Българските радиооркестри
Протестът като жест на безсилие

 

Класическият музикант в България е силно застрашен вид. Няма къде да бъде вписан, за него няма червена книга. Трудът му се оценява срамно, унизително ниско. А той започва да работи всеки ден по няколко часа от 5-6-годишна възраст. Това е жестоко трудоемка професия, която прави детството по-особено и освен талант, изисква дисциплина, работа, издръжливост и концентрация. Може би затова музикантът рядко се впуска в други дейности, неговият житейски спектър е по-ограничен. Политиката и други доходоносни занимания, както и извънмузикални публични жестове, много рядко са сред интересите му. Което, за съжаление, се разбра от политиците усетливо и бързо. Без да им мигне окото, принесоха в жертва живота и самочувствието на всички, които не пишат и не свирят „музиката на народа”. Вече никой не може (и не иска) да ги опази от агресията на властта, власт без никакво възпитание и чувствителност към високата култура.
Това се потвърди и при протеста на съставите от Българското национално радио, които искат по-добри заплати. Проблемът със заплащането на музикантите, а и на други съсловия в радиото, не е от вчера, но днешните управляващи имат много общо с него – още от кабинета Борисов 1, когато финансовият му министър съкрати бюджета на институцията със 7-8 милиона лева. Дали нататък бюджетната стагнация се е запазила, не мога да кажа, но животът в тази държава ме е научил, че когато един път тя реши да вземе, взимането продължава вечно. Разбира се, и мениджърът, сиреч ръководителят на радиото, е фигура от значение в разпределението на бюджетните средства. Но начинът, по който вървеше протестът, показа, че той е по-скоро срещу властта изобщо, а не срещу мениджмънта на радиото. Факт е, че Александър Велев също излезе на улицата, подкрепяйки своите подчинени в исканията им, с което показа, че с това, с което разполага, е безсилен да ги удовлетвори. Въпреки че ги разбира. Не бяха случайни и локациите, които избираха протестиращите, за да изразят своите искания – все топоси на властта. Не беше случаен и шокиращият отказ на прекия ръководител на съставите, директора на Музикалната къща на БНР Теодосий Спасов, да излезе заедно със своите колеги - считал, видите ли, че е унижение хората да си търсят правата, излизайки на улицата. Интересни мисли буди и неговият разказ в едно интервю, че на съставите на БНР по неясни причини било отказано да свирят по време на европейското председателство, но на него лично му предложили. И той приел! И как се казва състава, който е сформирал? Western Balkans Band. Що да не припечели от „животрептущата” политическа конюнктура около присъединяването на Западните Балкани!
Не закъсняха и реакциите на управляващите. Бойко Борисов беше силно изненадан, че радиото има четири състава, и съобщи, че „той лично нямало какво да направи. И гвардейците имали оркестър, и МВР имали оркестър...” Той мислел, че съвсем друга е функцията на радиото.
Да не говорим за предложението на Менда Стоянова, която челобитнята на ректора на Академията по музикално и танцово изкуство – Пловдив, фолклорния професор Милчо Василев наскоро произведе в доктор хонорис кауза на същия институт. Тя ловко насочи съставите към Министерството на културата, знаейки много добре какъв процент от бюджета на държавата представлява този за култура. За да работели на делегирани бюджети. Да не би да е забравила печалния резултат от реформата на „сценичните изкуства”, която Вежди Рашидов извърши, когато имахме късмета да е министър на културата. И какви трагични резултати по отношение на качеството и проблематиката в същите тези изкуства настъпиха. Не е забравила, не я интересува! Вежди Рашидов (в интервю по BTV) след 10-12 години проумял, че политиката е мръсна работа. Ама не я напуска, получава държавна заплата, само се премести на по-спокойно място. И с убийствено могъщото си невежество съобщава (за пореден път), че в Италия нямало държавни опери. И че там държавата дава пари за проекти, а „не на калпак”. Явно, според него, в съставите на радиото има много „излишни калпаци”. И нито един журналист не го репликира, че начинът, по който представя нещата, води до неистини и че в целия Европейски съюз класическите състави са на почит, добре заплатени и подкрепени именно от държавата или от общините, които обаче разполагат с целия си бюджет. Разполагат и с общинари със сериозна култура, с необходимост от класическо изкуство. Впрочем, изцепките на Рашидов ми напомнят за прочутия навремето с ниската си образованост и култура комунистически функционер Добри Терпешев, който беше пожелал на едно честване на квартет „Аврамов” в бъдеще да не останат само четири души, а да се разраснат, да станат повечко. Сега Рашидов предлага обратното движение... да се свие радиооркестърът, да се понамалят „калпаците” – що да не станат една спретната малка формацийка. Това той вече го извърши с други оркестри, извън София (с което единствено ще го запомня) и превърна културните институти – включително и музикалните, в производители на продукция, която много рядко е качествена, по-често е срамна ширпотреба, защото целта й е единствено да събере хора в залата и да отчете билетчетата на МК, което пък да им даде парите, за да скърпят бюджета нататък. Това престъпление продължава въпреки всички възражения, които досега е предизвикало.
При такава липса на елементарна култура, съчетана с наличието на изобилен цинизъм, протестът на музикантите от радиото е обречен. По-скоро той е поредният безсилен жест на онази част от обществото, чиято работа има за цел да се грижи за духа, душата и ума, не за стомаха и бицепсите. Силните на деня не знаят какво означава да се отглежда и запазва симфонична култура. Не ходят в зала „България”, нямат това възпитание, не желаят и да се самовъзпитат. Че и не ги е срам! Иначе щяха да проявят някакво лицемерно благоприличие, поне веднъж в месеца да подремнат два часа в залата по време на концерт. И, естествено, никой от тях не знае къде е концертното студио на радиото и какво се върши в него. Не знаят, че в него съставите изнасят концерти и записват българска и съвременна музика, записват и онези наши изпълнители, чието изкуство задължително трябва да се запази за в бъдеще. Радиото се захранва с музика не само чрез компактдисковете, радиото е именно държавната културна институция, която съхранява музикалния живот такъв, какъвто е. Съхранява културна и историческа памет не само чрез „високо културния дискурс” на съвременния политически херой, от който редовно се срамим, но най-вече с музиката и словото на нашия реален елит – културния.
Относно развитието на този сюжет в контекста на поредния абсурд на тема политика и култура, може да се предложи: или управляващите да си представят, че радиомузикантите са в полицейски униформи и да отделят част от бюджета за заплатите им (тя ще бъде много, много по-малка от това, което се изсипва точно на калпак в други ведомства), или да ги „посвият” толкова, че да вземат да си направят един български оркестър за сватби и погребения – така де, ще функционира с точно предназначение, „ще си заслужи парите”, според дебелашкия манталитет, който така се е разпасал, че става все по-тягостно, все по-душно, все по-страшно...