Нормалността на доброто

 
На 10 март 1943 г. влакове чакат в готовност на редица български гари, за да транспортират евреи до лагерите на смъртта в Полша. Няколко часа, преди планираното заминаване, отговорните органи получават телефонно обаждане, което отменя заповедта за депортация. Според непотвърдени сведения, от другата страна на телефона е бил българският цар Борис III.
През месец май същата година се планира за втори път депортация на още по-голям брой граждани. Този опит също е осуетен. Важна роля за това изиграват събитията на 24 май в София: проведената голяма демонстрация, пламенната реч на главата на православната църква митрополит Стефан на площад „Александър Невски“ в защита на еврейските съграждани.
През месец август се проваля и трети опит за депортация. В крайна сметка, всички близо 50 000 еврейски жители на Стара България (България в днешните граници) са спасени. Както констатира израелският историк Бар-Зоар, България е единствената европейска държава, в която в края на Втората световна война живеят повече евреи, отколкото в нейното начало.
Това, до голяма степен неизвестно вън от България историческо събитие – спасяването на българските евреи – се състои от забележителна поредица единични действия. Някои от тях:
- Митрополитът на София Стефан предлага на всички евреи незабавно кръщение и приема в дома си представители на еврейската общност;
- Митрополитът на Пловдив Кирил прескача оградата на училищен двор, където са събрани евреите от неговия град, и уведомява правителството, че е готов да бъде депортиран заедно с тях;
- Заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев (по-късно наречен „българският Шиндлер“) събира подписите на една трета от правителственото мнозинство против предвидената депортация.
Този списък от смели постъпки може да бъде многократно разширен. Организации и отделни граждани протестират още преди това против антисемитското законодателство и произтичащата от него дискриминация на евреите: Светият синод на Българската православна църква (11 митрополии), част от Съюза на българските писатели, Съюзът на българските адвокати, Съюзът на народните банки, Дружеството на новите художници, група тютюневи работници, група шивачи, група търговци, група сладкари, група представители на текстилната индустрия, мнозина опозиционни политици, видни интелектуалци, както и безброй безименни граждани. Всички тези хора не са били изключения – не е възможно да има толкова много изключения. Те не са били и свързани в мрежа помежду си. Повечето са действували на своя отговорност, без да знаят дали и други ще постъпят по същия начин. Всеки от тях се застъпва под различна форма и на място за своите еврейски приятели, съседи, колеги, съграждани, съотечественици. Проявява се нещо изключително рядко: нормалността на Доброто.
 
„Тихи герои“
С тази тема през годините са се занимавали различни автори. Първа и най-известна сред тях е Хана Аренд („Айхман в Йерусалим“), следвана от американския историк Фредерик Б. Чари („Българските евреи и „окончателното решение“), проф. Волф Ошлис („Страна без антисемитизъм“), д-р Ханс-Йоахим Хопе („България – своенравен хитлеристки съюзник“), Леа Рош и проф. Еберхард Йекел („Смъртта – майстор от Германия“), италианския журналист Габриеле Нисим („Човекът, който спря Хитлер“ – за политика Димитър Пешев, „българския Шиндлер“), вече споменатия израелски историк Михаел Бар-Зоар („Извън хватката на Хитлер“) и френския философ от български произход Цветан Тодоров („Крехкостта на Доброто“).
Въпреки това, както вече беше споменато, феноменът, наричан от някои „българското чудо“, е учудващо неизвестен. Този факт може да се разглежда като резултат от изобилието на информация относно Втората световна война и Холокоста. Но е възможно да се намерят и по-дълбоки причини, коренящи се в нашето отношение към историята.
Необходими бяха популярността на режисьора Спилбърг и рафинираната маркетингова машина на Холивуд, за да стане световно известен едва през 90-те години на ХХ век чрез филма „Списъкът на Шиндлер“ един човек, спасил много евреи от лагерите на унищожението. Шведският дипломат Раул Валенберг, спасил десетки хиляди евреи в Унгария и впоследствие изчезнал завинаги в лагерите на Сталин, и до ден днешен остава известен само на посветените. А съвсем доскоро едва ли някой знаеше за мюсюлманските албански селяни, укривали избягали евреи от Югославия.
