Противоречивата Аун Сан Су Чи
и случаят рохинджа

 
„Класически пример за етническо прочистване”. Когато на 11 септември 2017 г. Върховният комисар на ООН по правата на човека Зейд Раад ал Хюсеин описва по този начин ситуацията с малцинството рохинджа, в рамките на три седмици над 300 000 негови представители са преминали през границата на Бангладеш. Те бягат от Мианмар, страната, в която са родени, но която отказва да ги признае за нейни граждани. Жестокостите, извършени срещу тях от армията на Мианмар - разрушени села, масови екзекуции, изтезания и изнасилвания - в крайна сметка водят до преселението на над 647 000 рохинджа.
Това е трето поредно голямо изселване - след първото от 1978 г. и второто от началото на 90-те години. То привлича вниманието на останалия свят към участта на преследваното мюсюлманско малцинство и в известна степен води до компрометирането на една политическа фигура, често сравнявана с Нелсън Мандела, Аун Сан Су Чи, дъщерята на основателя на мианмарската нация, чиято съпротива срещу военната диктатура е възнаградена с Нобеловата награда за мир. Кариерата й е като че образец за следване: след дълги години, прекарани под домашен арест, „Дамата на Рангун”[1] застава начело на мианмарското правителство благодарение на едно неочаквано, но контролирано политическо отваряне, осъществено от военните между2000 и 2010 година. Но мълчанието, с което тя удостоява продължителните преследвания, на които са подложени рохинджа, започва да шокира както тези, които виждат в нея безгрешен войн в името на правата на човека, така и онези, които нямат толкова високо мнение за нея.
Избухването на насилието от страна на мианмарската армия срещу рохинджа завърши трансформацията както на нейния образ на бивша дисидентка, така и на правителството й, „покриващо” зверствата на армията, разпространявайки лъжлива информация и едновременно с това възпрепятстващо различни представители на ООН да отидат и да разследват на място. За журналиста от Libération Арно Волрен, който не е изолиран случай, Аун Сан Су Чи е „близо” до „военния лагер” „колкото със сърцето си, толкова и с разума си”. Изданието Journal du dimanche възнамерява да отвори очите на нпо-та, които, според него, са се оказали крайно недалновидни, обявявайки основателката на Националната лига за демокрация преди всичко за „националистка и будистка”.
Така че имаме работа с изключително тежка ситуация – от една страна, отговорността на Аун Сан Су Чи, която разкрива предполагаемата й „истинска” личност, много по-малко демократична, отколкото наивно сме смятали. За някои „Дамата” дори е виновна за геноцид: за да опишат ситуацията на рохинджа, някои наблюдатели в действителност използват формулировката „престъплението на престъпленията”.
И нима доказателството за слабото съчувствие към рохинджа, което изпитваше Аун Сан Су Чи, не е очевидно от факта, че тя се въздържа да ги нарича с името им, а предпочита да използва формулировката „мюсюлмани от Аракан”? Същевременно някои анализатори, освен че откриват за Аун Сан Су Чи смекчаващи вината обстоятелства, й намират изцяло извинение: те обръщат внимание колко ограничен обхват на действие има тя като ръководителка на правителство, лишено от контрол върху армията. Освен това, те подчертават терористичната заплаха, която представляват за Мианмар въоръжените рохинджа, станали известни с „Движение на вярата” и „Армията на спасението на рохинджа от Аракан”.
В крайна сметка, въпросът за рохинджа справедливо отприщва страстите и носителката на Нобеловата награда за мир в повечето време е изложена на публичен линч. Остава само да се разгледа колко уместна е употребата на понятията „рохинджа” и „геноцид”, доколко терористичната заплаха е реалистична и внимателно да се анализира често незабелязваната стратегия на Аун Сан Су Чи да проявява невероятна предпазливост дори с риск да я подложат на критики. Най-накрая, следва да обърнем внимание на противоречията във фигурата на „Дамата”. Накратко, следва да бъдем възможно най-точни, защото след всяка погрешна диагноза има риск да се вземат грешни решения.
