Археология
на библейската мъжественост

 
Милена Кирова. „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия. Книга 1“. София: Сиела, 2011
Милена Кирова. „Героичното тяло. История и мъжественост в Еврейската Библия. Книга 2“. София: Кибеа, 2017
 
Сред внушителната литературоведска продукция на Милена Кирова, важно място заема нейното особено Трикнижие: „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария завет“ (2005), „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия. Книга 1“ (2011) и „Героичното тяло. История и мъжественост в Еврейската Библия. Книга 2“ (2017). Тези три книги са първият голям български опит в светската библеистика. Системен, целенасочен, упорит и резултатен.
От позицията на неговата сегашна цялост, лесно бихме могли да допуснем, че когато е започнала подготовката и писането на „Библейската жена“, Милена Кирова не е предполагала, че влиза в един проект, много по-голям от първоначалните й намерения. „Библейската жена“, реализирана като прочит на старозаветните текстове от гледна точка на феминизма, впоследствие се разгръща в литературоведски епос, в литературоведска трилогия за позицията на Човека в старозаветните времена. Цялостният труд изследва „художествените“ прояви на женскостта и мъжкостта (женствеността и мъжествеността) именно като социално-исторически категории, работещи в полето на конкретните взаимоотношения между отделния индивид и неговата (историческа) общност, както и в отношенията между човека и Бога. Презумпцията е, че мъжествеността и женствеността са променливи величини не само в различни (вертикални) исторически периоди (дори на един и същи народ), но и в различни (хоризонтални) едновременни географски реалности (дори на две живеещи в съседство племена). Общата рамка на интерпретациите е хилядолетната патриархалност като доминираща социокултурна устроеност на света, към която текстът на книгите непрекъснато се обръща.
Нека в началото да подчертая дебело, че имаме работа само и само с академична библеистика. Трите книги предлагат различни видове прочит на старозаветните събития и персонажи – антропологични, културологични, исторически, литературни, психоаналитични дори. Само не и конфесионални, верски. Религиозността на библейските текстове съществува в полето на изследователския интерес само дотолкова, доколкото е проследено акумулирането на митологичното, легендарното и историческото в сакрализирания корпус на еврейската монотеистична идеология. Това са интерпретативни книги, които не заемат някаква религиозна позиция, нямат за цел да утвърдят, обидят, осквернят или променят нечии религиозни убеждения. Напротив, текстът на изследването непрекъснато кани читателя да стои там, в конкретното културно-историческо време, когато са били създадени Книгите.
Моята задача тук е да мина като читател по пътя, по който Милена Кирова е минала като изследовател. Имам чувството, че след края на първата книга авторката малко се е стреснала. Провидяла е рамките на задаващата се проблематика около мъжествеността и си е наложила в първата половина от втората книга (на почти двеста страници) да разработи обстойно и аргументирано теоретични и културологични проблеми около историзма на Стария завет, тъй като освен религия (от това изследователката се отказва) и литература (това прави с най-голям интерпретативен финес), Старият завет все пак е и история. Свещена история на еврейския народ, която става част от конфесионално-цивилизационния избор на много народи, сред които и нашият.
Двете книги за мъжествеността в Стария завет активират широк спектър от методологии и инструментариуми, често използвани преди това от други изследвачи. Най-интересен ми беше начинът, по който Милена Кирова кара Библията да чете себе си. Ще припомня само една интертекстуална находка в историята за Верзелий, верен на Давид човек, когото царят в знак на благодарност кани в двореца на доживотни грижи и благоденствие (2 Цар, 19:35). Верноподаникът отклонява поканата, изразявайки съмнения в готовността на старческите си сетива (слух, вкус) да поемат тази благодат. Точно през тази фраза, с която Верзелий се усъмнява в способността си „да различава доброто от злото“, Милена Кирова декодира неизговорения липсващ сензор – зрението, връщайки се към Битие и събитията, в които Адам и Ева проглеждат за доброто и злото като божествена територия. С подобна артистичност са събрани много раздалечени фрагменти от старозаветните книги. Литературните наблюдения непрекъснато пускат валентни връзки към археология, историческите паметници, екзегетични идеи от различни епохи, съвременна светска библеистика, психоанализа. Един текст, изключително богат с органично приобщени чужди метатекстове.
