Да възпоменем Май ’68?

 

Елисейският дворец заговори за идеята да се отбележи 50-ата годишнина от Май ’68. Макар и това събитие да има значително влияние върху нашето общество, изглежда трудно юбилеят да се отбележи официално.
Изминаха няколко дни, откакто разбрахме за желанието на президента на Републиката да отбележи събитията от Май ’68. Сега, когато ефектът от изненадата до голяма степен се е разсеял, имаме правото да си зададем въпроси по отношение на две понятия, свързани с темата: възпоминанието и Май ’68.
За първото понятие философът, към когото трябва да посегнем, безспорно е Пол Рикьор. Неговата роля в структурирането начина на мислене на Еманюел Макрон е добре известна. В „Паметта, историята, забравата” Рикьор пише: „Възпоминанията са тип напомняния, в смисъла на актуализации, базисни събития, които са подкрепени от призива тези, които участват в церемонията по честването, да си спомнят за тях (...)”.
От това определение изглежда сякаш възпоминанието съвсем не е нещо безобидно: то свързва съвременниците с едно събитие от миналото, което чрез публичен акт се превръща в част от настоящето.
По този начин възпоминанието действа като гражданска литургия, която определя кое събитие в общата история заслужава да бъде актуализирано. Така възпоминанието ни реформира, превръщайки ни в национална общност, способна да назове паметта, която я оформя.
Така превръщането на Май ’68 в обект на празнуване е намерение с особено значение, което същевременно е и дълбоко противоречиво.
Кой Май ’68 имаме предвид? Дали ще празнуваме осъзнаването си като „младите” на бейби бумърите, които отхвърлиха авторитетните фигури, рамкиращи френското общество от онова време, като се започне от Де Гол и се свърши с партията, минавайки през pater familias или свещеника?
Ако отговорим положително на този въпрос, това би означавало да отбележим един конкретен момент, конституирал се като противопоставяне, но за който не можем ясно да посочим какво сме получили в наследство. Като изключим, разбира се, една широка либерална вълна, която бе само един от началните му удари.
От друга страна, дали няма да честваме появата на едно левичарство, което постави под съмнение ортодоксалното ляво от онова време и започна да черпи нови референции от Троцки, Мао, Ги Дебор и Маркузе, благодарение на които да „променим живота”? Тук отговорът „да” би означавал да осигурим на споменатите имена твърде неблагоразумна сакрализация, имайки предвид, че те понякога разбиват всякакъв консенсус в страната, а друг път чисто и просто ни препращат към тоталитарни преживявания, чиито възпоминания могат да предизвикат само сълзи.
Най-накрая, нека да изключим и варианта, че празнуваме появата на едно социално движение, което, ако и да е дало някакви плодове, далеч не е натоварено с митичното значение на Фурми[1], Кармо[2] или 1936[3].
Какво остава да празнуваме тогава? Нищо – биха казали злите езици.
Но за да не бъда толкова суров, ще ви предложа да си припомним Май ’68 с ораторстването - с колективното и публично взимане на думата. Нека не се спираме на лозунгите, нито на налудностите на някои дейци, но сериозно да се замислим над факта, че в рамките на няколко седмици ние повярвахме в силата и влиянието на политическото говорене, в неговото перформативно измерение.
За добро или лошо. В часа на колективното разочарование, речите - често пъти логореите – в театър „Одеон” или в хилядите други амфитеатри и младежки домове на културата, които останаха някъде забравени в миналото, сега ни връщат в една епоха, когато вярвахме. Вярвахме, че политическата борба минава през думите и културата. Или през „гражданския разговор”, ако цитираме Пиер Манан, който отново ни закотвя в една политическа култура, която зачита реалното разнообразие от възможности и убеждения и начертава наново оздравителни разделителни линии. Ето това е, което можем да си пожелаем за май 2018!
 
FIGAROVOX/TRIBUNE, 25.10.2017
Превод от френски Иван Николов


[1] Фурми е регион в северна Франция. На 1 май 1891 там се провежда голяма стачка и манифестация с искане за 8-часов работен ден. Стига се до сблъсъци между армия и протестиращи. Загиват девет души.
[2] Става дума за стачките в Кармо, продължили от 1892 до 1895. В тях за първи път се включват работещите във френските мини. Те се смятат за основната причина Жан Жорес от републиканец да стане социалист.
[3] Тук се има предвид голямо стачно движение, обхванало периода май-юни 1936.