Поетичният унес на учения

 
Академик Иван Тодоров (р.1933) е създател на българската школа по математична физика. Автор е на осем монографии и на повече от двеста научни статии. Работил е в елитни научни центрове в Русия, САЩ, Италия, Франция, Швейцария, Австрия, Германия. От повече от 40 години насам ръководи Семинара по квантова теория на полето в Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика при Българската академия на науките. Академик Тодорв е син на създателя на библиотечната наука в България Тодор Боров и брат на световно известния български литерратуровед и философ Цветан Тодоров.   
Ани Илков е автор на поетичните книги „Подготовка за напускане на сърцето” (2015), „Зверовете на Август” (1999), „Етимологики”(1996), „Изворът на грознохубавите”(1994) и др.
 
Ани Илков: Науката и техниките промениха света. Науката, превърната в техника при нужда, а нуждата е Втората световна война и възшествието на германския нацизъм, направи атомната бомба, която преди това е мислена само като възможност. И тук има един възел, който няма да се развърже. Науката е плод на човешкото мислене, но това е мислене, което не се докосва до мисленето на художника или поета. Не се ли реализира тук демоническото, мефистофелското? Мислеше се, че е настъпило ядрено равновесие, базирано на двете велики сили САЩ и Русия и още Франция и Англия, защото това са държавите, които първоначално имат атомно оръжие. А сега? А случаят със Северна Корея. А случаят с Иран. Когато си отворил бутилката, нека духът не излиза първоначално агресивно навън, но не можеш да го върнеш обратно. На този фон поетическото, човешкото и науката се сдобиват с други акценти. Разбира се, това го усеща и Опенхаймер[1]. Ако се видят късни снимки на Опенхаймер – ами той е кожа и кости и не излиза в пълно душевно здраве от тези събития. Драма за учените, но драма, която те са поднесли и на света. И това е величието на науката, този контраст.
Иван Тодоров: Ще ви разкажа нещо за Ричард Файнман[2], което той сам описва в една своя книга. Когато един ден негов колега отива при Файнман и му казва за разработката на секретен проект, той в началото се дръпва. Неговият колега обаче му предлага да си помисли и му казва, че хората, които работят по проекта, се събират същия ден в два и половина. Когато остава сам, Файнман се разколебава, започва да мисли за нацистката заплаха и в края на краищата отива на сбирката, тоест, включва се в проекта „Манхатън”. Много по-късно той си дава сметка, че когато Германия капитулира, причината, която го е накарала да се включи в този проект, е отпаднала, но той продължава да работи по него. Аз, казва Файнман в книгата си, не се ужасих от това, че продължихме да работим, а че не ми мина през ума, че причината е отпаднала...
Ани Илков: Ето я тази двойственост. Унесът на учения...
Иван Тодоров: Това е нещо лошо, добавя Файнман, аз можех да помисля и да реша да продължа, защото водим война с Япония, защото ще загинат по-малко американци и т.н., но аз не помислих, изобщо не ми мина през ума.
Ани Илков: Такава честност рядко ще намериш между художествените творци. Разбира се, те са и по-безотговорни, защото това, което те правят, се отнася към света по друг начин. Но когато си направил нещо, което може да счупи света, сигурно тази честност е измежду базисните задължения, иначе не можеш да живееш.
Кирил Василев: Сега се замислих, че отговорността на поетите, на хората на изкуството не е по-малка, защото възможността за тоталитарните режими, за концлагерите е подготвена ментално и от хората на изкуството...
Ани Илков: Както науката подготвя възможността за атомната бомба...
Иван Тодоров: Както футуристите подготвят болшевишката революция...
Кирил Василев: Тяхната отговорност е в това, че автономният естетически поглед към света, роден през модерността, излиза извън сферата на изкуството и се свързва с политическия радикализъм. Това е моментът, когато на човека и обществото започва да се гледа като на платно, върху което създаваш картината, която желаеш...
Ани Илков: Само че с живи хора.
Кирил Василев: Не е случайно, че някои от чудовищните диктатори на ХХ век са имали досег с изкуството от първа ръка. Хитлер е неуспял художник. Мао е поет. Сталин пише романтични стихове на младини и публикува под псевдоним. През 30-те години, годините на зловещия терор, Сталин дори намира време да редактира руския превод на грузинския национален епос „Витязът в тигровата кожа“ на Шота Руставели. Естетическият модел на мислене през модерността влиза първо във философията, а по-късно в политиката, икономиката и се универсализира. Тоталитарните режими са образец за естетизиране на политиката. Кой тогава има по-голяма отговорност за катастрофите на модерността – учените или поетите?
