Конституционносъобразно
себеочистване

 

В неделя, 22 април т.г., в Ереван, на площада на Републиката, почернял от хора, един от моите бивши студенти ме попита дали имаме шанс да спечелим. Отговорих му, че не ми се вярва. На следващия ден арменският министър-председател Серж Саркисян подаде оставка. Много хора бяха изненадани като мен от бързо развилите се събития и от все по-уголемяващите се тълпи, които участваха в демонстрациите.
По какъв начин протестните шествия, започнати по инициатива на Никол Пашинян, депутат в парламента и ръководител на опозиционната партия „Граждански договор”, успяха да доведат страната до положението на политическа криза, която се развива в момента? Демонстрациите започнаха, когато Серж Саркисян, тогава още президент на Република Армения, сметна, че има право на трети мандат, този път като министър-председател. Демонстрантите му отказаха това право с лозунга „Чупката, Серж!”.
В действителност, движението е насочено срещу новата конституция, която дава абсолютна власт на министър-председателя, избран с мнозинството на Републиканската партия на Армения, ръководена от самия Серж Саркисян. Този нов текст на практика създава идеален механизъм Саркисян да вземе отново властта[1], като по този начин увековечава системата на едничката партия, позната от времето на комунизма.
Въпреки сериозните критики, проектът за новата конституция беше одобрен чрез референдум през 2015 година благодарение на подкупи и всякакви други обичайни машинации на властта при избори. Със същите методи парламентарните избори през 2017 година дадоха мнозинство на Републиканската партия и така блокираха върховния орган на властта.
Мнозина се питат защо масови протести като сегашните не бяха организирани навремето – около референдума, около изборите? Изследванията на масовите движения, които съм правил, показват, че хората не се надигат за сложни, отвлечени идеи, особено ако те не засягат националното. Обаче един лозунг, който може да развълнува всички, може да събере огромни маси. Такъв беше случаят преди трийсет години с движението за Нагорни Карабах[2].
Днес Никол Пашинян избра римувания [на арменски] възглас „Чупката, Серж!”, който има подобен мобилизиращ ефект. Много наблюдатели се учудваха, че ядрото на протестното движение е съставено от млади хора и по-специално от студенти, които призоваха към дасадул (буквално „класова стачка”).
Както мнозина от участниците и симпатизантите, те бяха пленени от волята на лидера на опозицията да запази движението мирно – демонстрантите вдигат ръце, когато приближават полицейските кордони, които са блокирали улиците. Това младо поколение е родено в една вече независима Армения и, противно на моето поколение, няма никакъв спомен нито за съветската епоха, нито за времето на прехода. И най-вече, то не познава страха.
Всъщност, Никол Пашинян използва тактики, които никога преди не са били използвани в уличните демонстрации. Той ги определи като „децентрализирани действия в мрежа”. Протестни действия бяха организирани в различни квартали на града без директиви „от центъра”. Това придаде на демонстрациите творчески елемент – въпреки рисковете и съвсем реалната опасност да бъдеш арестуван и бит – а освен това, роди и съперничества между районни „патриотизми”.
Никол Пашинян говореше за „кадифена революция”. Обикновено това име се дава на събитията едва след като е извършено мирното предаване на властта. Но в случая ние бяхме свидетели на някаква магия на думите – изправен срещу масовите демонстрации и риска от проливане на кръв, Серж Саркисян предпочете да подаде оставка, като по този начин доказа, че революцията наистина беше „кадифена”. Новината превърна 23 април в ден на грандиозна радост. И напомни също, че седемте процента, получени от партията на Пашинян на изборите от 2017 г., всъщност са били много подценени.
Какво ще се случи сега? Този конституционносъобразен граждански протест принуди Серж Саркисян да подаде оставка, но парламентарната система, доминирана от една единствена партия, е все още непокътната и се кани да предложи един друг министър-председател, един друг продукт на партията. Този нов етап, който предстои да бъде преминат, би могъл да превърне „кадифената революция” просто в революция. Така че, поставена е следващата цел. На 25 април Никол Пашинян поиска от Републиканската партия да „капитулира пред народа”. След това ще дойдат избори за парламент, може би без „републиканците”.
Ние сме пред редицата от плочки от домино: ако се бутне първата, тя бута втората, втората – третата и т. н. Преди цялата редица плочки да са повалени. Най-важната плочка е редакцията на нова конституция, за да се преработят текстовете за организация на изборите. Следователно, ако принципът на плочките от домино работи, ние ще имаме шанса да видим най-накрая да се проведат честни избори. Защото, вероятно още от 1995 насам, всичките са били фалшифицирани.
Най-общо казано, сега Армения има възможност да започне процес на себеочистване – първите стъпки в тази посока бяха вече направени в различни области на обществения живот и в образованието. Новото поколение, което извърши първата стъпка, би могло да извърши и останалите. Всъщност, целият лозунг на протестното движение беше: ”Направете стъпката, чупката, Серж!”. Накратко, това, което се очертава, е перспективата за едно истинско гражданско общество.
В същото време, тази примамлива и романтична перспектива е помрачавана от втората стъпка, която трябва да се извърши. Никол Пашинян реши да я направи веднага, след като е преработена конституцията, заявявайки се като „кандидат на народа” за временния министър-председателски пост. Изборите за това в парламента ще бъдат на 1 май. Обаче депутатите, които ще участват в тях, ще са вечните „републиканци”; и можем да предскажем, че ще присъстваме – и в парламента, и извън него – на нереволюционни дейности, предизвикани от отстранения министър-председател и неговите чуждестранни поддръжници.
Левон Абрахамян
Le Monde, 28.04.2018
Левон Абрахамян е професор по политическа антропология и член на Арменската академия на науките.


[1] След два президентски мандата при предишната конситуция, т.е. в една президентска република. (б.ред.)
[2] През 1988 година един милион души манифестираха за присъединяването на тази територия към Армения.