В Берлин се намира паметник, наречен „Тихи герои“, който е посветен на германската съпротива по време на нацисткия период. Междувременно починалата кореспондентка на „Шпигел“ Марион Шрайбер озаглавява своята книга за белгийската съпротива „Тихи бунтовници“. „Гласът на истината е тих“, пише още през 1938 г. емигриралият голям австрийски писател Йозеф Рот в статия за „рупора на злото“ Йозеф Гьобелс. Героите остават действително тихи, дори и впоследствие. Всички те никога не успяват да получат известност наравно с Химлер, Хайдрих или Айхман, да не говорим за Хитлер, Гьоринг и Гьобелс. Доброто има просто по-ниска пазарна стойност.
Една специфично германско явление, освен това, е, че съвкупността от теми за Втората световна война и Холокоста се свързва много силно с понятието „работа на траура“. Заслугите на авторите на това понятие, психоаналитиците Александър и Маргарете Мичерлих с тяхната книга „Неспособността да скърбим“, са безспорни. Те бяха пионери в областта и помогнаха много за разрушаването на стената на мълчанието, потискането на спомените и чувствата. Но, както за всички успешни модели, така и за този съществува опасността да бъде обезценен от прекалено ревностни последователи. Превръщането на траура в задължителна практика, очакването, дори изискването за вцепенение от скръб и вина, щом човек се доближи до темата – всичко това води до ситуация, при която историите с позитивен финал като „Списъкът на Шиндлер“ попадат под принципно подозрение за сантименталност и лицемерие и само мрачният поглед се смята за достоверен.
 
Доброто и злото в едно легло
В България, от друга страна, спасяването на евреите е национална светиня, морална спасителна котва в лоши времена, символ на Доброто. Въпреки това, по тази тема винаги се водят спорове, предлагат се несъвместими интерпретации, предявяват се монополни претенции, напоследък дори възникват дипломатически конфликти.
Един от спорните въпроси се отнася до правото на собственост над доброто. На кого принадлежи „българското чудо“, кой има право да бъде наричан спасител? По време на комунистическата власт имаше само един официален вариант: партията. След промените от 1989 г. дойде ред на носталгичните монархисти, които вдигат на знамената си цар Борис III като единствен спасител. Проблемът се корени главно във факта, че всеки, който изтъква заслугите на отделни хора или определени групи, изключва категорично всички останали.
Съществува обаче и още една, много по-важна дискусия. Ярко светещият фар, наречен спасение, хвърля една голяма сянка и тя се крие в понятието „Стара България“. Всички 50 000 евреи, живеещи в Стара България, са били спасени. Но защо „Стара България“, а не просто България?
След окупацията на Гърция и Югославия, Германия предоставя на своя съюзник България управлението на областите Егейска Тракия и Вардарска Македония. До този момент България винаги е имала претенции за тези територии, така че „присъединяването“ им се отпразнува като национално съединение. Евреите в новите области от градовете Скопие, Битоля, Пирот, Гюмюрджина, Ксанти, Кавала, Дедеагач, Драма обаче са депортирани. Те са повече от 11 000. На границата са предадени на немския караул и оттам транспортирани до лагерите на смъртта в Полша. Само малка част от тях оцеляват. За транспортирането им до границата отговаря българското Комисарство по еврейските въпроси.
Как може да се определи при това положение ролята на българите: като „смели спасители“ („Аугсбургер Алгемайне“, август 2012 г.) или като послушни изпълнители? Дискусията сред наблюдателите и спорът сред засегнатите не прекъсват през всички тези години. Потомци на евреи от новите области говорят за „български зверства“; спасени евреи от старите области ги наричат „клеветници“. Докато професорът от Гисенския университет Волф Ошлис характеризира още през 1976 г. България като „страна без антисемитизъм“, днес професор Щефан Трьобст от Лайпцигския университет говори за „митично самоизвисяване“.