Ани Илков: Можем ли тогава да фиксираме тази криза исторически като криза, започнала в края на ХIX век и водеща към Първата световна война, и това, което французите наричат втора 30-годишна война, защото между Първата и Втората световна война няма същински мир. Това е важно да се каже, за да опипаме и настоящето; и да видим имаме ли подобна криза днес.
Кирил Василев: Замислих се обаче за същинските мотиви, които движат учените. Ако си представим хипотетично една наука без технически следствия, мисля, че това не би спряло учените. Това, разбира се, би свалило социалния им статус, науката не би имала този престиж и социално значение, но едва ли биха престанали да се занимават с наука, защото тяхното удовлетворение идва от създаването на тези идеални светове.
Иван Тодоров: "The pleasure finding things out" (това е заглавието на книгата на Файнман).
Ани Илков: Кажете ни тогава, академик Тодоров, каква наука се прави днес? Прави ли се наука през величието на отделния човек или това са огромни колективи, от които само неколцина по-късно получават Нобел. Но първото голямо колективно усилие е Лос Аламос и създаването на атомната бомба.
Иван Тодоров: За мен всъщност по-хубав представител на науката е учителят по математика на Дайсън[3] - Годфри Харолд Харди[4], който написва през 1940 сравнително кратка книжка, озаглавена „Апология на математиката“. Войната вече е започнала и той защитава наистина крайни възгледи - че науката не само не трябва да има никакво приложение, но и не трябва да се популяризира. Той го казва за собствената си книга, която, според него, заслужава презрение, но тъй като е вече стар, си позволява да я напише. Той е изцяло апологет на чистата наука и казва, че се занимава с теория на числата, понеже това никога няма да намери приложение, макар че днес започва да намира приложение в криптографията, например... Харди е бил критикуван от Ч.П. Сноу и други, че науката има и добри приложения. И той се съгласява, но оставя книгата непроменена.
Кирил Василев: Можем ли да кажем, академик Тодоров, че революционните открития във фундаменталната наука са плод на нещо като поетическа интуиция или въображение?
Иван Тодоров: Истина е, че доказателствата изискват въображение. Има двама френски математици, които са писали на тази тема – Поанкаре[5] и Жак Адамар[6] – как ученият съсредоточено мисли по някакъв въпрос и нищо не излиза, но след това, когато се е облякъл и е излязъл навън, и в момента, когато се качва на автобуса, му проблясва идеята; и вече вкъщи, като се връща, я записва. Но за да му дойде идеята, когато се качва в автобуса и когато му шумят и говорят, той преди това е мислел напрегнато.
Ани Илков: Ако се върнем назад към едно есе на Маяковски - „Как делать стихи“ - той дава същия пример.
Иван Тодоров: При Поанкаре има момент на предварително съсредоточено мислене над някакъв въпрос.
Ани Илков: Тоест, през цялото време говорим за човешко същество, което стига до определена граница и я надхвърля, но аз пак се връщам на това – от науките може да произлезе, по силата на това степенуване в техника – може да произлезе нещо, което радикално променя същината на човешкия свят, а що се отнася до поезията – Кирил се опита да го защити и да покаже как то също по някакъв начин влиза и влияе, но аз не съм толкова сигурен. Силата, интензивността във връзката между наука и техника е такава, каквато между поезия и мислене не съществува...
Иван Тодоров: Това, което каза Кирил – и не можем да не се съгласим - е, че революциите - понеже стана дума, че атомната бомба убива хора и това е Мефистофел - революциите убиват повече хора и те започват от поетите – може така да се каже.
Кирил Василев: Да, точно така е, но Ани е прав, че по някакъв начин ние не можем да излезем от въпросите, зададени от Мери Шели във „Франкенщайн”.
Ани Илков: Именно.
Кирил Василев: Парадоксално е, нали, че толкова време вече е минало, но все още сме в рамката, очертана от тези въпроси. Наскоро отново препрочитах „Франкенщайн“ и едно от нещата, което ми се натрапи този път, беше невероятно честото присъствие на възвишени пейзажи, на пустинни пейзажи, на огромни алпийски върхове, снегове и т.н. Тоест, на безбрежното, в което д-р Виктор Франкенщайн, създателят на нещастното чудовище, търси утеха от човешкия свят. Няма ли го този момент и в самата наука? Заниманията с безкрайността, с тези немислими почти реалности в науката не е ли някак си бягство и форма на утешение спрямо сложността и непоносимостта на човешкия свят.