 
Аун Сан Су Чи - мианмарската националистка?
Ако и да се дразним от говоренето за „нпо”-тата като за хомогенна реалност, при което защитниците на правата на човека са смъкнати до ранга на големи глупаци от страна на журналистите, то можем да отбележим, че двусмислеността в действителност характеризира определени продемократични и подкрепящи правата организации, специализирали се върху случващото се в Мианмар.
При отсъствието на сериозно критично мислене, тези организации дори с желание объркват подозрението с яснотата. Такъв е случаят с организацията „Британска кампания за Мианмар”, чиято основна загриженост винаги е била да убеди международната общност да не се оставя да бъде заблудена от козметичните мерки, предприемани от мианмарската държава. Недоверието със сигурност си има своите основания: колко пъти се случи мианмарската хунта да освободи шепа политически затворници в момент, когато бе изложена на риск от политически натиск?
В крайна сметка, не трябва да пропускаме възможността да култивираме постоянен скептицизъм. Но на организацията „Британска кампания за Мианмар” й отне немалко време, за да осъзнае, че политиката на откритост, демонстрирана от военната диктатура от 2011 г., при по-сериозно разнищване се оказа заблуждаваща комуникационна тактика.
При такава липса на чуваемост, няма нищо изненадващо: организацията не е можела да допусне, че военният режим не е нищо повече от монолитен субект, наел се да лъже света. Оттам и неспособността на организацията да си представи, че може да има реална разлика между генерал Тан Шве, въплъщение на една твърда линия на режима, и генерал Кхин Нюнт, който изглеждаше по-загрижен с какво доверие се ползва страната му в международен план. Тяхното очевидно разногласие би могло да бъде единствено тактичен ход, целящ да повярваме в невъзможното съществуване на една умерена фракция в армията – накратко казано, примамка.
Тук прозорливият ход бе да не се оставяме да бъдем заблудени. Към цялата тази обобщена визия за прозрачност се добавя и едно системно заемане страната на жертвите, което бе изключително оправдано, но предполагаше да бъде придружено от отстраненост, нещо, което тук липсваше.
Станахме свидетели как организацията първо възмутено защитаваше Аун Сан Су Чи, която енергично бе преследвана от диктатурата, докато изпитваше загриженост за съдбата на малцинствата, а след това изпитваше недоверие към „дамата от Рангун”, подозирайки я, че е в основата на мианмарския национализъм, т.е., че е представителка на доминиращата етническа група. Това може да има две обяснения: първото - закъснялата среща на „Британска кампания за Мианмар” с мианмарските граждани, не принадлежащи към доминиращата етническа група. Тази среща я накара да изпита недоверие към етническите бирманци, включително и към Аун Сан Су Чи; и второто обяснение - фактът, че Аун Сан Су Чи постепенно премина от дисидентски позиции към поемането на политическа отговорност затрудни организацията „Британска кампания за Мианмар”. Тя трябваше да схване цялата сложност на проблема - Аун Сан Су Чи, опитваща се да бъде на страната на потиснатите, но трудно адаптираща се както към необходимите компромиси на политическия живот, така и към имиджа си на бивша дисидентка, оказал се не толкова идеален.
Така че не е изненада за никого, че, разглеждайки компромиса или компромисите на „Дамата от Рангун” по повод казуса с рохинджа, „Британската кампания за Мианмар” разгледа фигурата й в специален интерпретационен ключ, който дълго време бе пазила само за военните. Фактът, че Аун Сан Су Чи не признава публично етническото прочистване, извършвано от мианмарската армия спрямо рохинджа, и стремежът й да заблуди света, е мотивиран вероятно от личното й отхвърляне на това малцинство, а не от загрижеността да избегне конфронтация с все по-мощната мианмарска армия.
Нямаше смисъл да се занимаваме със случая с британската организация, ако той бе изолиран само в склонността си да обяснява поведението на Аун Сан Су Чи с нейната личност, пренебрегвайки изключително минирания контекст, в който тя бе принудена да действа.