През 1996 г. живеещи в Америка български евреи получават възможност да засадят българска гора и да издигнат паметници в чест на царя, съпругата му, Димитър Пешев, българската църква и българския народ в Израел, а през 2000 г. израелска комисия решава да премахне тези символи на благодарност. Преди две години в Скопие се излъчва игрален филм, представящ в негативни краски депортациите по време на българското управление – във връзка с това страната членка на ЕС България се произнася против определянето на конкретна дата за началото на преговори за присъединяване на Македония.
От всички тези противоречиви, дори взаимоизключващи се твърдения и действия, може да се състави дебела книга, озаглавена „Неспособност да разграничаваме“. Всички участници в дискусиите и споровете се въртят в кръг, сякаш танцуват балканско хоро, а в средата на хорото стои едно в случая погрешно обобщаващо понятие „българите“. Изглежда, склонността към едностранчиво заклеймяване или също такова възхваляване е все още дълбоко загнездена в нас, въпреки привидно просветената епоха, в която живеем.
Няма спор: хората, сътрудничили на нацистите, са били българи. На 1 март 1941 г. българското правителство подписва Тристранния пакт, а още преди това българският парламент приема антисемитския „Закон за защита на нацията“. Българските евреи са били подложени на ограничения и преследвания, както евреите в цяла Европа. На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев подписва с пратеника на Айхман Теодор Данекер споразумение за депортации от Македония и Егейска Тракия и същевременно подготвя подобно и за Стара България. Белев е бил служител на българското правителство. Следователно, то е било свързано с депортациите от новите области, а освен това е планирало и депортирането на „собствените“ евреи. Веднага след войната всички министри бяха осъдени на смърт от комунистическия „Народен съд“ – който действува по нареждане на друг масов убиец, Сталин – и екзекутирани. (Само комисарят Белев изчезва безследно.)
Няма спор обаче също, че българи са били и противниците на действията на правителството. Много българи – българското гражданско общество. И даже това разграничаване между правителство и гражданско общество също е непълно, тъй като една част от правителственото мнозинство в последния момент се противопоставя на политиката на правителството.
В тази история има както герои, така и злодеи. Но малко преди решаващите месеци от март до август 1943 г., разпределението на ролите все още предстои, а границата между Доброто и Злото - изключително тясна.
Две от главните действуващи лица и до днес са предмет на особено ожесточени дискусии. В разгара на събитията те сякаш стоят едновременно и на двете страни:
Борис III Сакскобургготски, цар на всички българи от 1918 г. до 1943 г., е най-оспорваната фигура. Въпреки официалното си сътрудничество с нацистка Германия, той не се обвързва еднозначно с планираната, но в крайна сметка - предотвратена депортация на български евреи. Според някои, той се явява главен спасител, понеже окончателното решение е било в неговите ръце. Противниците на тази теза твърдят обратното: според тях, не е доказано, че той е спрял депортацията, а ако му се е наложило действително да направи това, го е направил единствено заради натиска на обществото. И точно защото е имал правото да вземе крайното решение, е бил отговорен за депортациите от Тракия и Македония.
След осуетяването и на трите опита за депортиране на евреите от Стара България през август 1943 г., Хитлер кани Борис III в своята резиденция. Скоро след завръщането си царят внезапно умира. И досега слуховете за отравяне не са нито потвърдени, нито опровергани. Очевидно той е направил всичко по силите си, за да предпази евреите от отредената им съдба и е възможно да е платил с живота си за това. Едва ли Борис ще получи някога справедлива и безпристрастна историческа оценка. Потомците на жертвите имат право да го осъждат, а потомците на спасените имат основание да му бъдат вечно благодарни.
Втората оспорвана личност е Лиляна Паница, която в онзи момент е на 28 години. Тя е секретарка и най-близка довереница на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев. Паница предупреждава еврейската общност за предстоящата депортация и ги информира редовно за секретните планове на Комисарството. „Държавната измяна“ в името на човечността, която тя извършва, прави изобщо възможна появата на съпротива.