Ани Илков: Да. Базисен, екзистенциален въпрос.
Иван Тодоров: Аз си мисля дали има от познатите ми в историята примери на човек – сериозен, голям учен – който се посвещава на науката, за да избяга от действителността. От големите учени, с които съм се занимавал, писал съм за тях, най-далеч от действителността е Гьодел[7]. Той съвсем не е от този свят, но той не мисля, че е бил пред избор и съзнателно е решил, че бяга. Той просто се увлича от абстрактните проблеми на логиката. В момента не ми идва друг пример.
Кирил Василев: Сещам се за Волфганг Паули[8]... Можем ли да го дадем като пример на човек, който в известен смисъл задълбочава научните си занимания, справяйки се със своята невроза и с тежки и травматични лични преживявания.
Иван Тодоров: Не, защото, като при повечето физици, най-важните, най-запомнящи се работи, той ги създава в младите си години. После се задълбочава по темата, която нас ни интересува в момента. Той мисли върху науката, върху това, че научното творчество не е чисто рационално, но, както ви цитирах Харди, това не е наука, а вече философстване върху науката. Опитът от личната криза при него действително е изиграл роля, но не за тясно научните открития – принципът на Паули, неутриното, участието му в създаването на квантовата механика, на квантовата теория на полето – те са отпреди нея. Сещам се за друг пример, Пол Дирак[9] е човек, когото съм срещал повече от веднъж и съм говорил с него, и той е типичен човек вън от тоя свят, който, не знам защо, извиква у мен представата за Свети Франциск, който ходи по вълните.
Кирил Василев: Много хубав образ.
Иван Тодоров: Паули го критикува, но той продължава напред и прави голямо откритие – антиматерията.
Ани Илков: И големият анекдот е как на конференцията в Солвей през 1927 г. Пол Дирак и Вернер Хайзенберг[10] спорят има ли Бог и Паули с критичния си дух казва: Да, сега разбрах, Бог няма и Дирак е неговият пророк. Дирак малко левее в своите идеи. Водя се от тази книга –„The Strangest Man” на Фармело[11].
Иван Тодоров: Тя е великолепна. Няма слабо място. И в научно отношение, и в това, че Фармело се отстранява и не го съди, нито го оправдава за увлеченията му по комунизма. Толкова хубава научна биография не съм чел, а аз познавах Дирак.
Ани Илков: При него обаче е останала следа, че той не харесва художествения език, поетическия език и даже прави забележка на Робърт Опенхаймер, като иронично му подхвърля: „Чувам, че се занимаваш с поезия.” А Опенхаймер е човекът, който има изцяло позитивно отношение и търси близост с хора на изкуството, на музиката. Той кани Томас Стърнз Елиът в Принстън, където той написва една слаба пиеса.
Иван Тодоров: И сам Опенхаймер казва, че резултатът от тази покана е най-слабата пиеса на Елиът.
Ани Илков: Някъде съм чел, че Елиът гледал учените с техните кабинети и огромните черни дъски, на които те пишат, и помолил и на него да му дадат черна дъска, и той да си играе като другите. И той написва „The Confidential Clerk” („Частният секретар”, 1953) или нещо такова, и тя не минава за хубава пиеса. Тя е една от късните му пиеси. Хубавата му пиеса е „Murder in the Cathedral” („Убийство в катедралата”, 1935), както и да е. Това е в скоби по адрес на образа на Дирак, който прави забележка на Опенхаймер и казва: „Защо се занимаваш с тези хора, които търсят начин да кажат това, което знаят, на неясен език?”. Науката прави точно обратното – това, което толкова трудно узнава, да го каже на ясен език. Но Дирак е странен.
Иван Тодоров: Той е странен. Но въобще да се взимат гениите като пример... от тях всеки е различен.
Кирил Василев: Когато разказвахте за тази книжка на Годфри Харолд Харди за математиката и този култ към гения в науката, ми хрумна, че може да се направи абсолютно пряк аналог с романтиците и идеята за изкуството като изкуство на гения. Романтиците се опират на Кант, който казва, че чрез гения природата дава на изкуството правилото. Излиза, че всичко останало – между появата на новия гений и стария – е излишно.
Иван Тодоров: Не е така, защото гениалните стъпки отварят нов път, но той трябва да се извърви; и при извървяването му вървят не лоши учени. В това отношение, науката действително е, в някакъв смисъл, колективно дело. Не знам дали можем да си представим и изкуството само от гении.
