Винаги предстои
През 1968 г. сексуалността не играе никаква роля

 
Днес хората от поколението на участвалите в събитията от 1968 са на възраст между седемдесет и осемдесет години. В онази година те се осмеляват да направят невероятен опит за освобождение. Социологът Хайнц Буде прави равносметка.
 
- Г-н Буде, 1968 е блестящо защитавана и горещо отстоявана. Никой не се съмнява, че тя означава нещо, но какво?
- 1968 г. беше последната гореща революция и първият свеж бунт. Фракцията на германския Социалистически студентски съюз около Руди Дучке се изпълни с горещи чувства, след като попълни пропуснати мигове от 20-те години с книги като „История и класово съзнание” на Дьорд Лукач или философските теории на Валтер Бенямин, посветени на историята. Но това щеше да си остане в един твърде тесен кръг от хора, ако не бяха многото двайсетгодишни младежи, разтърсени от огромен копнеж по света. Тези хора искаха да излязат от изкопите на петдесетте, да избягат от кухненските маси с мушамени покривки. Преди всичко, 1968 беше лудото начало за едни хора, които не знаеха какво искат и кои са.
- Вие от години пишете „Семеен роман на ФРГ”. Първо се занимавахте с поколението на включените в младежките формирования към зенитно-ракетните войски, участвали в последните години на Втората световна война, които са родени около 1926 г. След това преминахте към поколението на 1968 г. Какво стои зад концепцията ви „семеен роман”?
- Зад нея стои моят собствен биографичен опит. Имам двама братя, които са заченати в моментите, когато баща ми е бил в отпуск от фронта: единият е роден през 1940 г., а другият - през 1944 г. Всъщност, те са част от поколението на май’ 68, макар че нямат нищо общо с движението - единият беше шофьор на камион, а другият - дърводелец. Баща ми е роден през 1911 г., като още в младежкото движение се оформя като разузнавач. Той вече наближава тридесетте, когато през 1939 г. участва в нападението на Германия над Полша и в кампанията във Франция, след това обаче е хванат от руснаците и е техен военнопленник чак до 1950 г.
Майка ми, която произхожда от амбициозно католическо семейство на железничари и е евакуирана с двете си деца в Емсланд, където работи като помощничка в кухнята на един фермер, е родена през 1918 г., също като Хелмут Шмит. Аз съм роден през 1954 г., в годината на „чудото от Берн[1]”. И бях, така да се каже, обещанието за ново начало в брака на моите родители, а също така и в живота на цялото ми семейство. По някакъв начин историята на моето семейство е история на германското общество след Втората световна война и извършения геноцид.
Използвайки тази история, както във филмите за родината на Едгар Райц, човек може да проследи пътя, по който се развива обществото – от една колективна лудост през поредица от разриви между поколенията до състоянието на днешна Германия – икономически най-силната, а вероятно и политически най-мощната страна в Европа.
- Първоначално бяхте резервирани към поколението на май ’68, а сега новата ви книга се занимава с меланхолията, депресията и провала на главните герои от онази година. Как се извърши тази промяна във вас – как от точка А стигнахте до точка В?
- Чудех се как може да се разбере животът на една групичка деца, преживели войната, израснали сред руините и репетирали организирането на бунтове като младежи. През октомври 1944 г. едно близо петгодишно момиче, родено през 1940 г., бяга късно вечерта с майка си и сестра си на гарата, на която трябва да се прекачи, идвайки от „Фридрихщрасе”. Берлин е бомбардиран и момичето има усещането, че минава през ада. След години петгодишното дете ще стане известна феминистка, която няма да остави никакво съмнение, че и жените също не разбират настоящето. Аз се научих да разбирам едно поколение, което през 1968 г. тръгна да търси някого, който би могъл да го придружи по пътя му от ада навън. Именно заради това и книгата ми се казва „Адорно за децата на разрухата”.
- Това не означава ли, че бе извършено деполитизиране на движението? Всеобщите интерпретации са следните: поколението на май ’68 довърши озападняването и демократизацията на ФРГ, задейства сексуалната либерализация, но преди всичко се погрижи геноцидът на евреите да се превърне в тема на обсъждане.
- Изобщо не вярвам във всички тези неща. Сексуалната либерализация започна много по-рано с Хилдегард Кнеф, със списанието „Констанце”, с Беате Ухзе, извършваща фигурен пилотаж, а година по-късно с участващия в младежките формирования към зенитно-ракетните войски Освалт Коле.
В интервютата, които съм правил с участници в движението на 1968 г., темата за сексуалността не играе никаква роля. През 1968 г. онова, което вече беше в ход, всъщност стана по-трудно за завършване, защото беше философски натоварено и издигнато до принцип. Особено мъжете, с които говорих, бяха доста напрегнати. Дори демокрацията, която се възприемаше за метод, с който се определя волята на народа, беше по-скоро презряна от поколението на 1968 г. Те обичаха революцията, а не демокрацията. Освен това, за тях дефакто Аушвиц не беше тема, по която дебатираха. Или това ставаше по много косвен начин, в духа на Макс Хоркхаймер: „Който не иска да говори за капитализма, трябва също така да мълчи и за фашизма”.
- Известна е снимката на Комуна I, чиито членове са се съблекли чисто голи и са се опрели на една стена. Така те сякаш са се подредили пред артилерийски отряд, който всеки момент ще извърши екзекуцията им. Сцената бе видяна като несъзнателна идентификация с жертвите на нацистите. По същия начин бе прочетена и литературата на завърналите се немски евреи: Адорно, Хоркхаймер, Маркузе. Оказва се и че съвсем погрешно бащите са освободени от вината. Други автори като Гьоц Али отидоха още по-далеч и сравниха поколението на 1968 г. със самите нацисти.