В същото време, журналистът Бруно Филип, автор на книгата „Аун Сан Су Чи. Разцепената икона”, няма никакво намерение да пренебрегва контекста. Той припомня, че в действителност лидерката на мианмарското правителство концентрира в ръцете си „само една незначителна част от властта”, а въпросите за вътрешната сигурност, отбраната и сигурността по границите по конституция са прерогатив на армията, която, освен всичко друго, разполага и с една четвърт от местата в Парламента.
Ето защо Филип е на мнение, че при положение, че „Дамата” е имала желание да остане на власт, тя е нямала друга алтернатива, освен да избере пътя на компромис с армията. „Но дали компромисът се е превърнал в компрометиране?” – пита се журналистът.
В книгата му, макар и да се въздържаме от обобщения, все пак се долавя личното отношение на автора, което не е особено положително спрямо Аун Сан Су Чи, която е наричана с обидни епитети почти през цялото време: „Момичето на татко”, „главният диктатор” „майка - морал”... Някой би помислил, че Филип има лични сметки за уреждане или с бившата дисидентка, или с целия свят: бившият диктатор Тан Шве, който със сигурност му е още по-несимпатичен, е „бивш служител на привлекателната позиция „пощенска кутия” [sic] или един от онези, които някога се възхищаваха на „Дамата” на „поклонниците”, известни със своята „твърде повърхностна проницателност” и с „липсата на всякаква представа каква е тя всъщност”.
Кореспондентът на „Монд” за Югоизточна Азия твърди, че тя е „ревностна будистка”, нещо, което може само да насърчи читателите да свържат очевидната й нулева солидарност спрямо мюсюлманите рохинджа с ангажиментите й към будизма.
„Най-дълбоките мотивации” за борбата й се свързват с „едиповото измерение на връзката й с изчезналия й баща”: в конкретния случай тя „отмъщава за честта на баща си”, „поемайки факела” от убития родител, намерил смъртта си, преди да може да застане начело на мианмарската държава.
Ние също така научаваме от книгата, че преди да влезе в политиката, Аун Сан Су Чи е била в по-малка степен мианмарка, а според Филип, „оксфордското” й владеене на английския е било „доказателство”, че тя „принадлежи на един друг свят” [sic]. И на последно място - родена като представителка на бирманския етнос - тя смята „без всякакво съмнение”, че рохинджа са чужденци. Накратко – в книгата има много приказки, често пъти теоретизиращи на тема психология, и малко доказателства. В подкрепа на твърденията си Филип се позовава само на няколко анонимни свидетели с неопределен статут.
Що се отнася до наистина определящата й връзка с баща й, едва ли трябва да се напомня, че самата Аун Сан Су Чи заявява в разговор с Алън Клеман, че тя не е била толкова обсебена от Аун Сан, колкото хората са си мислели.
Очевидно е, че когато човек не познава идеално контекста, в който се движи даден индивид, то му е по-лесно да обяснява действията му с приписвания му характер, а не толкова с налаганите му ограничения. А в книгата на Филип не липсват епизоди, които я доближават до сензационните четива... Въпреки това, не може да се отрече - журналистът умее да прави уместни забележки и да задава точните въпроси.
В крайна сметка, той поставя под въпрос: династичното измерение на пътя, извървян от Аун Сан Су Чи (или трябва ли да се смята, че тя е легитимният лидер, имащ правото да управлява Мианмар, само защото е дъщеря на национален герой?); пирамидалния характер на вътрешното функциониране на партията й, която не насърчава появата на нови личности - или възможното й все по-голямо отдалечаване от реалностите на страната, откакто е на власт. Като тук не се включва темата за авторитаризма на правителството, което не винаги зачита правото на свободно изразяване.