Кирил Василев: Не можем, разбира се.
Иван Тодоров: За да се отличи геният, трябва да има фон от хора, които да го следват.
Кирил Василев: Днес тенденцията в изследването на изкуството е точно обратната на романтическата идея за изкуството. Интересът е насочен към второстепенните художници или поети, или романисти в съответната епоха. Мнозина изследователи смятат, че чрез тях по-добре разбираме епохата, отколкото чрез гениалните примери.
Иван Тодоров: Може би, ако изучаваме епохата – да, но иначе...
Кирил Василев: Стига се дори до крайности, като се твърди, че гениалната творба е продукт на нейните интерпретатори. В науката сигурно не стоят така нещата.
Иван Тодоров: Аз мисля, че никъде не стоят така нещата.
Ани Илков: Това е в социалните и в хуманитарните науки и то е свързано с френското теоретизиране. Кирил не е голям привърженик, аз съм игрови привърженик на френското теоретизиране. И тези хора, които се занимават с нещото, наречено „наука”, в английския език са разграничени ясно – тези са „scholars”, а другите, които се занимават с (по руски казано) „природоматематически науки, са „scientists”. И спомогнал да се изкове разликата, като е изковал думата „scientist”, е Самюъл Тейлър Колридж - поетът.
Кирил Василев: Важен детайл.
Ани Илков: И Сокал говори за „scholars”, а не за „scientists”. Но пък, когато излизаше „Светът на физиката”, някъде там попаднах на материал, който говори за ужасната каша в сферата на струнните теории; за един мошеник, който направил сума ти неща, и бели, и комедии, така че и в науките има дялове, където този тип мошеничества са напълно възможни и трудно уловими. Къде поради нехайство, къде поради криворазбрана любезност. Този мошеник пише, да речем, на някой голям учен: „бихте ли обърнали внимание на тази моя статия”; и той му отвръща с една, две казионни – въпрос на етикет – любезни думи, след което този не цитира думите, а казва – моята работа е реферирана или за моята работа се произнесе добре еди-кой си, и т. н.
Иван Тодоров: Аферата Богданов[12].
Ани Илков: Eто това. Има ли гении сега в науките, защото в сферата на изкуствата всички, дето там рязаха на две акули, инкрустираха черепи с бисери и диаманти... се оказаха мошеници. В известен смисъл. А в науките има ли все още индивидуалности, които могат да бъдат посочени по начина, по който посочваме гениалността на Нютон, на Айнщайн – защото в изкуствата няма.
Иван Тодоров: Винаги трябва малко дистанция – и в науките, и в изкуствата. Ето, аз под ваше влияние погледнах нещо за Уилям Блейк в „Уикипедия” и разбирам, че той е бил напълно подценяван.
Кирил Василев: Да, и като поет, и като художник.
Иван Тодоров: И започват като поет да го ценят 50-60 години след смъртта му, а като художник - 150 години. Така че, аз мисля, че е опасно да съдиш, че няма. Може да няма, но може по-късно да се окаже, че е имало. Аз някак си имам, като теоретик, по-голямо уважение към математици, които са по-теоретици...
Ани Илков: Александър Гротендик[13], може би...
Иван Тодоров: Александър Гротендик несъмнено. Гротендик е гений. Ако говорим за математици от ХХ век, поне двама има – Курт Гьодел и Гротендик. Жул Анри Поанкаре е бил гениален, но той е още по-далеч, а за живи...
Ани Илков: Гротендик скоро си отиде. Той е съвременник.
Иван Тодоров: Това, което прави той и в човешки, и в социален план, е забележително. Гротендик отива в Париж и го приемат като вундеркинд в този институт за висши научни изследвания, в който и аз сега ходя по за месец-два. В течение на десет години там отиват най-големите математици от цял свят да се учат от него, той им дава задачи и преобразява математиката, след което със скандал напуска института, напуска математиката. Той участва в различни граждански движения – зелени, за мир, всякакви... И поводът за напускането е, че този институт получава малка субсидия от военните. Гротендик напуска това златно място – един институт, където няма задължение за преподаване, той е частен, създаден от един руски евреин, и е един от малкото в Европа – типичен за Америка – правен е по образец на Принстънския институт. Към края на живота си Гротендик става истински отшелник – живее в някаква колиба в Пиринеите, но преди това го приютяват в университета в Монпелие. И понеже във Франция има тенденция всичко да отива в столицата, когато Гротендик е в Монпелие, все едно, че е напуснал земното кълбо. Никой вече не го брои за нищо. По-късно той подава заявление да го приемат в CNRS – аналогът всъщност