- Не знам. Човек може да тълкува тази снимка по най-различни начини. Комуна I бяха фабрика за хепънинги на ранната извънпарламентарна опозиция (APO). Един парад на голите и в един момент четиримата мъже и трите жени застават пред една бяла стена, с гръб към камерата на фотоапарата. И само едно малко момченце – отстрани, най-вдясно - гледа назад и очевидно се пита какво ли се случва. Номерът е, че мъжете и жените от Комуна I изглеждат крехки и уязвими и по този начин тъкмо те имат последната дума. Човекът с фотоапарата, който задължително остава извън кадър, може само да натиска копчето. И в случая методът на поколението на 1968 е следният: човек постъпва по съвсем различен начин от традиционния и именно така си осигурява възможността да дърпа конците.
- Първата демонстрация, в която вие участвате през 1968 г., когато сте на 14 години, е срещу нахлуването в Прага. Тези демонстрации са вдъхновени от един либерален антикомунизъм – такъв, какъвто човек не свързва с 1968 г., но чиито проповедници са личности и като политическия изследовател Ернст Френкел, и като политолога Рихард Льовентал, които са силно мразени от студентите.
- Да, либералните, социалдемократичните и дори социалистическите антикомунисти в поколението на 1968 нямаха никакъв шанс в университетите. Младежите, участващи в 1968 г., които днес са преподаватели, нямаха никаква представа тогава, че завърналите се евреи имат проблем с лекциите, тъй като ги чувстват като преповтаряне на методите на щурмовите поделения. Това изключване на съпричастността ми изглежда крайно неразбираемо. Не помага и обстоятелството, че днес някои интелектуалци - говорители на поколението на 1968, преминават от твърд комунизъм към също толкова твърд либерализъм.
- При вас не е останало много от хедонизма, с който винаги се свързва 1968 г. Но нима животът тогава не е бил изпълнен само със забавни неща?
- Като цяло, случилото се през 1968 беше една доста сериозна и печална авантюра. Помислете си само за различните проекти за изграждане на партии в маоистки, съветски и троцкистки вариант, на които станахме свидетели през 70-те години. В тях пропиляхме много жизнена енергия. Всичко приключи с „Германската есен”[2] през 1977 г. Какво се случи? Днес гледам изявите на боготворената журналистка Улрике Майнхоф от фракция „Червена армия” в архивни кадри от телевизионното предаване на Вернер Хьофер „Internationaler Frühschoppen”. След това прескачам и към интервюта с нея, преди да мине в нелегалност. Така и днес продължавам да разбирам отчаянието на Хайнрих Бьол, с което през 1972 г. в „Spiegel” настоява „на „Улрике Майнхоф да се осигури безопасен конвой[3]”.
- Една от основните критики – и от дясно, и от ляво към участвалите в 1968, е, че чрез своето самоосъществяване са довели както до разпадане на всички връзки, така и до комерсиализация и сексуализация. И в крайна сметка, по този начин са създали неолиберализма. Има ли нещо вярно в това?
- Вярно е дотолкова, доколкото за 1968 г. може да се каже, че е политика, задействана от първо лице, единствено число, което по-нататък поставя въпроси – как моето лично благополучие е свързано със социалните условия. В крайна сметка, дори понятието „общество”, което по онова време става популярно, създава известна дистанция от обществото. Нищо не трябва да бъде такова, каквото е, всичко трябва да бъде поставено под съмнение. А онова, което вбесява критикуващите 1968, е следното: ангажиментите и задълженията не могат просто да бъдат приемани за даденост; те трябва с труд и усилия да бъдат установявани и поддържани. И разходите за всичко това се пишат на сметката на 1968, а печалбите, естествено, всеки заприходява на свое име.
- Може ли да се каже, че вие сте едновременно и терапевт, и съдия на поколението от 1968?
- Да. И аз бих искал им кажа: Вие дръзнахте да направите невероятен опит за освобождение. Смесихте революционна арогантност с бунтовнически устрем. Сегашното днес е вашето наследство и трудно може да се предвиди, че подобно нещо ще се случи отново. Сега сте на възраст между 70 и 80 години и виждате как ваши набори и от ляво, и от дясно преминават във вечността. Сега сте свободни да се оттеглите и да позволите на вашите родители и деца да направят нещо различно.
Разговора води Мариам Лау
Цайт 5/2018, 24.01.2018
Превод от немски Теодора Георгиева
 
Новата книга на социолога Хайнц Буде „Адорно за децата на разрухата” е заключителната част от поредица книги за историята на поколенията в Германия. Тя е посветена на обществото, живяло във ФРГ. Преди това излизат томовете „Германски кариери”, „Равносметката на наследниците” и „Застаряването на едно поколение”.


[1]Става дума за победата на отбора на ФРГ във футболния мач срещу националния отбор на Унгария по време на световното първенство по футбол през 1954 г. в Швейцария. Резултатът е 3:2. Девет години след края на Втората световна война, победата сякаш изкарва германския народ от депресията и го спасява от непрекъснатите лишения.
[2] След студентските вълнения от 1968, интелектуалният бунт се трансформира в политическа съпротива, за да избухне в тероризма на фракция „Червена армия” през 1977. Организацията е основана през 1968 от Андреас Баадер, Гудрун Енслин, Хорст Малер, Улрике Майнхоф, Ирмгард Мьолер и др. Името й е избрано в чест на революционните армии на СССР, Китай и Куба.
[3] През 1972 г. Улрике Майнхоф е арестувана по обвинение в тероризъм. През 1974 г. тя е осъдена на осем години затвор, а през май 1976 г. се самоубива, като има множество версии, според които тя е била убита в затвора.