Димитър Паунов (1942 – 2018)

 
Годината е 1983 – моето последно свободно лято, преди да вляза в казармата. Весела компания от дългокоси момчета и момичета лежи на нудисткия плаж на Арапя, един от тях чете книга на глас и всички се заливат от смях.
Книгата, която толкова ги радва, е тъничка – едва 110 страници – и е излязла през предходната 1982. "Малки състезания" от Димитър Паунов.
Трябва да призная, че вече познавах този роман – още от шестнайсетгодишна възраст. Беше излизал в бр. 4 на списание "Съвременник" за 1980 година (любопитно е, че в същия брой дебютира Виктор Пасков с "Невръстни убийства"). Оттогава бях влюбен в героите му – Георев, Пепи Топалов, лесоинженера Андрей Влаевски… Книгата беше написана в стил, в който сякаш нямаше нищо българско, но същевременно беше архибългарска. А хуморът! Хуморът й сякаш беше под постоянния обстрел на действителността, в която всички бяхме потопени, но победоносно продължаваше напред като безсмъртен герой от спагети уестърн.
После… После се появи и "Самотният пътник за Берлин". И към любовта към гамените от "Малки състезания" се прибави великият Филип Ексеров, който биеше като трифазен ток…
Господи, кой беше този Димитър Паунов! Откъде се появи?
Още не бях студент, но някак успях да вляза в Народната библиотека и да изчета всичките му ранни разкази, пиесата "Да откриеш виновния"… И да установя, че между първите му издадени книги и появата на уникалните романи, за които критиката мълчеше, но пък имаха истински верни читатели, зее почти двадесетгодишна дупка. Сякаш авторът се беше разтворил в нищото, за да се появи триумфално и отчаяно като героите си – непобедени и не победители.
Едва, когато настъпи перестройката и издателство "Народна младеж" пусна библиотека през 1986 двата романа в едно томче, успях да науча, че Димитър Паунов е роден през 1942 г. и че е прекарал някакво време от живота си в Берлин (но в кой от двата тогавашни Берлина?).
Запознахме се през 1990 г. в Града на истината и имах късмета да общувам няколко дни с него. Дни, които няма да забравя.
После той отново отиде в Берлин и от него се появи една статия (колко лекомислена е младостта  – нито помня как се казваше, нито къде беше публикувана!), в която защитаваше всички нас, източноевропейците.
И отново изчезна. Колко хора го търсихме, защото ни се искаше героите му да възкръснат.
Е, намерихме го за кратко, за да изчезне този път завинаги. А ние – типично по български – изведнъж се усещаме, че сме загубили нещо много ценно, защото не сме били достатъчно заинтересовани или достатъчно настойчиви.
Роберт Леви