на източните академии – не Френската академия – тя е нещо различно. В CNRS хората работят в институти, нямат задължение да преподават. И той, като предложение, написва Esquisse d’un Programme (Скица на една програма). Тя започва с това, че е безнадеждна работа да се очаква от сегашните студенти, че ще се занимават с наука истински, и затова той не иска да преподава, да има ученици. Но в статута на CNRS е казано, че трябва да има, и това дава чудесен повод на комисията да отхвърли неговото предложение, макар че програмата, която предлага, още дава хляб на математиците. А той е имал толкова ученици, колкото съвкупно всичките математици от CNRS не са имали. Гротендинк създава цяло поколение, преобразува математиката... Комисията му праща писмо да смекчи формулировката, но Гротендик не е службогонец и не пипа нищо. Председателят на комисията Бургиньон не успява да убеди останалите членове, че е неприлично да отхвърлят предложението на един велик математик, но все пак успява да издейства на високо ниво специална позиция, която на френски се казва position asterisqu?e, което значи „служба или позиция със звездичка” – звездичка като за бележка под линия. Дават му тази позиция само за четири години, понеже след четири години той влиза в пенсионна възраст. Той си остава на служба в университета в Монпелие, но го освобождават от нуждата да преподава там, защото ще получава заплата от CNRS... Да философстваме дали има велики учени – ето, има. Гротендик излиза във всички посоки от формите на своето време.
Ани Илков: Гротендик въвежда такива неща, които си казвам, че би трябвало и аз да ги разбирам, но не ги разбирам - "мотив", например, е неразбираемо.
Иван Тодоров: Той си позволява всичко, особено в този период, когато е уж извън науката, въвежда думи-мечти, без да дава точни математични определения, разбира се, говори около тях какво има предвид, но оставя други да ги формализират.
Кирил Василев: А можем ли тогава да ги наречем метафори? Значи, те не функционират като понятия, а по-скоро като метафорите в поезията.
Иван Тодоров: Можем да ги наречем, но понеже математиката е точна наука, това, което оказва влияние, в крайна сметка трябва да се осмисли и да му се дадат точни определения, за да могат да работят математиците с тях. „Мотив” при оксфордския математик Франсис Браун (който използва развитието на идеята от Пиер Делин, най-известният ученик на Гротендик) представлява тройка от обекти - две пространства и изображение от едното в другото. Мечтата на Гротендик надхвърля рамките на това определение, но с него засега може да се работи...
Кирил Василев: Тук се поставя фундаменталният въпрос за изразимостта на реалността. Било в науката, било в поезията. Добрата метафора, трябва да кажем, се използва от поета не като заместител на едно общоприето значение, което може да бъде, така да се каже, разкрасено чрез метафората, а се използва там, където действително общоприетите значения не вършат работа и тогава по косвен път поетът се принуждава чрез метафората да насочва мисълта към определен, неспособен да бъде формулиран ясно, феномен.
Иван Тодоров: Писал съм рецензия на книгата на Юрий Манин[14] „Математиката като метафора”. Манин също се смята за ученик на Гротендик и всъщност е първият, който в научна статия е употребил термина "мотив". Това е било по време на "размразяването", когато за малко е изпратен във Франция. Той е бил при Гротендик и си е водил записки. След това се връща в Москва и написва нещо. И той се гордее с това. Това ми го е казвал, ние сме стари приятели с него още от Русия, че това е първата публикация – Гротендик е говорил за мотиви, но още нищо написано не е имало.
Ани Илков: Манин не пишеше ли стихове, малко сатирични, в сатиричен дух?
Иван Тодоров: За него Бродски е образец.
Ани Илков: Да, Бродски, колкото помага, толкова и потиска руския дух... Ти следиш славяноезичната поезия, аз просто съм се откъснал, но Манин е този, когото цитират в статията за "Петербург" на Андрей Бели и връзката му с математиката двамата автори. И Манин изказва нещо, което всъщност консолидира мнението им, защото иначе те са малко трудни за разбиране, а Манин с един прояснителен език казва това, което можем да го разберем и ние. Той казва, че ако разделиш сферата на пет, можеш да постигнеш в крайна сметка безкрайни обеми. Не само да удвоиш обема на сферата, която си разпарчетосал, разкъсал, а можеш да постигнеш безкрайни обеми; и това ние наричаме поетизация.
