Ходене по буквите

 
Виргиния Захариева. “Етюди за една ръка”. Оформление Яна Левиева. София: Virginianotes, 2018. Цена 11 лв.
След инсулта на нобелиста Тумас Транстрьомер, композитори са писали за него етюди за една ръка. За брата на Витгенщайн - също. Етюдите за една ръка предполагат виртуозност - и травма. Загуба. На любим? На приятелка? Поезия на психотерапевта? Аналитична психотерапия на поета? За мен стихосбирката на Вержи - очаквах да е по-екстравагантна - постави един основен въпрос: когато някой ни говори, на кого говори - на нас или на себе си самия, за самия себе си? Отговорът най-често успокоява и разчиства пространството. И още един въпрос: дали в стихотворенията й тялото на Изтока не се разминава с духа на Запада? И обратното? Произведенията в “Етюди...”, фини и кратки, са за времето след любовта. Ето: “Тръгвай/ Аз остарявам// Така те прогоних/ Така се прогоних// Сега и двамата/ Сме изгнаници”. Или: “Тревогата и самотата/ Разквартирувам/ По отминали/ Любовници”. И още: “Толкова боли, че/ Мога да бъда/ Само със себе си/ И да се възпитавам/ в съвместно съжителство”. Това са прозрения на човек, който се възстановява. На човек, който се връща към себе си - и продължава да прави това, което иска. В този план стихосбирката е завладяващ читателя, понякога енигматичен опит на поетесата да обича сама себе си; повече от успешен опит. Книгата беше представена чрез красив и щекотлив пърформанс в галерия “Структура”, където в рамките на 16 минути в пълно мълчание присъстващите можеха да се привържат един към друг с червени връвчици, да се докосват или да се разделят… Не съм виждал толкова красиви и одухотворени жени на едно и също място, толкова шик и непринуденост, покриващи капаните на човешката психика, докато Виргиния е на лов...
 
Йосип Ости. “Нощта на влюбените”. Избрани стихотворения. Подбор и превод от словенски Людмила Миндова. София: издателство за поезия ДА, 2018. Цена 12 лв.
Това не е поезия, която предчувства любовта. Нито жали по една или друга причина за края й. Ости възпява интимността изобщо в нейната върхова точка, в плътното й и пълноценно осъществяване. Повече от другаде виждам как големият поет спира да привилегирова неповторимия миг на любовна споделеност - и започва да цени поредицата от мигове, да я превръща в протяжност, в разказ, в който тревогата отстъпва пред щастието от любовта и изобщо от живота. Знам, че за такъв подход е готов само човек, преживял голяма лична и обществена трагедия - да припомня само неговата прочута “Сараевска книга на мъртвите”, една от най-страшните стихосбирки на последните европейски десетилетия. Нежният наивизъм в “Нощта на влюбените” ме трогва точно толкова, колкото и свръхначетеността в стихотворенията на Ости, но през цялото време усещам неговото ликуване пред богатството на живота, победоносното му любовно отношение към света. Отворих новоотпечатаната книга ден, след като бях на гроба на Хегел в Берлин - и веднага попаднах на “Бяхме и на гроба на Хегел”, което завършва така: „жаждата му за живот е не по-малка…” (За съседа му Брехт иде дума.)