Защо именно Давид е избран за център на изследователското поле в първия том? Най-напред, защото е централен и възлов персонаж на самата Библия, свързващ Стария и Новия завет в генеалогичен план. Споменат над 1000 пъти в цялостния текст на свещената книга, той е най-важната фигура в старозаветните исторически книги: царят, дал първоначален образ на юдейския месианизъм. Но най-важният мотив за избора на Давид е начинът, по който този еврейски цар е разказан. Иначе казано – неговата литературност, изразена в широкия спектър на неговите „романови“ роли – победител на великани, овчар, музикант, престъпник, предател, воин, приятел, баща, син, слуга и господар, религиозен фанатик и цар. Всичко това дава възможност в историите на Давид да се види човешката сложност, валидна за всички исторически и културни епохи, включително и за нашата днешна действителност. За целите на изследователката Давид е идеалният персонаж, най-противоречивият, най-пълнокръвният и по тази причина най-подходящият, за да се разкрие сложността и многоаспектността на библейската мъжественост.
Много интересен в тази посока е прочитът на Давид като трикстер в двубоя му с Голиат. Всъщност, реален двубой няма. С един изстрел от разстояние със скритата за очите на великана прашка, изходът е решен. Двубоят се е случил, но не като сражение, а като надхитряне. В една побългарена аналогия Голиат би бил победен не от Крали Марко, а от Хитър Петър. Оттук вече лесно се извежда идеята, че в старозаветните времена не е съществувал един-единствен модел на героично мъжко поведение, а не йерархизирана множествена сума от допълващи се, но и противоречащи си взаимно прояви: „мъжът на архаичния свят е можел да бъде и смел, и хитър; предан на Бога, но и на своите интереси; умен, но и способен да изгуби разум в подходящия екстатичен миг; склонен към добродетели, но и рушител на правилата в установения ред“.
Вторият том за мъжествеността се занимава основно с проблемите на телесността и нейните функции в старозаветните текстове. Вход към тази проблематика осигурява идеята за антропоморфния характер на единния Бог като първоподобие на човека. И естествено, за равнопоставеността на мъжа и на жената като двете половини на андрогинния Бог, въпреки „многовековните усилия на редакторите“ да го обезтелесят.
Без съмнение, красотата е много важна характеристика на старозаветното мъжко тяло. Самата дума красив е използвана многократно, но авторката още в началото отбелязва, че нейното значение тук не съвпада с модерното европейско разбиране. Че библейските мъже са по особен начин красиви, в особен смисъл красиви. И този смисъл не е еднозначен. Пропусклива е джендър границата в областта на древните естетически представи и няма засвидетелстван страх от феминизация и деградация на мъжката идентичност, тъй като ролите „мъж“ и „жена“ са достатъчно ясно дефинирани в тогавашните социални условия.
Като важна част на проблема за телесността в различните роли и функции е разгледано обрязването на крайната плът на всички евреи от мъжки пол, както и сдобиването с чужди краеобрязъци като героическа символична плячка. Освен пряката алюзия за висока ерективност, в символиката на тялото обрязването е заветно свързване с Бога, потвърдено от кървавата жертва. А придобиването на (обрязаната) част от тялото на врага е символично увеличаване на воинската сила и доблест, подобно на скалповете при индианците. В по-общ план, обрязването при пристигането в Ханаан е колективна инициация. Заедно с крайната плът на мъжете се отстранява цялото робско минало, снемането на „египетския позор“, заличаване на съмненията и неверието, които племето е проявило по дългия път из пустинята. Това е кръвно подкрепеният договор между избрания народ и неговия Бог за приемане на Завета.
Специално място в изложението на Милена Кирова заема любовта между двама мъже. В центъра на изложението стоят естествено Давид и Йонатан, но са направени аналогии с други персонажи от античните текстове, като Гилгамеш и Енкиду, Ахил и Патрокъл. Основната идея не е нито хомосексуална, нито дори хомоеротична. Тези сюжети стъпват върху „литературната“ потребност на героите да преминават границата, забранена на обикновения човек. Във времената, когато се раждат тези текстове, моделът за любовта между двама мъже представя висок културен пласт, съществувал от древен Шумер до началото на нашата ера и функционирал като „знак за величие в практиката на древните разказвачи“. Всяка двойка от герои се реализира в особена емоционална самодостатъчност, задължително героична, необикновена: „Приятелството между героични мъже трябва да бъде разбирано като романтична алтернатива на обичайните норми и задължения; то е набавяло някои дефицитни страни от човешкото битие като интимност, чувственост, индивидуалност на мъжете партньори“. В рамките на това мъжко приятелство персонажите изявяват своята лична неприкосновеност спрямо социалните и колективните потребности, с които непрекъснато трябва да се съобразяват в колективното живеене. Ще си позволя малко по-дълъг цитат от изключителна важност: „Способността да обичат мъже и дори феминизираната позиция на част от героите ни най-малко не накърнява (читателската представа за) тяхната идеална мъжественост. Точно обратното: както вече неведнъж видяхме, това са най-героичните, най-истинските мъже. Казано много кратко: в древния близкоизточен свят най-мъжествени са мъжете, които умеят да обичат мъже“ (подч. М. К.).