Иван Тодоров: Манин има вкус към такива неща и в неговата книга това се вижда. Тя импонира на Фриймън Дайсън[15], който е написал пък предговора към английското издание, където говори за влиянието през 20-те години на миналия век в науката на тези течения, които се проявяват, особено в Германия, която е в тежка криза, и се пита дали и квантовата механика не е родена от тези настроения.
Кирил Василев: Това ни връща към темата за културната ситуация, която влияе върху развитието на науките.
Иван Тодоров: Но ето, да речем, когато конкретно Дайсън поставя този въпрос, сам той е твърде рационален и честен към себе си и неговият извод е, че не може да се счита, че квантовата механика е породена...
Кирил Василев: ... от тази културна атмосфера...
Иван Тодоров: Разбира се, когато човек с кръгозора на Дайсън иска да формулира нещата точно, а не бла-бла, както казват фигуративно учените, тогава е трудно да се каже „не” – действително, квантовата механика има няколко извора. Учените започват да наблюдават микросвета, който преди това не е достъпен, и го правят именно чрез атомните спектри. Те добре разбират, че натоварен електрон се върти около ядро, като в слънчева система, но виждат, че, понеже е натоварена частица, по законите на Максуел, тя трябва да падне върху ядрото много бързо. Атомът би бил нестабилен. Тоест, възникват конкретни задачи и силни умове в течение на десетилетия се мъчат да ги разрешат. Влагат много въображение. Идва първо Нилс Бор, който предлага постулати за орбитите. След това - Луи дьо Бройл[16], който идва до понятието вълна-частица; и че има дуализъм не само за светлината, но може би и електроните, които ги знаем само като частици, могат да се видят и като вълни. Може да интерферират електрони! И хората правят опит и виждат, че – да, интерферират. И това води до Нобеловата награда на Дьо Бройл.
Кирил Василев: Тук се сещам, че може би не е лошо да споменем този азбучен пример за влиянието на религиозните убеждения на Кеплер върху научната му работа – пак по темата за ненаучните влияния в науката.
Иван Тодоров: Това е много уместно, защото случаят с Кеплер е изключително показателен за това, че религиозно мистичното мислене е било по-плодотворно в чисто научно отношение от рационалното съвременно мислене на Галилей.
Кирил Василев: Това е изключително важна формулировка.
Иван Тодоров: Това е нещо, което аз съм се постарал да опиша в една своя статия, която излезе на английски. Аз ви споменах също за Маркус Фирц, ученикът на Волфганг Паули, който пише за епохата и казва, че заради Галилей и Декарт, които са много по-популярни от Кеплер извън света на физици и астрономи, във всеки случай между хуманитарии...
Ани Илков: Да, Едмунд Хусерл пише „Кризата на европейските науки”, като основно се позовава на Декарт.
Иван Тодоров: Също в скоба ще кажа за едно обвинение, което, според мен, е по-тежко, отколкото статията на Чарлс Пърси Сноу за „Двете култури”. През 2015 г. излезе най-после една голяма, относително пълна биография на Ойлер. Ойлер е векът на Просвещението, той е роден през 1707 г. и преживява до 76 години. Авторът на тази биография, R.S. Calinger, цитира няколко най-сериозни обемисти енциклопедични монографии, посветени на века на Просвещението. В две от тях Ойлер изобщо го няма. В третата той е споменат в едно изречение. За мен Ойлер е един от най-големите умове. По същия начин през XVII век Галилей и Декарт са големите имена, но в областта на Галилей Кеплер е направил много повече – просто несравнимо, а в математиката Пиер дьо Ферма е направил значително повече от Декарт. Двамата са имали спорове и във всичките спорни пунктове Ферма е бил прав, а Декарт е бъркал. Но това, което казва Фирц за Кардано, повлияни от отношението на века на Просвещението и отхвърлили философията на неоплатонизма (и мистицизма) на Възраждането, която е тясно свързана с алхимиците, ние трудно възприемаме Кеплер. Той може да бъде разбран именно в тази традиция, която Галилей и Декарт са отрекли и следващите поколения също отричат. При Кеплер тези образи – троицата, той не я наглася, както един негов изследовател твърди, за да бъде добър християнин. Точно обратното е. Кеплер е бил дълбоко вярващ и е искал да стане пастор, но не го приемат и го пращат като учител по математика в Грац. И той пише на своя учител в духовното училище, че тук се утешава с това, че наблюдението на звездите, всъщност, му показва също Божието творение и той чрез него също може да допринесе за познанието на Бога, както си е мечтал. И това, че той вижда слънцето