Звук и технология

 
С рецитал за разширено пиано на испанския пианист Рикардо Дескалцо фестивалът започна третото си десетилетие. Прекрасен музикант, виртуоз, с подчертана тонова култура, Дескалцо е посветил изкуството си на търсене, разширяване на тембровите, технически, динамически възможности на пианото – една от линиите на фестивала. Пластичните му длани изтръгват мекотата на звука, галейки клавишите и струните, извличат от тях неподозирани звучности. Темпераментен, обсебен от музиката, на която се е посветил, Дескалцо заразява публиката със страстта да й предаде поне част от собствената си чувствителност. В програмата му, взрив от емоции, имаше различни по структура и обхват арсенал от изразни средства. „До неяснота“ за пиано и електроника от Кьонг Мий Чои звучи с класическа примиреност: всичко в името на красивото - в преминаването в различни динамични гами няма напрежение - „няма смърт – няма страх” е философската основа, извлечена от книгата на Тик Нят Хан, върху която се гради естетиката на пиесата. В „Подвижност” на бразилката Мишел Агнес Магаляес за подготвено пиано са използвани толкова много допълнителни средства, че подготовката на пианото е отнела часове. Дескалцо е бил обсебен от тази творба, солидарен с изумителната темброва фантазия на композиторката, той свири виртуозно на този, фактически нов инструмент с различни тембри и динамики във всеки сегмент от време. Една от най-красивите пиеси в целия концерт беше Гравитация ІІ, оригинално създадена за китара, „преведена“ от автора, иранеца Аршиа Самсаминиа, на езика на пианото и посветена в този й вариант на Дескалцо. Пианистът я определя като свят от чудеса, защото, преведена от тембъра и техниката на китарата, тя успешно имитира многото възможности, които екзотичният инструментариум, макамите и звучностите предлагат. Дескалцо ни пренася в абсолютен приказен захлас в един различен, въображаем и много нежен свят. Джон Либераторе също е посветил творбата си на Дескалцо – „Нещо като образи” беше сред групата пиеси, в които доминират красотата, нежността, умереността в използването на допълнителни средства. С ноктюрното „А тогава и звук, и движение, и докосване“ Пиетро Досена ни връща в ерата на изпълнителя импровизатор, при това с многото модерни технологически възможности, които днешният ден предлага. Изпълнителят контролира електронната партия посредством таблет, модифицира в реално време записвания електронно звук. С напластяване на конвенционален и електронен звук създава музикална структура от спомени и асоциации – нещо като препрочит на романтична музика. Всъщност, през цялото времетраене той свири на огромен инструмент от тембри и динамики, следвайки формулата „въображение – контрол на формата“. Имаше и музикален театър – освен, разбира се, активното „ровене“ из корпуса на инструмента; върхът беше пиесата „Йерусалим”, определена от изпълнителя като най-старата и най-дръзка експериментална композиция - музикален „превод“ на традиционна игра. В годините на „Пианисимо“ има много примери за „разиграване“ на пианото (Йозеп-Мариа Баланя, 2008 г. – той определя пианото като играчка, пълна с тайни... Неговата игра с рояла в 2008 г. ще остане в историята на фестивала като едно от най-вълнуващите и атрактивни събития; на другия полюс, скуката, се помни изявата на американския ансамбъл Боуд, 2002 г. - група млади хора, които със загриженост на хирурзи обикаляха рояла, всеки в опит поне веднъж да се докопа до него... и т.н.). За Дескалцо тичането около рояла, монотонно-ритмичните докосвания до струните и клавишите беше сякаш израз на излишък на темперамент...
