Огласяването на смисъла

 
Емилия Дворянова. „Мир вам”. София: Обсидиан, 2018
И тъй, ако има някоя утеха в Христа, ако има някоя разтуха в любовта, ако има някое общуване на духа, ако има някое милосърдие и състрадание, – направете пълна радостта ми: имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени.
(Св. ап. Павел, „Послание до Филипяни“ 2:1–2)
 
 
М, четиринадесетата буква от църковнославянската азбука, освен цифрово изражение, всъщност означава мыслѣте, от мисля за нещо, обсъждам, стремя се към… Когато се вгледаме в средновековните, калиграфски изпълнени заглавни букви на ръкописите, ще видим, че и начертанието й е съответно на смисъла – сякаш наведена в размисъл глава, подпряна между китките на две човешки ръце.
Тазикнига(която може да бъде мислена и като роман-философско есе в смисъла на ТомасМановото обяснение) започва като антиутопия – сякаш земята отново е безвидна и пуста, а свят, условно наречен така, понеже дори не се помни какво е, вече не е останал. Наличното изглежда ущърбно, нецяло, нарушено, разпокъсано, но… засега някак оцеляло. Така неусетно сме въвлечени заедно със словото на Емилия Дворянова, вмислено в копнежа на една душа по хармонично инобитие. Иска ли тя да й повярваме, че това е антиутопия?!
Любим философ, литературен критик, семиолог ще си зададе въпроса: За какво служи утопията? И веднага ще добави подразбиращия се отговор: за създаване на смисъл! Като, разбира се, ще доуточни, че понеже писателят е „дарител на смисъл“, то утопията е близка нему! Връзката между даряването на смисъл и романовото писане въобще се разгръща в книгите на Емилия Дворянова, но сякаш най-силно усещаме това преподаване на висш смисъл именно в „Мир вам“.
„Какво е човекът, та го помниш?“ (Пс. 8:5), сякаш звучи в ухото ти библейското слово през всяка от встъпителните страници. После, както е и в древноиудейската поезия, синонимните варианти на същата мисъл ще ни спохождат до края, ще се наслагват с допълнителна емоция, ще привнасят още и още смислопамет, а с това и някак изповедна мъдрост.
Явени са ни Мо и Ут. Нарочно е, че имената им сами подсказват една налагаща се безтелесност, макар и проектирана върху едва провиждащ се женски род. Сега това няма значение; и за никое спасение не е имало. Ще се спаси (или не!) човешкият род – бил той мъж и/или жена. Мо и Ут са една болезнено разполовена цялост.
Впрочем, докато четях още ръкописа, и ме връхлетяха буквално изречения от по-предишна книга на Емилия Дворянова, и конкретно образът на онази на няколко пъти явяваща се юродива старица, обитаваща острова на костенурките и приютяваща около себе си жени с помътнено съзнание. Тоест, самата тя жена-лекарство за женските душевни смрачнявания. Жена, помагаща на жените да се приютят до Жената на Небето. И струва ми се, Мо и Ут от този текст са един образ-наследник (разполовен на две поне привидно) на именно онази „жена съм бедничка и стара и нищичко за Псалмите свети не зная...“ („Земните градини на Богородица“, с. 305).
Вътрешна бележка: Нищ, нищенстващ, юродив (тоест беден), а на църковнославянски бѣдникъ, е думата за сакат, оттам зло, оттам и бедност е заместваема със злочестина; в книгата на Йов иде да обозначи беда, бедствие… А ние следва преди всичко да помним и новозаветното доуточняване на смисъла в думите на Спасителя, че нищият духом е смиреният духом.
Докато четем текста и го мислим в неговия алегорически план, е важно да удържаме в съзнанието си онези напътствия към Христовите апостоли, все пак хора в плът, отнасящи се именно до духовния човек в тях: „И никой да не се заблуждава. Ако някой мисли, че е мъдър на този свят, нека стане безумен, за да бъде наистина мъдър.“ (1 Кор. 3:18) Сетне, исторически, „практикуването“ на такова безумство има две разклонения – във Византия от около VI век и в средновековна Русия. И така безумните заради Христа, юродивите, обичайно възприемани като немощни, но все пак разпознавани като особено белязани, всъщност битийстват в смиреност и кротост не от мира сего. Именно тези им качества се окръглят в прославящото ги чудотворене. Нещо повече, вярва се, че точно те сякаш по-напред ще познаят вкусването на благодатта.
И така, пак сме сред пределите, които обитава Мо (и Ут), самата тя нищенстваща, с оскъдняло съзнание, осиротял човек-бродник, но тъкмо като такава пребиваваща в очакване и трупаща смирение.
Наоколо са налични остатъци от човечество. Или само човешко присъствие, загубило божествената си младост и цялост, а после и паметта си за тях. Изоставено на доизживяване. Уталожено в някаква равновесно неизбежна пустош.
Наредбите са се стопили, от спомена за някогашен завет в изобразяващата се пред нас оскъдна битност е останал да виси само жестът на нареждането-изискване, изразяващ се в едно: запомненото (неправилно и с леко изместен смисъл) от Книгата и повтаряно от Мо – Изполняй! То всъщност е исполняяй, отнася се до Светия Дух и всичко, което Той изпълва. И понеже това е глас от дълбините (de profundis) – тя/човекът Мо, следвайки го, всъщност изпълнява себе си, изпълвайки се с трудно изричаното слово.