като Бог в центъра, планетите като Сина и радиуса като Светия Дух, който ги съединява – това за него е силният вътрешен импулс, който го кара да прави мъчителни сметки, докато точно разбере... при това, единственото, в което той предварително вярва, е, че има закономерност, тъй като това е Божие творение – Бог знае какво прави и закономерността трябва да е числена - и така открива знаменития трети закон. Това съвсем не е на повърхността и той не го е прочел в Светото писание, но от Светото писание той разбира, че това трябва да има закономерност – закономерност, определена с число. Кеплер е благодатен и с това, че, за разлика от съвременните учени, той не записва готовите резултати, а пише за всичките си заблуждения - как е вървял и какво е мислел. И можеш да видиш какво го е стимулирало.
Кирил Василев: А сред съвременните учени има ли подобен тип хора, които ползват някакви религиозни интуиции в работата си, може би не директно, но по някакъв начин черпят вдъхновение от тях.
Иван Тодоров: Ако има, те се крият. Понеже в съвременната наука, ако човек напише, както Кеплер е писал, съобществото на учените няма да го приеме. Нютон, малко по-късно от Кеплер, оставя религиозните си мисли непубликувани, пази ги в тайна.
Кирил Василев: Понеже споменахте за закономерностите - едно от нещата, което чисто поетически ме вълнува, фасцинира направо, това са физическите константи. Как съвременната физика мисли тези константи? Как ги обяснява въобще?
Иван Тодоров: Това е много хубав и проницателен въпрос. Един от най-първите, началните примери на човек, който се замисля именно над още една константа, на границата между XIX век и XX век, е Макс Планк, който всъщност въвежда две нови физически константи – една, наричана "константата на Планк", която се бележи с ħ, е славянска буква – в сръбския я има някъде, при нас не е останала.
Ани Илков: В сръбския май се чете като „ч”.
Иван Тодоров: Да, като „ч”. Но още по-важно - той въвежда това, което се нарича "дължина на Планк". В съвременните единици дължината е по размерност обратна на масата, ако приемем, че "константата на Планк" е 1. И когато говорим за единица за маса, има най-различни маси в природата и даже в света на елементарните частици, има електрон, има протон, протонът е близо 2000 (1836) пъти по тежък – и кое от тях да бъде единица за маса? Оказва се, че "константата на Нютон" на гравитационното поле има размерност на дължина на квадрат и Планк е човекът, който избира тази дължина като най-малката – и сега сме много далече от нея. Да речем – размерът на атома се мери с 10 на минус 8 сантиметра, т.е. осем нули има, преди да има значеща цифра. И ядрото е още 10 на минус 13. Още пет нули се добавят. Планковата дължина е 10 на минус 33, което е далеч да бъде достигнато, но тя е някаква теоретична мярка, която Планк е видял. И аз познавам един немски учен, който някъде беше написал, че Планк като в бездна е погледнал и видял тази константа на дължина. (Немците имат тази склонност към философстване, ако бяха продължили да доминират в науката, тя може би щеше да има по-друг образ. Американците, въпреки че сред тях имаше дисиденти, наложиха този стил на прагматизъм, по-далече от философстването.) Това, че има някакви такива константи, малко на брой, основни, наистина поразява въображението.
Кирил Василев: Моето поне абсолютно е поразено. Но константите са необясними, нали?
Иван Тодоров: Да. Вселената е пълна с необяснени неща. Например, ние считаме, че едва ли не всичко сме познали, но има понятия за тъмна материя и тъмна енергия... Видимата материя, която не е тъмна, е по-малко от 5% от общата материя; а термините "тъмна материя“ и "тъмна енергия" показват, че основните градивни единици на Вселената са ни непознати. В момента най-живата и интересна наука е станала астрономията и астрофизиката, в която влиза и детектирането на гравитационните вълни...
Ани Илков: И откриването на живот на други планети, където друг български физик - Димитър Съселов, е намесен активно.
Иван Тодоров: Но това е сравнително малко. Центърът в момента са гравитационните вълни, а не екзопланетите. Те са бурни явления, станали преди милиарди години в ранната вселена. Това е космология и това, че човечеството се ентусиазира от нея и е готово, в крайна сметка, да влага големи средства за това, е хубав знак. И, отново, този ентусиазъм не произлиза от перспективата за технически приложения или военни приложения, а е чисто познание и някак си опира у нашето мистично виждане на Вселената.

