Парчета музика

 

Интересна бе миналата седмица - много концерти с репертоарна примамка за естета, но и с любими за меломана „парчета”. Не знам дали миксът между популярни пиеси и музикални рядкости постига целта си залата да събере повече хора, но резултатът е еклектичен, дори когато сборът от творбите в програмата може да бъде оправдан чрез някаква идея. Като тази за „славянската музика”, под чиято „шапка” се съчетаха Славянският марш на Чайковски, Четвъртата симфония на Шимановски, „Вълтава” на Сметана и сюитата „Бай Ганю” на Веселин Стоянов в Концерта на Симфоничния оркестър на БНР под палката на шеф-диригента на оркестъра Марк Кадин. Много рядко свирената у нас Симфония-Концертанте на Шимановски за мен, естествено, бе най-интересното предложение в програмата, без да съм в състояние да осмисля съчетанието й с другите композиции. Създадена е през 1932 г. в тежък, финален за композитора житейски период, а специфичното в състава на тази симфония е, че е за соло пиано с оркестър. Соловата партия бе изпълнена от Марио Ангелов, който отдавна „разговаря” с публиката чрез творби извън мейнстрийма на родния концертен живот. Симфонията няма как да не ни припомни фразата на Шимановски „Да бъдем национални, но не провинциални”, с която той дефинира високата естетика на новатор в отстояването на националност. Поетичната сила на музиката му включва по някакъв начин и „традицията Шопен”, съвместно с клокочещите явления във времето, в което живее. Особено това се отнася за хармоничния и оркестровия език на творбата. Те проблематизират прочита с възможностите, които му предлагат – или в по-романтична посока, или с взиране към предизвикателството по отношение на тембрите, ритъма и структурата на фразите, което създава музикална картина, по-близка към доминиращите тенденции в музиката от 30-те години на ХХ век. Тук диригент и солист бяха в съгласие с предпочитание към втората възможност – и в самия звук на оркестъра с отчетливи темброви „пробиви”, и в соловата каденца в първа част (изградена мощно от солиста), както и в третата част. Съвсем контрастна като характер и динамика е втората, в която Ангелов защити по-интимната, по-съкровена звучност. Тази част особено разчита на взаимността между солиста и оркестъра. Но още в началото солото на флейтата зачеркна тихите динамики и изискването за експресивност и от това характерът му се промени, промени се и съчетанието му с „тремолиращото” клавирно движение. По-късно, за съжаление, също толкова отстрани, някак безучастно, прозвуча цигулковото соло – замислено като красива тематично-темброва обвивка на клавирното. Тези движения между оркестъра и пианото и финалната за частта каденца, която би трябвало да отзвучи като далечен, тих спомен, създават мистичния план в частта, онази драматична недоизказаност, толкова лична за цветната музика на Шимановски. Третата част определено премина под знака на общата „фолклорност”, в динамична еднаквост, без да се фиксират по-релефно ефектно оцветените инструментални реплики, но с впечатляващо и стабилно присъствие на солиста. Трудна творба, самото й прозвучаване може да се определи като събитие.
Един голям музикант, донесъл през последните десетилетия много радост на българския почитател на класиката, е цигуларят Ангел Станков. Нямаше по-логично място да се отбележи неговата 70-годишнина от Софийската филхармония – освен солиращ инструменталист, член на прочутото цигулково дуо Станков-Радионов, камерен музикант, участващ в различни ансамблови конфигурации, той беше в продължение на години концертмайстор на оркестъра. Към колосалната работа, която е свършил през щастливия си живот на музикант, много сериозен дял заема неговата преподавателска дейност в Музикалната академия. Както и честите му изяви на диригентския пулт.
На своята юбилейна вечер Станков бе предпочел да свири по време на целия концерт музика от Виенявски в партньорство с диригента Станислав Ушев. Особено въздействащо бе припомнянето на една от най-красивите пиеси на композитора – „Легенда”, пиеса на изтънчения, променящ се звук, изваян от Станков с изящен инструментализъм, с вкус и емоционална сдържаност. В своето интерпретаторско творчество Станков винаги се е налагал и с културата си, и с едно аристократично присъствие, което е придавало особено очарование на артистичното му внушение.
За финал на този текст с фрагменти от три концерта оставям поредното гостуване на световния майстор на китарата Ал Ди Меола, този път с акордеониста Фаусто Бекалоси и китариста Кевин Седдики. Концертът им в зала „България” бе част от поредното европейско турне на звездата под надслов Opus Tour 2018. Ди Меола често сменя концертните си партньори и колкото и доминиращ музикант да е, присъствието на другите двама беше от изключително значение за звуковата реалност на концерта. Свири пиеси, с които го познаваме отдавна. Продължава да поддържа инструментализъм от изключително качество, което при име от такъв калибър е естествено. Това, което създаде особена вглъбеност, особена интимност и атмосфера на споделяне на концерта (въпреки възторжените крясъци от публиката като на рок концерт), бяха звуковите преображения на текста в неговите импровизационни обрати - дължаха се много и на изумителното слухово въображение на Бекалоси и Седдики, които „работеха” тънко с рядък финес в прибавянето и отнемането на цвят, в сгъстяването и разреждането на обема... И вокалната изява на Бекалоси бе повече за разширяване на цветовата гама на ансамбъла им. Изпитват и явен култ към инструменталния щрих, който бе брилянтно заявен още от началната пиеса в програмата им - „Мистерия” (Ди Меола). Музиката, която ни предложиха, не бе от днес. Ди Меола си остава верен на любимите си „Бийтълс”, на Пиацола и на собствените си творчески пристрастия, които, според мен, не се вместват в категории като „фюжън” и „уърлд” тъкмо поради идеите на звука и характера на импровизационния маниер – неочакван, с внезапни обрати и брейк-прагове, със свободно преминаване от една скорост в друга, с широко спектърен хармоничен език, с темброво сливане...
Събитието може да се определи като рядък тип общение между трима майстори - „инкантативно”, би го нарекъл Кортасар, изковал тази дума като съчетание от значения за магия и музика. Играта със звуците и играта с думите, стига човек да ги долови, го даряват със сходни, разтърсващи го вибрации.