Едно от нещата, които привидно феминизират (в европейските очи) библейските герои, е техният публичен плач. За разлика от класическата гръцка гледна точка към естетическите характеристики на персонажите, библейските текстове делегират еднакви права върху плача и на мъжете, и на жените, още повече, че в много от случаите плачът е колективна ритуална практика. Мъжкото умение да се плаче е много важно за старозаветния разказ, затова то е предоставено на най-големите герои тъкмо като най-подходящото състояние на човека пред бога.
След като минава през мъдростта (мъдрецът не се ражда, твърди авторката, той става такъв в тясна зависимост от Божието благоволение като инструмент за устройване и съхраняване на социалната йерархия) и амбициите за величествено строителство, разказът за героичното мъжко тяло завършва с неговата последна фаза: боледуващото, старо и в крайна сметка - мъртво тяло. Идеята е, че както всичко човешко, така и болестите, старостта и умирането са предвидени в човешката съдба от върховния Създател. Затова и всички отклонения от най-близкото до съвършенството здраво и хубаво тяло са в ръцете на бога във формата на възмездия и наказания, а в естетически план са отклонения от нормативната мъжественост. Критическият сюжет се спира при няколко важни дефекта: на зрението, на слуха, на кожата, често систематично изреждани в различните книги като уронващи социалния статус. Поради менструалната си цикличност, жената по условие е нечиста, това навярно е причината нейните физически дефекти да отсъстват от старозаветния разказ. Следователно, дефектирането на мъжкото тяло развива и полово отличителен смисъл: то сигнализира спадане на мъжествеността, та дори и частична феминизация. Заради всичко това царят не може да бъде нито сакат, нито болен, нито грохнал старец, нито бездетен. Неговото тяло функционира „като икона на монархическата власт и символ на Божието благоволение над Израел“ и това се вижда ясно в Псалми. В историческите книги обаче болестта е допустима като екстрена ситуация за изпитание на царските добродетели и като доказателство за живителната, спасителна сила на Бога. Много силно е едно от заключителните наблюдения на Милена Кирова: „В западната традиция молбите и сълзливото поведение ще бъдат запазени за жените и женствените мъже. В библейската идеология на пола и половата идентичност обаче нищо „женско“ на е чуждо за мъжа, когато се окаже изправен пред лицето на Бога; в този момент той заема метафорично женска позиция, доколкото „женска“ означава мястото на слабия и беззащитния индивид, обърнат към някаква непреодолима, глобална сила.“
Има нещо мрачно и безутешно в религията на старозаветните книги, смята Милена Кирова, защото всички наказания и дарове се получават приживе на човека, тази религия не осигурява никакви есхатологични предимства на онези, които живеят праведно. Затова през късните векове, отговаряйки на всечовешката жажда за безсмъртие, в нея започват да проникват идеи, обещаващи блажена отвъдност.
През целия двутомник за мъжествеността в старозаветните книги Милена Кирова се държи не само като изящен анализатор, но и като добър разказвач. Книгата така и завършва – с авторски разказ из живота на един епизодичен старозаветен персонаж, който ридае за своята отвлечена от царя съпруга. Нещо като днешен, съвременен вариант на добрия мъж, какъвто библейските книги не са си позволили да представят.
Изложението често прибягва до важни етимологически уточнения, които разширяват и дори променят смисъла на библейския текст в нашия синодален превод. Тези уточнения са най-видимата „археологическа“ страна на изследването заедно с привлечените реални археологически открития за старозаветната епоха и извънбиблейски исторически извори, захранващи научното изложение. Най-интересни са обаче чисто литературоведските питания към старозаветните текстове, които Милена Кирова си задава като компетентен читател. Точно тези питания, предизвикани от „обърнатата логика“ на старозаветния разказ, правят нейния прочит много жив, интересен и увлекателен. Не на последно място и с много висока четивност, дължаща се на тънкото чувство за академичен хумор на авторката. Симпатични, добронамерени и основателни феминистични закачки съживяват изложението с шеговита, но и сериозна въпросителна интонация.
Двутомникът „История и мъжественост“ на Милена Кирова ползва Стария завет само като текст, като художествен текст. Свободна и силна в мисъл и език, въоръжена с огромните натрупвания в световната светска библеистика, авторката дава на българската култура един труд без аналог у нас (поне на мен не ми е известен). Дава ни една книга, която спокойно може да излезе навън и да се чувства навсякъде у дома си. Тя идва във време, когато обществото ни тепърва ще се докосва до проблеми, свързани със сложните социални функции на пола в различните времена и в различните културни региони на света. Не на последно място, за да напомни, че един проблем, преди да стане политически, винаги е културен. И затова трябва внимателно да бъде прочетен.