Всички тези въпроси съвсем основателно са засегнати от Бруно Филип. Журналистът се оказва в състояние да обясни поведението на Аун Сан Су Чи не с личността й, а с контекста на случващото се в Мианмар. Той цитира мианмарски журналист, който му обяснява, че в страната има две правителства – едното на Аун Сан Су Чи, а другото на армията, заради което „дамата” е принудена „сръчно да овладява критиките”, нещо, което тя си позволява да прави и което е видно за онези, които могат да четат между редовете. Филип отбелязва, че тя дори се изправя срещу един яростно ислямофобски национален климат, който далеч не улеснява онези гласове, които желаят да изразят някакво пристрастие към рохинджа. По този повод журналистът прави най-интересните си коментари:
Нима най-малкият успех на хунтата не е фактът [...], че тя се оттегли от политическото пространство, оставяйки наследниците си на най-важните управленски постове?
Армията продължава със зверствата си в различни региони, а през това време „всички критики и обиди” са фокусирани върху „крехката фигура” на Аун Сан Су Чи. Бившият диктатор Тан Шве има „за какво да злорадства”. Така че, въпросът е дали Аун Сан Су Чи е нещо повече от щит за хунтата, следвайки онова, което ние наричаме „екстремния й прагматизъм”, оправдан от трудните обстоятелства, при които тя не желае да поеме риска да се прояви като непродуктивна, след като веднъж вече се е оказала неспособна да гарантира правата на рохинджа.
Въпреки тези си усилия да обясни отношението на Аун Сан Су Чи към рохинджа по друг начин, освен с личните й недостатъци, и макар че приветства „искреността на нейния ангажимент”, „дълбочината на рефлексията й [...] и степента на културата й” - Бруно Филип не може да се въздържи да не изрази гнева си срещу лидерката на мианмарското правителство. Неслучайно заключителната глава на книгата му е озаглавена „Аун Сан Су Чи, in memoriam”.
Но тази книга – макар и яростна, но не достатъчно, притежаваща няколко уместни разсъждения, които като цяло не са твърде присъщи за Филип, в крайна сметка пренебрегва един съществен момент: в нея няма нито дума за консултативната комисия за положението в Аракан, инициирана от Аун Сан Су Чи и председателствана от бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан.
Все пак, тази комисия, която военните не желаят, формулира благоприятни препоръки за възстановяването правата на рохинджа и човек не трябва да бъде гений, за да отгатне, че установяването на тази външна инстанция е начин Аун Сан Су Чи да предаде на друг отговорността си по чувствителната тема.
Следователно, би могло да се предположи, че изправяйки се срещу враждебното отношение към рохинджа от страна на армията и на една значителна част от населението, лидерката на мианмарското правителство се опитва да подобри положението на преследваното малцинство, разчитайки на моралния авторитет на бившия лидер на ООН.
По-малко оптимистичната хипотеза е, че тя желае вместо нея той да реши съдебния спор за принадлежността на рохинджа към мианмарската нация. Въпрос, по който тя самата не е заемала позиция.
Във всеки случай, се взе решение, че след като Комисията приключи работата си, Аун Сан Су Чи ще изпълни препоръките й. Това със сигурност е добра новина за рохинджа, макар и работата на комисията да не предотвратяваше – а в някакъв смисъл и ускоряваше- действията на армията спрямо малцинството и последвалото му изселване. В крайна сметка, как бе възможно да се посвети цяла една книга на управлението на Аун Сан Су Чи по въпроса за рохинджа, без да се спомене комисията на Кофи Анан?
Благодарение на тези два примера (организацията „Британска кампания за Мианмар” и книгата на Бруно Филип) виждаме на практика изкушението да порицаем Аун Сан Су Чи, а не толкова опита да я разберем. Това обаче не означава, че одобряваме поведението й или си забраняваме да поставим под съмнение идеите й, които днес са се превърнали в манифест за някои организации за защита правата на човека и за журналисти, на които разчитаме да хвърлят светлина върху ситуацията в Мианмар, макар и да се чуват и други гласове, по-нюансирани. Един пример затова е Le Journal du dimanche, който например описва служителите на неправителствените организации като възрастни тийнейджъри.