Катаклизмът (когато и какъвто се е случил, дори неспоменат) е отминал някога по-преди, крясъците и ужасът също, дори спомен за тях няма… Всяко преизобилие, всяко излишество се е умалило, свило се е до насъщното – питки хляб, вода, понякога дъждовна, горски плодове и корени, грозде. И залутан ум, който иска да си спомни и да изрече: „Ела, и всели се в нас!“
Някакво ехо от далечно случилото се чуваме около средата на текста, когато Мо се осмелява да прочете божествените срички, които съчленява, огласявайки така първия стих на 49 Псалом: „Бог на боговете, Господ заговори и призова земята от изгрев слънце до запад“. В тази Давидова песен Господ е величествен и могъщ строг съдник изобличител, а поетическият фрагмент ни се показва като едра метонимия: Творецът е първопричината на всичко видимо и невидимо.
Тревожността от началото на романа полека се стопява и това е „случено“ не чрез събитийността: извървяването на седем дена в търсене на някакво човечество, на свят (в Осмия Мо намира напуснатото човешко тяло и се връща назад, за да се прибере в себе си), а през постепенното омесване в езика на съвършено специфичната псалмическа поетика. И така текстът започва да действа сякаш извънмерно, а именно като слова, извикващи допълнителен смисъл със самото им изричане (както в богослужебната им употреба). Понеже, макар и на пръв поглед забравени, те отварят проходи към молитвеното, към благослова: „на зелени пасбища ще ме успокоява, при тихи води ще ме завежда...“. Езикът на романа е изтъкан в псалмическа образност. Знаци и смисли на старозаветната древност надничат, избуяват почти от всеки ред; четящият е предопределен да поеме със сетивата си чувствеността на Давидовото слово. Сплетени в едно са иудеохристиянският свръхсмисъл (през множеството употреби-цитати на микротекстове от Псалтира и Молитвослова) с една – на тъканно ниво – средновековно-апокрифно-старобългарска литературност.
Възможно ли е да покълне отново живот на света, като добие, като се възсъздаде смисъл от Думите в Книгата?!
А Мо е съвършената земна форма на чистосърдечието. И тя търси спасението, обновлението на живота в трудно произносимото, направо мистически контрахирано Гда Иса, неразгадаемо, но раздвижващо отвътре духа й! „Времето би могло да получи букви, после думи и съвсем да се изпълни“... А ние съзерцаваме Земята на природата с реещото се из нея „човешко в непълен вид“ и земята на Живота, чакаща отново своето огласяване.
Гаранция или поне белег за такава бъдещност тук са Книгата и името на циклично разцъфващото в три стръка цвете, но и достигнатото с летене „велико и пространно море“ (същото онова, по което възклицава пророкът Давид).
Псалтирът тук е възкресен за особен литературен живот – този на романа. Преките цитати и непреките позовавания на книгата с псалмите са десетки. Ето само някои от тях, избрани заради мощната им метафорика: костите й развесели (по Пс. 50); слънцето знае своя заник, нито луната определяше времената (по Пс.103), дните на човека са като трева, и мястото му не го познава (по Пс. 22), в небето на ветрени криле се появиха облаци (по Пс. 17), гегата се превърна в посох... защото Земята беше преизпълнена с произведенията Му (по Пс. 22, 23); и прочее, и прочее.
Наистина плодотворяща е живителната мощ на старозаветната поетическа образност за словото на този роман. Но сякаш и преди всичко за смисъла – всичко се разгръща в стъпките, според стиховете на 103 псалом – възторгът пред всемогъществото на Твореца – „Колко са многобройни делата ти, Господи!“. Природата тук е плътна, присъстваща, подчиняваща Мо на себе си. Тя не й се съпротивлява, поне не отвъд необходимото, за да оцелее и този път. Тя знае с тялото си, че самата природа е подчинена на другото, на трудно произносимото, на Онзи, Когото никой никога не е видял... Текстът е пропит с усещането за загубата; (или по-скоро) липсата на общение с Твореца, единственото останало възможно е едно бродене из природата на света в търсене.
Така романът планомерно съгражда и последователно възсъздава псалмическите мотиви-образи, каквито са разгърнатите метафори: за житейското море, за намереното дете, за мнимия затвор-спасяване, за тленното тяло, за уповаването не в плътта, а в духа...
Може би сме се досетили, че намереното пред прага дете (от първите страници) ще се окаже самият Пастир. Защото онова, което търсиш, обикновено те чака вкъщи. А колко продължава търсенето? Докато не се прибереш в себе си, тогава само усещането за това би те сдобилo със сили да се понесеш над всичко „като с ветрени криле“ (в тези страници присъстват едновременно и 103-ти, но и 54-ти псалом).
В този роман на Емилия Дворянова в себе си означава у и с онова, което изпълва инак непроизносимото Гда Иса, невидимото и неизвестно, но съществуващо „Ти“, към което се обръща в залутаните си мисли Мо (допълнителното му, всъщност предхождащо значение да се търси в изреченото от Христос „Царството Божие вътре във вас е“, според ев. Лука 17:21). Затова и в края на текста същото това „Ти“ е вече изотвътре изгласено и прозвучава в целостта си – Господа Иисуса.
А ние, поместените в иудеохристиянска Европа, всъщност знаем подсказаното още от Тертулиан, мислено и отчетливо огласено от Емилия Дворянова в тази книга: че душата по природа е християнка!
И ще добавим, в непрестанно търсене на едно благобитие!