Поглед към Русия отстрани

 
На Московския международен кинофестивал (19-26 април) бяха показани два руски филма, участници в конкурсната програма: «Царят птица» на якутския режисьор Едуард Новиков («Златен Георгий» - бел. ред.) и «Ню» на Ян Ге - актриса, певица и режисьор, родом от Китай (Специалната награда на журито – бел. ред.) Тези филми коренно се различават на фона на цялото руско фестивално кино от последните години – преди всичко с това, че не се опитват да се впишат в европейски или американски контекст, а вземат най-доброто от своите азиатски корени.
Московският фестивал формално се смята за международен и е. Но никой не си прави илюзии по този повод: какъвто и да е изходът от конкурса на ММКФ, той е кръгла нула за контекста на световното кино. Кой ще се състезава за «Златен Георгий» и кой ще го получи, е важно само за самите участници в конкурса и вероятно за селекционерите. Единственото, около което възниква някаква интрига, са руските претенденти за награди. Все пак, те защищават честта на страната ни пред международното жури (тази година негов председател бе италианският продуцент Паоло Дел Броко – бел. ред.) Тяхната победа или провал (често на блед фон) е интересен сюжет.
Тази година поне два руски филма в конкурса са съвсем неочаквани. «Царят-птица» дойде от Якутия, където отдавна съществува самобитно кино, със своите звезди, традиции, език, култура, аудитория. Изпълнителят на главната роля Степан Петров, излязъл на сцената на кино «Октомври» в национален костюм, трогателно нарече филма «руско-якутски», сякаш е копродукция. А «Ню» на Ян Ге е заснет в Москва, а сценарист, режисьор, продуцент и автор на песните е етническа китайка, родена в Пекин, ученичка на Сергей Соловьов, актриса в «Център Гогол» на Кирил Серебренников и финалистка на шоуто «Глас».
В по-голямата си част двата филма са противоположни по дух и съдържание. В «Царят птица» има благороден старомоден пуризъм, минимализъм на монохромната далечина, а «Ню» развява обаятелен непрофесионализъм – той е скандална фреска в отровни урбанистични тонове. Освен това, героите на «Царят птица» са старци, приютили прегладнял орел, а в «Ню» на екрана е младеж, търсеща преди всичко плътски утехи. Обаче в неочаквана точка (и то съвсем конкретна – уютен краварник) двата филма се сближават. И по друго си приличат. И двата търсят корените в азиатската спонтанност и битов мистицизъм, игнорирайки напрегнатите опити на руските кинематографисти да се впишат в европейския или американския контекст.
«Царят птица» напълно би могъл да се смята за квинтесенцията на «якутската вълна», макар тя да е прекалено разнообразна, за да бъде сведена до една формула. И въпреки това, тук има сливане на цивилизация и природа, единство на прагматизъм и магия, пестеливост на художествените средства и естественост на актьорското поведение. Тоест, неща, за които по-богатото и професионално руско кино от «метрополията» може само да мечтае.
«Царят птица» на Новиков – режисьор и на документални, и на игрални филми, е по разказа на якутския автор Василий Яковлев «Остарялата с мен хвойна». Едва ли не из цяла Якутия са търсили отдалечен улус (административна единица в Якутия – бел. ред.) и захвърлен алас (релефна форма в равнинна Якутия – бел. ред.), където расте именно такова растение, каквото е и в книгата. И са го намерили. Героите на филма, чието действие се развива през 1930 г., са старец и старица, водещи самотен живот в снежна гора. Той лови риба и стреля зайци, тя се грижи за дома и животните. Веднъж до жилището им долита орел – царят птица. Не иска да си ходи, седи си на високата хвойна и изведнъж влита в дома.
Ако беше природонаучен етюд в духа на Паустовски или Сетън-Томпсън, хората щяха да опитомят орела и да му дадат име. Ако беше филмова приказка, той можеше да се окаже прероден Ваня, починалият син на старата двойка. Но якутското кино не се подчинява на жанрови категории. В него, както в сумрачното жилище на възрастните хора, старата икона хармонично се съчетава с ритуала на паленето на огъня и шаманските танци с дайре. Героите вярват в кармата, в чудесата, във възмездието и във възнаграждението, с каквито и думи да ги наричат. И в същото време, по-добре се справят със суровия живот в тундрата, отколкото представителите на новата власт – неопитните червеноармейци с техните простодушни планове за спасение на местното население от туберкулоза.
Орелът плаши и удивлява публиката не по-малко от старците. Странната значка с двуглав орел върху дрехата на шамана деликатно намеква, че пред нас е тотемното животно на цялата страна. В този филм би могло да се провиди глобална политическа метафора – за това как всички ние сме зависими от химерата на самодържавието и ирационално й се кланяме дори сто години след разстрела на последния самодържец. А може и да не провиди, но филмът няма да стане по-лош.
«Ню» прави впечатление със същата органична спойка между човека и природата, макар че тяхното съединяване се случва едва в последните и най-важни кадри на филма. Самата героиня на Ян Ге се държи в пространството на собствения си филм като изящно, грациозно, лишено от стеснение животно. Що се отнася до думата «ню», тя означава не само гола натура, която във филма е в изобилие, а и «крава» на китайски.
Чувства ли се «крава» привлекателната и чувствена Ян Ге? Много вероятно. Всъщност я виждаме в момент на дълбока криза, баналните причини за която не се разкриват изведнъж. Захвърлил я е нейният любим, чието лице виждаме само на нарисуван от нея портрет, но пък чуваме гласа му зад кадър. Приятелка я съветва да намери веднага някого, с когото да преспи, за да дойде на себе си. И се започва трагикомична епопея – Ян Ге се среща с млади хора и нито с един не успява да постигне желания резултат. Един й е прекален свиден като приятел. Втория обърква с третия (в крайна сметка с никого от тях не става нищо). На четвъртия мустаците са много смешни, а и с потенцията има проблеми. В такава ситуация не й остава друго, освен да избяга от града и да общува с кравите. Сред природата самотата на захвърлената китайка в гигантската Москва не се усеща толкова остро.
Хумор и самоирония, дързост и свобода, декларативна самодейност и «блогърски» ексхибиционизъм, откровеност на позите и чувствата – всичко това превръща попоперата на Ян Ге в удивително свежо и забавно зрелище, чието формално и драматургично несъвършенство се превръща в достойнство. В такова «голо» кино няма никаква умора или назидателност, от които често страдат руските режисьори. Може и да е парадоксален извод, но, ако съдим по ММКФ, най-интересното руско кино днес снимат авторите, които са способни да погледнат към Русия отстрани.
Meduza, 24 април 2018