Но нека бъдем наясно – имаме пълното право да си поставяме въпроси за възможния бирмански национализъм на Аун Сан Су Чи, но все пак е необходимо да подкрепим това малко фанатично допускане с доказателства, иначе ще останем на нивото на разговорите в кръчмата. До доказване на противното, национализмът на ръководителката на правителството на Мианмар прилича по-скоро на приобщаващ национализъм, макар и да не можем да изключим напълно, че принадлежността й към доминиращата група й внушава идеята, че тъкмо представителите на бирманския етнос трябва да имат за приоритет да решат съдбата на Мианмар.
И както принадлежността й към групата на мнозинството изглежда е достатъчен мотив, за да убеди някои анализатори, че тя е бирманска националистка, така и нейната привързаност към будизма означава за тях, че тя е пробудистки настроена и по този начин лесно отхвърля общността на мюсюлманите - рохинджа.
Вече казахме, че са възможни и други анализи на нейните действия - Софи Боасо дю Роше, научен сътрудник към катедрата за Централна Азия във френския институт за международни отношения, смята, че в очите на „Дамата” важен приоритет е „начинът на мислене, започнат от баща й, за това какво означава съвместно живеене и помирение. При него първото желание е да установиш хармония в нацията, а след това над нея да изградиш демокрацията. „Дамата” поставя този колективен проект над страданието - своето и на рохинджа, а следователно и над онова, което Западът изисква от нея”.
Междувременно ние настояваме на факта, че Аун Сан Су Чи, за разлика от много други отговорни политици по света, мисли приоритетно в дългосрочна перспектива. Това вероятно е причината тя да пренебрегне извънредните ситуации в актуалния момент и отчасти обяснява слабата й реакция по въпроса с рохинджа. Тя е убедена, че за да се разбият дълбоко вкоренените предразсъдъците на мианмарския народ, е необходимо време.
Но докато Аун Сан Су Чи мълчи и речта на омразата доминира, ситуацията на рохинджа - подобна на тази на други мюсюлмани в страната – продължава да се влошава. В момента на лидерката на правителството й е трудно да промени тенденцията, украсявайки речите си с препратки към будизма. А може би трябваше по-рано да го направи? Според Кофи Анан, който признава трудността на положението й, „Дамата” е можела повече да говори по проблема.
Но освен че е трудно да се заеме страната на рохинджа, съществува и още едно предизвикателство, съответстващо по трудност на първото. Пред него се изправят, ако не самата Аун Сан Су Чи, то поне членовете на партията и правителството й: да подлагаш на критика думите на бонзите, дори и на най-крайните сред тях, е нещо неочаквано за мианмарските будисти. И накрая, не можем напълно да изключим варианта, че „Дамата” в някаква степен е дезинформирана, въпреки че признанията (макар и анонимни) на един от близките й съветници да предполага обратното:
„Тя е ужасена от това, което вижда. Тя е сериозно загрижена. Знам, че това не винаги се вижда. Но е истина.”
Според източника, „Дамата” е притеснена как да намери начин да „даде на цивилното правителство необходимата власт” да предприеме действие. Но ако случаят е такъв, онези, които продължават да смятат, че поведението й се дължи основно на предразсъдъците й, съвсем основателно задават въпроси: Защо Аун Сан Су Чи отказва да нарече рохинджа с името им, постъпвайки като всички онези, които искат да отрекат съществуването им?
 
Геноцид в процес на извършване или потенциална възможност?
На 16 септември 2017 г. в Монпелие е организирана демонстрация от група асоциации, които желаят да изразят своята солидарност с рохинджа. На плакатите, които издигат демонстрантите, е изписана думата „геноцид”, както и човекът, носещ отговорност за жестокостите - Аун Сан Су Чи.
Демонстрантите в Монпелие не са единствените, които говорят за геноцид, описвайки ситуацията. И президентът на Френската република, Еманюел Макрон, го направи веднъж, когато му се отдаде случай. Един будист от Мианмар, от бирмански етнически произход, силно отдаден на каузата в защита на рохинджа – Маунг Царни, много настоява за използването на думата „геноцид”.