Същевременно Лиляна Паница е била тайна любовница на комисаря. И тъй като тя не е пожелала да издаде (или не е знаела) къде се укрива той, след смяната на властта е разпитвана и изтезавана в продължение на седмици от комунистите. Чак когато еврейски представители се застъпват за нея, тя е освободена, но умира година по-късно вследствие на мъченията в ареста. Едно необикновено явление: пламенната любов между спасителката на българските евреи и техния най-фанатичен преследвач – доброто и злото в едно легло.
Преди няколко години един от все още живите спасени български евреи направи предложение Лиляна Паница да бъде приета в „Алеята на праведниците“ в Мемориала Яд Вашем в Йерусалим. Това отличие има значението почти на канонизиране за светец. Изключително жалко е, че междувременно предложението беше отхвърлено. Противоречивостта на тази българка създава очевидно проблем. Хората искат да почитат само неопетнени светци – такива обаче в реалността едва ли има.
Царят и малката секретарка: и двамата трудно могат да бъдат вместени в черно-бели категории. Те са нагледно олицетворение не само на историко-политическата, но и на общочовешката – ако искате архаична – ситуация, на “conditio humana” (човешкото състояние).
 
Чудо на човечността
Спасяването на българските евреи остава уникално явление, едно чудо на човечността. Предпоставка за това чудо обаче беше договор с дявола. Само статусът на съюзник на нацистка Германия даде възможност на България да запази известна независимост в действията си. Това имаше своята цена. „Българите спасиха не само евреите, но и собствената си душа“, беше казал преди време един софийски журналист. Част от тази душа все пак беше продадена – с депортацията на тракийските и македонските евреи. Зад нея стоеше принуда, но и съблазън: индивидуална – за запазване на властта, и колективна – за разширяване на територията.
Изключително трудно се оказва за всички нас да приемем двойствеността на човешката природа и човешките действия. Дълбоко в себе си искаме всичко да се случва като в приказките – да има ясни граници между Доброто и Злото и ние винаги да сме на правилната страна. За своя репортаж „Айхман в Йерусалим“ и определението „баналност на Злото“ в подзаглавието Хана Аренд беше атакувана най-яростно, книгата и до ден днешен се оспорва. Но тя просто искаше да каже: Айхман би могъл да бъде наш съсед, колега и приятел. Още по-болезнена е констатацията, че всеки от нас при известни предпоставки би могъл да се превърне в Айхман. Не по-различно становище формулира Томас Ман в своето есе „Нашият брат Хитлер“.
Това, което Хана Аренд и Томас Ман изразиха с думи, Чарли Чаплин успя да предаде във филма „Великият диктатор“ чрез грим, мимика и пластика. Неговото alter ego, скитникът с малките мустачки – най-симпатичният „малък човек“ на света – внезапно среща своя брат близнак, своя огледален образ - Хитлер. Доброто и Злото ще останат вероятно завинаги неразделни и понякога даже си приличат като двойници.
 
Владимир Дановски е театрален и оперен режисьор, работещ от 35 години в Германия. Неговата пиеса „Спасението“, посветена на спасяването на българските евреи, е изпълнена за пръв път през 2012 в навечерието на Деня на Холокоста, 27 януари, в салоните на фондация „Конрад Аденауер“, Берлин. Следват спектакли на фестивали в Аугсбург, Пасау и др. Пиесата е наградена с Европейска награда за толерантност на Културен форум Европа и с наградата Марион Самуел на фондация „Памет“, Аугсбург. Владимир Дановски е син на големия български интелектуалец Боян Дановски.
Статията е писана за немскоезичното пространство, т.е. за читатели, на които темата е почти изцяло неизвестна. Публикувана е с известни съкращения в списанието НУ, Виена, брой 2/2015 г.
Превод от немски Цветелина Видкова Вътева[1]


[1] Цветелина Видкова Вътева е авторът на преводите, подписвани до този момент във вестника с името Цветелина Вътева.