Своеобразен антипод на Дескалцо беше арменецът Хайк Меликян – още един взрив на съвършения пианизъм, сплав от тембри, звуци, динамики – от най-изтънчена до разтърсващо буреносна. За Меликян очевидно традиционната клавиатура е неизчерпаема – в някои пиеси с почти ефимерни докосвания до струните. Фактически най-малко интересната пиеса в програмата му беше „Tombeau de Messiaen” от Джонатан Харви, единствената, в която много внимателно е включена магнетофонна лента; и в нея обаче пианистът демонстрира перфектно вникване във формата, идеално балансиране на живия звук и лентата, паралелните звукови обеми. Хайк Меликян е вглъбен, поведението му на сцената е изчистено от всякакви външни прояви на натрапена емоционалност; музиката е като негова еманация, звукът се заражда и разгръща в съзнанието му, преди да се излее в ефира и да достигне до слушателя. Изумителна динамична гама, съвършена артикулация – онова, което слушаме в концерта на Дескалцо, но извлечено от натуралния клавирен звук. Девет творби от различни автори, поднесени с пълна отдаденост на всяка авторова идея. Дори в конструкциите на Щокхаузен (Клавирна пиеса ІХ) или Букурещлиев (Орион ІІІ) той разгадава с интелигентно любопитство тематичните ребуси, поднася ги с увличаща емоционалност. Майсторски търси, намира и осмисля логиката в привидния хаос и я следва (Максим Коломийец, „Отхвърляне”). Чувствителните му пръсти изтръгват различни по динамика и цвят тонове – дори в рамките на един мотив или акорд. Проектира звука и неговото продължение в тънкото му отражение, в пробягващите сенки (Коломиец, Ксенакис, „Мъглявини”); полиметричната гонитба на различно обагрени мотиви в премиерната пиеса на Петър Керкелов (Диптих из Нощни и дневни химни), с богато темброво въображение индивидуализира всеки контрастен мотив. За мен най-впечатляващото в програмата бяха арменските творби: Соната, посветена на Комитас, от Арутюн Делалян (1982 г.) и Шест картини от Арно Бабаджанян (1965 г.). Забележително е как в двете произведения, отдалечени във времето с близо 20 години, се оперира с арменския фолклор. Как естествено си съжителстват модерното и конвенционалното в създаване на ярки картини на драма и красота. Фолклорът присъства и плътно – като част от творбата, и спорадично, като абстракция; поставя в една плоскост дълбоко древни спомени и асоциации от съвремието. На бис Меликян изсвири много красива творба от Комитас – почит към една национална икона и своеобразно „укротяване” на урагана от предходните 9 творби.
В Пианисимо 2016 г. швейцарският пианист Жил Гриметр порази публиката с блестяща техника, музикалност и тълкуване на съвременния музикален синтаксис. Този път го чухме в друго амплоа: като участник в Хипер дуо заедно с перкусиониста Жулиен Мегро във финалния фестивален хиперконцерт. Предпочитам Гриметр в чисто пианистичното му амплоа. Не че тази година не беше съвършен: гамата от тембри и динамики до почти въображаеми пианисими, които дуото сътвори, беше замайваща. Но съм склонна да възприемам този тип пърформанси - с годините все по-непостижимо съвършени – като демонстриране на майсторство, изпробване на нови техники, тембри и пр. Което би трябвало да доведе до нещо, а то не идва. Освен ако не разглеждаме явлението като социално-психологическо, подобно на демонстрациите на „Звук и връзка“, които търсят съпричастие, колективна наслада от ефекта на определени интервали, тембри, звуци, нещо, което може да се постигне само в рамките на групата, доброволно въвлечена в идеята за еднаквост на възприятията, сливането им в по-мощна групова чувственост...
По необичаен начин триото Мартин Савелиев, кларинет, Теодора Атанасова, виолончело, Инес Симеонова, пиано развива идеята за съпреживяване. Концертът им беше мозайка от 39 едноминутни композиции на творци от 39 страни. Подтикът за тази своеобразна забава е мисълта за заличаването на пространството в днешния глобален свят и различното усещане за време. Бъдещето ще заличи ли индивидуализма, националната специфика, различията? По-скоро – не, показа поредицата от пиеси, които, макар и в рамките на минута, си носят и национални, и творчески характеристики. Имаше ли състезателност между 39-тимата? Не. Това беше игра, социална проява на музикантска солидарност, „играна“ в 2017 г. в Швейцария и Франция; след България предстои представянето й във Виена и Братислава.