Неговата аргументация е, че ако говорим за процес на „бавен геноцид”, ние се връщаме обратно към събитията от 1978 г., характеризиращи се с масовото изселване на повече от 200 000 души, които бягат в Бангладеш, притиснати от мианмарската армия. А сега говорим за желанието на управляващите да изгонят рохинджа от Мианмар.
Използвайки близки по значение думи, Маунг Царни „прескача” от понятието „изгонване” на понятието „изтриване”, докато накрая споменава и „унищожаване”, което му позволява да заключи, че рохинджа от десетилетия са жертви на геноцид. Нека си припомним, че според ООН, геноцидът се характеризира с „намерение да се унищожи или изцяло, или частично една национална, етническа, расова или религиозна група”.
Маунг Царни с право отбелязва, че насилието, на което рохинджа са подложени през десетилетията на 90-те и след 2000 г., говори или за желанието те да бъдат принудени да напуснат Мианмар, или за намерението те да бъдат унищожени, или и за двете. Вълната от насилие в последно време също може да бъде характеризирана с подобно двойно желание.
Но как да решим дали става дума за етническо прочистване или за геноцид, след като в международното право липсва ясно определение за етническо прочистване, а в Конвенцията за предотвратяване и наказване на геноцид са изброени всички отделни действия, които съставляват това престъпление при условие, че са извършени с цел унищожаване на група хора. И те всичките са широко прилагани от мианмарската армия спрямо рохинджа.
Маунг Царни някак неохотно ни дава отговора, обяснявайки ни, че рохинджа са поставени пред труден избор: или да се изправят сами срещу глада и смъртта, или да напуснат Аракан. Най-важното за онези, които ги потискат, е в крайна сметка в Мианмар да няма повече рохинджа. Това означава, че крайната цел на извършеното насилие не е непременно изтриването на рохинджа от лицето на земята, а армията да не се сблъсква с тяхното присъствие.
 
Една ужасяваща ситуация, която може още повече да се влоши
За Маунг Царни Аун Сан Су Чи е „ислямофобски расист”. Други наблюдатели смятат, също като Софи Боасо дю Роше, че тя прави всичко, което е възможно:
Струва ми се, че западните медии и някои личности, които се радват, че могат да блеснат, грешат в интерпретацията си, твърдейки, че мълчанието на „Дамата” е форма на подкрепа за армията. Те не познават ситуацията на място и ограничените възможности на действие, с които разполага държавният съветник и министър на външните работи Аун Сан Су Чи: и най-малката стъпка накриво ще повлече след себе си целия процес (едновременно и националното помирение, и демократичния преход).
А в очите на академичната общност лидерката на мианмарското правителство „проявява истинска смелост, обявявайки пред Парламента и пред няколко чужди дипломати, че би желала да се извърши предефиниране на историческите параметри на изграждането на нацията”. Аун Сан Су Чи изразява надежда, че Мианмар няма да бъде „разделен от религиозните вярвания, етническата принадлежност или политиката” – нещо, което не се разбира от само себе си в една страна, обсебена от етническите въпроси и религиозната принадлежност; страна, където доминира идеята, че за да си гражданин на Мианмар, ти трябва да си будист и представител на бирманския етнос. И ако в подобна ситуация се извърши „предефиниране на историческите параметри на изграждането на нацията”, рохинджа могат само да спечелят.
Въпреки това, според близкия анонимен съветник, когото ние вече цитирахме, „Дамата” смята, че последната вълна от насилие, изляла се върху рохинджа, е следствие от атаки срещу полицейски участъци, зад които стои тъкмо Армията на спасението на рохинджа от Аракан (ARSA) – една наскоро сформирала се въоръжена група.
