Дора Барова (1948 – 2018)

 
Вярваща в литературата
С болка споделяме вестта, че след тежко боледуване си отиде едно от големите имена в японистиката у нас, преводач на първия японски роман, който излиза на български език („Денят на жестокостта” от Сейчо Мацумото, 1978 г.), дългогодишен редактор в издателство „Народна култура”, преподавател в СУ по японски език и култура, познавач на англоезичната литература и специалист в Българо-американската комисия „Фулбрайт”. Нейно дело са десетки блестящи преводи на най-известните творби на японски класици и съвременни автори, като Ясунари Кавабата, Юкио Мишима, Рампо Едогава, Джуничиро Танидзаки, Харуки Мураками и др., както и на ценни романи за японската култура от английски и американски автори.
Дора Барова е носител на наградата за превод на СПБ, 1987 г., за „Разговор в мрака” от Рюноске Акутагава и „Сърце” от Нацуме Сосеки. Удостоена е и с най-високото отличие на Япония за популяризиране на японската култура - Ордена на изгряващото слънце – златни лъчи с розетка, 2009 г.
Българската култура изгуби един вдъхновен и всеотдаен творец, който имаше още много планове за нашия художествен живот, а ние, нейните колеги и приятели – един сърцат човек, вярващ в литературата, музиката и радостта от съзиданието.
Светла да е паметта й!
Съюз на преводачите в България
 
Сбогуване с Дора Барова
Запознах се с Дора Барова в средата на деветдесетте години на събитие във фондация „Св. св. Кирил и Методий“, на което й бяха възложили да говори за Япония. Скромността й беше подвеждаща. Още ученик, в онзи момент така и не разбрах защо, с какво тази жена е успяла да вдъхне такова уважение у всички в залата. С нас, гимназистите, започнали съвсем скоро да учат японски, тя се държеше като с равни – никаква надменност, никаква снизходителност. По-късно съм виждал тази скромност отново и отново – дори на опитите на най-младите преводачи тя отговаряше с внимание и добронамереност, критиките й бяха изказани с такт, приятелски, без да позволи на огромния си опит да се превърне в тежест за човека, с когото говори.
А опитът й като преводач от японски – какво би могло да се каже? – няма друг българин, който да е превел повече японски произведения от нея, но отвъд количеството, бих искал да подчертая усета към езика – усет към японския, усет към българския, – вниманието към движението на фразата, към ритъма на авторския текст, лекотата и достъпността, с която се въвеждат чужди и непознати реалии, ненатрапващите се огромни познания зад всяко преведено изречение. Преводите й от английски са не по-малко впечатляващи. За всички японисти у нас Дора Барова зададе стандарт, висок и безкомпромисно взискателен, стандарт не само за сегашните и бъдещи преводачи от японски, но и за онези, които се занимават с историята и културата на тази страна, чиято обаятелност тук се дължи в немалка част на нейните усилия. Заедно с Цветана Кръстева и шепа други хора, тя беше от първите професионално подготвени български японисти и за всички тях това образование е означавало и дълг за цял живот. Благодарение на отдадеността й, българският читател има достъп до класици на модерната японска литература, като Нацуме Сосеки, Акутагава Рюноске и Танидзаки Джун’ичиро, до някои от най-представителните произведения на Нобеловия лауреат Кавабата Ясунари, на Мишима Юкио, на Кобо Абе. Две от малкото книги на популярния Мураками Харуки, преведени не от английски, а направо от японски, дължим на нея. Изпитваше слабост към криминалния жанр; и най-известният японски криминален писател, Едогава Рампо, живее на български в нейните преводи. Преводът й на „Черния гущер“ на Едогава излезе едва преди три месеца.
Имаше огромни познания, но те не намаляваха, а само увеличаваха любопитството и интереса й към все още непрочетеното, все още непознатото. Дали оттам не идваше усещането за някаква непреходна младост, която излъчваше? Когато разговаряхме, тя винаги предпочиташе да пита и да слуша, да търси и научава за нови автори, за неизвестни книги. Тази младост беше в гласа й, неостаряващ, вечно млад глас. Когато се чувахме по телефона, понякога ми беше нужна секунда да свържа този глас с нея, сякаш гласът отвеждаше към различно време и различен свят, където не остаряваме и не спираме да се вълнуваме от изящното слово, от добрата литература.
Когато разбрах, че е починала в началото на май, усетих странна самота, самота сякаш не на един човек, а на една култура. В скръбта от загубата на незаменима личност обаче неизменно младият глас на Дора Барова продължава да звучи от всички преводи, които ни е оставила.
Дарин Тенев