Разговора води Кирил Василев

 


[1]Робърт Опенхаймер (1904 - 1967), американски физик, директор на проекта „Манхатън”
 
[2]Ричард Файнман (1918 - 1988) – американски физик-теоретик, един от създателите на квантовата електродинамика, носител на Нобелова награда, участник в проекта „Манхатън”
 
[3]Фрийман Дайсън (р.1923) – американски физик, един от съдателите на квантовата електродинамика
 
[4]Годфри Харолд Харди (1877 - 1947) – английски математик
 
[5]Анри Поанкаре (1854 - 1912) – френски математик, физик и теоретик на науката 
 
[6]Жак Адамар (1865 - 1963) – френски математик
 
[7]Курт Гьодел (1906 - 1978) – австрийски математик, логик и философ на математиката, автор на теоремата за непълнотата
 
[8]Волфганг Паули (1900 - 1958) – швейцарски физик-теоретик, откривател на неутриното, автор на принципа на Паули, носител на Нобелова награда
 
[9]Пол Дирак (1902 - 1984) – английски физик-теоретик, един от създателите на квантовата механика
 
[10]Вернер Хайзенберг (1901 - 1976) – немски физик-теоретик, един от създателите на квантовата механика
 
[11]Греъм Фармело, „The Strangest man” (2009) – биография на Пол Дирак, книгата печели множество награди за научна биография.
 
[12]В периода 2001 – 2002 година братята близнаци Игор и Гришка Богданов, французи с руско потекло, публикуват пет статии в областта на теоретичната физика в авторитетни научни списания. На 22 октомври 2002 г. физикът Макс Нидермайер от университета в Тур изпраща мейл на свой колега от университета в Питсбърг, в който пише, че статиите на братята са пълни с безсмислици. По-късно това се потвърждава и от други учени.  
 
[13]Александър Гротендик (1928 - 2014) – френски математик с революционен принос в областта на алгебричната геометрия, теория на числата и др., носител на Филдсoв медал (1966)
 
[14]Юрий Манин (р.1937) – руски математик, един от основоположниците на некомутативната алгебрична геометрия и квантова информатика
 
[15]Фриймън Дайсън (р.1923) – американски физик-теоретик, един от създателите на квантовата електродинамика
 
[16]16 Луи дьо Бройл (1892 - 1987) – френски физик, един от основателите на квантовата механика, носител на Нобелова награда