Аун Сан Су Чи не е единствената, която поставя под въпрос мотивациите на организацията – след като ARSA твърди, че няма друга цел, освен да защитава правата на рохинджа и отхвърля всякакви връзки с джихадистки организации, то би следвало нейният проект да е слабо известен. Остава обаче възможността той да подлежи на еволюция. Фактът, че групата извършва последните си атаки непосредствено, след като Комисията на Кофи Анан направи препоръки, благоприятни за рохинджа, а Аун Сан Су Чи се ангажира да ги изпълни, може само да ни накара да се запитаме каква всъщност е нейната стратегия и мотивация.
Ако не е уместно да бъркаме ARSAс населението, което тя твърди, че защитава, предоставяйки на мианмарската армия мечтания претекст, с който да оправдае атаките си, това не означава, че трябва да обвиняваме рохинджа, че взимат оръжие, за да защитават себе си и своите близки от непрестанното потисничество. Въпреки това, връщайки се от бежанските лагери, държавният секретар по външните работи на Бангладеш Шахидул Хак заяви през октомври 2017 г., че няма „никакви признаци на радикализация” сред населението рохинджа, заточено в Бангладеш. Ситуацията там „не е тревожна”, но въпреки това може да се промени.
Както напомня Арно Волрен в статия за Libération, самата Аун Сан Су Чи заявява на 16 юни 2012 г. в речта си след получаването на Нобеловата награда за мир: „Навсякъде, където страданието се пренебрегва, ще никнат семена на конфликти”. – „Дали си е извадила поуки?” – я пита журналист, склонен да упрекне „Дамата” заради липса на състрадание.
Възможната радикализация на част от населението рохинджа в бежанските лагери в Бангладеш, особено ако това се случва във връзка с джихадистки организации, може единствено да усложни настоящата ситуация. При това положение, от решаващо значение е онова, което Аун Сан Су Чи се ангажира да направи - и това, което тя в бъдеще ще успее да издейства, особено по отношение репатрирането на рохинджа.
Нека си дадем сметка, че няма нищо спорно в онова, което пише Арно Волрен, а именно, че „спешността”, а не „дългосрочният план” трябва да „направляват действията” на лидерката на мианмарското правителство. Коментирайки обръщението й до Международната общност на 19 септември 2017 г., Волрен отбелязва:
„В него нямаше нито дума за безпрепятствен достъп на разследващите органи на ООН и за приоритетни хуманитарни мерки, с които преследваното население да бъде защитавано, обгрижвано и изхранвано. А когато държите в ръцете си Нобеловата награда за мир, нямате право на никакво оправдание.”
Ако и възможностите за действие на Аун Сан Су Чи да са ограничени, не можем да пренебрегнем мнението на онези, които смятат, че предвид сериозността на ситуацията, „Дамата” е трябвало да бъде по-смела и дори и да поема рискове. Ние споделяме интереса на Софи Боасо дю Роше, с който тя чете част от същото онова обръщение от 19 септември 2017 г. В него Аун Сан Су Чи изразява желание да обърнем страницата с натрапчивите идентичности, които минират Мианмар. Ние обаче само ще заявим своето „възхищение” от подобно нейно действие, което демонстрира по-голяма смелост.
В крайна сметка, грешим, когато тълкуваме отношението на Аун Сан Су Чи по случая „рохинджа” като проява на безразличие: без съмнение, лауреатът на Нобеловата награда за мир не се интересува толкова какво ще кажат за действията й, колкото дали е предприела правилния ход.
Нужна ни е бдителност и да не оправдаваме с нея някои журналистически хапливи оценки. Драматичната ситуация на рохинджа изисква повече мисъл и по-малко чувство за хумор.
 
Послепис
На 9 февруари 2018 в редакционен коментар Myanmar Times обобщава ситуацията по следния начин: Великобритания закри учебната програма, предназначена за мианмарските офицери; Европейският съюз реши да лиши същите тези офицери - включително и военачалника Мин Анг Хлян – от възможността да посетят някоя от страните членки, а Съединените щати наложиха санкции срещу офицерите с пряко участие в насилието над рохинджа.
