; в преводите на по-малки езици – доколкото можах да ги разчета – преобладават понятията за промяна, превръщане, превъплъщение, преобразуване.
После, в първото изречение идва проблемът с „ungeheueres Ungeziefer“, превеждано досега като „огромно насекомо“ с тежка жертва на присъстващата в оригинала алитерация. Прочетох опити за нейното възстановяване – „гадна гадина“, „нечуван нематод“ и др., – но, струва ми се, и самите им автори съзнават тяхната неубедителност. Спрях се на „гигантско насекомо“, за да съхраня поне донякъде звукописа от оригинала. „Насекомо“ запазих въпреки ясната си убеденост за непълна адекватност, защото всичко друго, което прочетох – „паразит“, „твар“, „буболечка“, „бръмбар“, „хлебарка“, че и „гъсеница“ (това божем намеквало за Пътя на коприната, нали Грегор Замза е търговски пътник за платове…), ми се видя неподходящо.
Иначе основната разлика между моя превод и тези на Стоевски и Константинов – два несъмнено достойни превода – се състои, според мен, в стремежа към максимално сгъстяване на фразата. Затова, докато при единия пише: „Стига с тия стари работи“, при другия: „Оставете най-сетне тия стари неща“, аз казвам: „Било, каквото било“ – за да дам само един от многото примери. Защото пред сковаващата близост до оригинала предпочитам естествеността.
- Брох, Музил, Кафка... Накъде нататък ще продължите в немскоезичната модерност?
- С Томас Бернхард. Току-що завърших превода на „Мраз“, дебютния роман на големия австрийски писател, който съвсем пълноправно заема място в редицата на изброените от вас. Любопитен е начинът, по който различните издателства по света подхождат към литературното наследство на „алпийския Бекет“. Някои, водени вероятно от убеждението, че един градеж се почва от основите, а не от покрива, предпочитат да представят творбите му според последователността на тяхното излизане – и логично започват с „Мраз“, първия му роман. Повече са обаче онези, които се насочват към литературния дебют на Бернхард чак, след като са запознали читателите си с творби от неговия зрял период; и този подход като че ли е по-смислен. Защото към творба като „Мраз“, толкова отдалечена от конвенционалните представи за литература, не би следвало да се пристъпва без предварителна подготовка, без да се познават книги, като „Крушенецът“, „Изличаване“, „Моите награди“, „Племенникът на Витгенщайн“, „Сеч“ и др. Така постъпват и българските издатели. Впрочем, за особената сложност на дебютния роман на знаменития австрийски писател говорят много повече, отколкото безчислените статии, студии, монографии върху неговото творчество, думите на приятеля ми Нобуо Икеда, японския преводач на „Мраз“: „Превеждам го вече шеста година и съм на сто страници от края“. Това аз не мога да си позволя: романът ще излезе на български по всяка вероятност през есента.
- Срещате ли необходимата критическа рецепция на своите преводи?
- Раздвоен съм в мнението си. За „Човекът без качества“ на Роберт Музил излязоха много сериозни статии от проф. Майя Разбойникова-Фратева, акад. Петър Попиванов, Силвия Василева във вашия вестник, от доц. Стоян Атанасов в „Льо Монд дипломатик“ и др.; пак в „Култура“ проф. Разбойникова-Фратева публикува бляскав текст за „Сомнамбулите“ на Херман Брох. Е, очаквах новият превод на „Процесът“, който предлага безкрайно поле за сравнителен анализ, да предизвика по-широк отзвук. Но и на това съм признателен.
Въпросите зададе Марин Бодаков
14 март 2018