Датското дуо „Диагонал” (Анка Златева и Адам Орвад) - чембало – акордеон. Прекрасна идея за необичайност, в този случай и плод на семейно сътрудничество. Може би затова го възприемах като домашен концерт, а може би и поради недостатъчно авангардно използване на необичайната звучност и балансираност в динамиките на двата тембъра. Имаше идеи – любопитни диалози – като определен сюжет, афект, състояние (в „Сизиф” на Джон Франсен, Dias на Ханс-Ерик Ностром); интересно интерпретиране на традиционна форма (Токата на Луис Агире), темброво-живописни платна (”Снежните маски” за акордеон на Агире). За мен най-интересна беше наситената с познатата прелест на лаконизма и ярката образност на Георги Арнаудов творба „Отключени очи” – багатели по картини на Орлин Атанасов. Въпреки яркостта и красотата, пиесите все ми звучаха като изпълнени от друг ансамбъл, например, от саксофони.
Респектиращо стилен беше концертът на интернационалния ансамбъл Silakbo (Ангелина-Огняна Гочева, кларинет, и Богдан Иванов, пиано – от България, Едгар Гомеш, цигулка – Португалия, Мигел Николас Лий Пабло – виолончело – Филипини) - почит към Месиен по повод неговата 110 годишнина. Квартет за края на времето – тази знакова, извънредно трудна творба на Месиен, свързана с трагичен период от живота му, но заредена с хуманизъм, който се основава върху Христова вяра и пантеизъм – това преразказаха убедително прекрасните ансамблисти от Silakbo, които са и много добри инструменталисти. Като реплика, изпълнена с дълбока почит към Месиен, прозвуча световната премиера на Квартет за началото на времето от Адам Винсент Кларк (Канада/Белгия), творба, чието изпълнение е чест за „Пианисимо”. Забележителна четиричастна пиеса, която съдържа много автобиографични моменти, размисъл, красота, динамика в почти сюжетния разказ, с ярка контрастност на тематизма, асоциативни връзки, завършеност в повествованието – блестящо постижение на Silakbo.
Концертът на известния полски органист и композитор Дариуш Пшибилски беше щастлива възможност да се чуе висококачествена съвременна музика за орган. Това беше широка панорама на полската органова музика от последните 50 години: от Кантата оп. 26 от Гурецки (1968) до Медитация на Юнхо Чанг (Южна Корея/Полша – 2018 г). Шест произведения, написани със съвършено познаване на органовото писмо и на съвременната музикална лексика. С която авторите създават различни образи: страшната драма в пиесата на Гурецки, изящната поетика в Псалом на Мариан Борковски, причудливата фантазия на Пшибилски...
Поп, блус, модерен джаз – три концерта, които в никакъв случай не са отклонение от принципите на „Пианисимо” като фестивал на авангардното. Концертът на Давид Хелбок трио (пиано, басукулеле, барабани) беше образец на висок професионализъм, интелигентност и фантазия. Началото беше втората част на Седмата Бетовенова симфония – едно от най-популярните парчета на триото (на 14 април беше и почит към траурния ден за жертвите от катастрофата на 13 април). Последва изтънченият аранжимент на Давид Хелбок на Шестте кратки пиеси на Шьонберг – така пианистът обобщи високите върхове на Виенската школа. Дългогодишното хоби на Марсел Вормс в сферата на блуса заслужава внимание заради упоритостта му в това поле на изява – въпреки скучноватостта на пиесите и неособено прецизния пианизъм.
Новост за фестивала беше концертът „Музиката на Бьорк”. Тя е знакова за поколения млади хора с интелектуални потребности, далече от обичайната представа за поп-шумотевица, супернаситеност с електроника и ритми. Алтернативна е в рамките на попкултурата: доказва го възможността да се „преведе” музиката й на езика на аристократичния камерен жанр. Този „превод” предложи красива простота, топлота, интимност. Музика – на границата между спокойствието на ранния барок и простотата на фолклора. С плътен синтез между текст и музика, върховенство на поетичното съдържание. Това предложи концертът на сопраното Мила Михова – превъзходен глас, който умело се нагоди към нетипичния регистър (среден и нисък) за сопрана, насити го с топлота и мекота в прекрасно сътрудничество с Николай Стойков (клавесин, челеста, пиано).
Дали тази нова линия е реверанс към по-младо поколение, към по-различен кръг слушатели? По-скоро, не, това е възможност за нови музикални послания, за стопяване границата на жанровете, за нови форми на социалното битуване на музиката. И възможност за „Пианисимо” да провокира нови творчески идеи в кръга на своята интелектуалност.