Това бяха всички ответни мерки, наложени на една армия, до скоро отдавала се на най-свирепи жестокости. Границата между геноцид и етническо прочистване е много тънка, а на някои места военните операции са провеждани по такъв начин, който по-скоро е целял унищожаването на рохинджа, а не толкова тяхното прогонване.
Ето защо реакциите на Запада биха могли да се приемат за недостатъчни: първият човек, носещ отговорност за извършените престъпления - Мин Анг Хлян – се радва на практическа безнаказаност, която не би могла да го възпре от извършването на нови жестокости. Страните, които изразяват желание положението на рохинджа да бъде обсъдено в Съвета за сигурност на ООН - Великобритания, Франция, САЩ, Швеция, Полша, Холандия, Казахстан и Екваториална Гвинея – се сблъскват с ограничението, че две от постоянните държави членки - Китай и Русия, са изразили готовност да се възползват от правото си на вето, за да защитят мианмарската армия, а дори и мианмарската държава, която, според тях, е изложена от всички на сериозен натиск.
И макар че не е лесно да се определят действията, които трябва да се предприемат, за да получат рохинджа правата си, е очевидно, че почти пълната безнаказаност, с която се ползват Мин Анг Хлян и армията, представлява огромен проблем, всяващ страх и в бъдеще: Върховният комисар на ООН по правата на човека изразява мнение, че влошаването на ситуацията с рохинджа може да доведе до регионален конфликт.
Репатрирането на хора, избягали в Бангладеш, се смята за преждевременен ход, особено след като Върховният комисариат на ООН за бежанците все още не се е задействал по случая. И от каква защита могат да се възползват рохинджа при завръщането си в родината, притиснати между враждебността на будистите от щата Ракхайн и необузданото насилие, упражнявано върху тях от мианмарската армия, продължаваща да ги прогонва в изгнание? По данни на „Амнести интернешънъл” от февруари 2018 г., етническото прочистване на рохинджа продължава с други средства: вече я няма всепоглъщащата вълна от насилие, наблюдавана от края на август 2017 г.; вместо нея се правят опити рохинджа да бъдат обречени на глад, така че да бъдат принудени да напуснат родните си места.
Към невъзможния достъп до оризови полета и до пазари се добавя и допълнително усложняващият фактор – отнетото право на хуманитарна помощ. И това не е всичко: случаите на отвличания на жени и момичета силно зачестяват, а с това и страховете, че те ще бъдат изнасилени, превърнати в сексуални робини, а по-късно - елиминирани. В този контекст продължава да бъде важно какво може да се очаква от Аун Сан Су Чи.
По този повод коментарите на американския политик Бил Ричардсън не звучат обнадеждаващо: той е член на комисията по въпросите за ситуацията в Аракан, сформирана от „Дамата”, но се отказва от функциите си, посочвайки, че не желае да взима участие в операция по „пране на пари”.
По думите му, властта е направила лидерката на правителството арогантна и тя гневно избухва, когато той й споменава за съдбата на двама мианмарски журналисти от Ройтерс с присъда четиринадесет години лишаване от свобода заради разследване срещу клане на рохинджа, извършено от мианмарската армия.
„Тя живее в балон, заобиколена от хора, които прекарват времето си в това да й говорят колко е страхотна. И изобщо не е склонна да чуе „лошите новини”, които антуражът от подлизурковци й спестява” - обяснява Ричардсън.
Само това свидетелство не ни е достатъчно, за да хвърли повече светлина върху позицията на Аун Сан Су Чи по повод актуалната криза. То обаче ни припомня, че ако искаме да избегнем лесните отговори, е препоръчително да използваме целия си критичен потенциал срещу тази дълбоко уважавана в миналото фигура.
 
Les Temps Modernes, 2018/2 (№ 698)
Превод от френски Иван Николов


[1] Така е наричана Аун Сан Су Чи. По-нататък в текста тя многократно е наричана само „дамата”. Рангун, днешен Янгон, е бивша столица на Мианмар.