Арки от звук, палитри от тембри

 
В първия понеделник на месец май дойде и редът на холандската програма в рамките на концертната поредица „Музиката на Европа”, провеждана всяка седмица в Камерна зала „България”. Представителният подбор на високи музикални образци от „ниските земи” бе поверен на пианистката Анжела Тошева, сред чиято активна педагогическа, концертна и звукозаписна дейност важно място заемат два майсторски класа, посветени на холандската музика (2004 и 2005) и безпрецедентният, първи в България, компактдиск със съвременно холандско клавирно творчество (2007).
Очакванията ми за интригуваща и прозорливо замислена програма бяха оправдани – Анжела Тошева за пореден път демонстрира афинитета си към завладяващата в своята устременост драматургична линия, насочена към ярка кулминация в края на концерта. Вдъхновена от изказване на холандския пианист, композитор, педагог и радиоводещ Тон Хартсуикер, в което той сполучливо сравнява историята на холандската музика с приказката за спящата красавица, Тошева проправи идейни мостове между апогея на нидерландската полифония от XVI и XVII в. (времето на майстори контрапунктици, оказали мощно влияние върху редица европейски композитори за векове напред) и пробудилата се през XX в. подмладена холандска музика, за да заеме наново една от водещите роли в днешния музикален свят. Три опорни колони в програмата бяха произведения на Ян Питерсон Свелинк (1562 – 1621), чиято музика в свободен полифоничен стил свидетелства за промяната в композиторското мислене на прехода между късния музикален ренесанс и ранния барок. Между тях, подобно на арки, имащи основата си в устоите на миналото, прозвучаха емблематични творби от съвременността. Добре премислената подредба на пиесите разкри тъкмо континуитета на традицията (въпреки дълговековната хибернация на холандската музика) по отношение на архитектоничното майсторство – както старите, така и новите композиции бяха показнò за яснота в логиката на тоновата постройка, за балансираност в пропорциите на нейните дялове и за стабилност на цялостната форма при разпростирането й във времето. Нещо повече, в прибягването си до изпитаните от времето композиционни похвати на старата музика и обновяването им в контекста на съвременната звукова изразност, новите холандски автори достойно пазят и продължават славата, завещана от някогашните ненадминати майстори – да бъдат сръчни и умели архитекти на звука.
Към откриващите програмата Прелюд и токата в ла от Свелинк, пианистката пристъпи с пестеливост при динамическото степенуване и без излишно търсене на разнообразни щрихи в услуга на изчистеното от ненужни нюанси водене на полифоничните линии. Тази преднамерена безпристрастност бе запазена като удачен спрямо естетиката на времето подход и в следващата пиеса – Сонатина No. 3 (1925) от Вилем Пипер, предлагаща в своята епизодичност едно неокласицистично „заговаряне” през „маските” на различни исторически композиционни езици. Подходът към Сонатата (1970) от Тристан Койрис беше съвсем противоположен – изобилие от топлота в широкоспектърната темброва палитра, разгърната от Тошева по посока на фината диференциация на регистри и фактурни пластове. В интерпретацията на втората композиция на Свелинк – Павана за Филип – доминираха ювелирната релефност на детайла и безметежният финес, контрастиращи на постигнатите ярък драматизъм и театрална жестика в ловко овладяната наситената фактура на пиесата „За нея” (1975) от Герт ван Койлен. Поредният сполучлив контраст бе внесен с филигранно изваяните напевни мотиви, прорастващи от репетативната минималистична текстура на „Картина на Моро” (1999) от Луи Андрийсен. Кулминационният финал бе безспорният шедьовър на архитектоничното майсторство – Хексагоналната фантазия Ut, Re, Mi, Fa, Sol, La (1612) на Свелинк, която Анжела Тошева изгради подобно на катедрала – в бавна, сдържана и смирена, но достолепна градация, изпълнена с възвишено великолепие.