Преживявания със звезди

 

Щедра на реални световни имена бе изминалата седмица. В София, в два последователни дни, на Софийската филхармония гостуваха баритонът Томас Хемпсън и виолистът Юрий Башмет, а за откриването на пролетното издание на Деветия фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” в Пловдив долетя тромпетистът Сергей Накаряков. В този текст ще стане дума за концертите с Хемпсън и Накаряков, а за Башмет четете критическата рефлексия на колегата Граматиков.
Преживяването, което Хемпсън сътвори за софийската публика, се изразяваше в щедрата възможност за публиката да открие, да осмисли и прозре какво може да сътвори един забележителен, многофасетен музикант, певец и артист. В рецитала си с оркестъра, под изтъканото от талантлив професионализъм ръководство на диригента Павел Балев, баритонът бе включил различни по жанр откъси: в първата част с арии от опери на Моцарт, Гуно, Масне и Верди, а във втората – с обръщане към оперети и мюзикъли от Лехар, Портър и Бърнстейн. Балев, от своя страна, бе допълнил с много вкус програмата със симфонични откъси предимно от избраните от Хемпсън творби.
Най-трудно се описват незабравимите преживявания, каквито поднесе вокалната вечер на Хемпсън. Това е певец с изключителни гласови възможности. Изразяват се не само в обеми и височини или в зашеметяваща техника. Поразяваше най-вече безпределната възможност на гласа да метаморфозира звука, да разнообразява, да колорира емисията във всеки праг на формата според изискванията й, да степенува възможностите за артикулация, за предложения на прочита в музикално-словесната текстура... Да „играе” съвместно с оркестровите сола, да им дава простор, но и да ги дооцветява с богато колориран глас. Певец с дълга и знаменита кариера, с огромен оперен, концертен и ораториален репертоар, както и с дълготрайна любов към оперетата и мюзикъла, Томас Хемпсън продължава да притежава глас, който е дисциплиниран да нюансира фразата с изпипан, открояващ се със завършеността си стил. Големият вокален артист създава образа само в рамките на една ария: Гулиелмо от „Така правят всички” или Граф Алмавива от „Сватбата на Фигаро” на Моцарт – лекота, фразата сякаш се стопява във въздуха, брилянтен, зареден с любовно-еротично очакване речитатив преди арията на графа, но с онези нюанси в ритмизираното слово, които въвеждат и неопитния слушател в същността на комедията. Съвсем различен глас в Кредото на Яго – образът получава противоположен звук и тембър, те мигновено го създават – релефно до автентизъм, без каквато и да е злоупотреба с излишни пластични внушения. Красивият, опиянен от любовното желание глас се „стопи” в тежкия мрак на злото... Тези преображения са дар и възможност за малцина, дори и сред световните имена. Във втората част актьорът Хемпсън се развихри – и в мизансцена на подпийналия Данило („Отивам в Максим”) с великолепно медза воче, с красиво суингиращо преобразяване на фразата в прочутата песен на Гейби из „В града” на Бърнстейн, което кулминира в еталонни теми на Коул Портър.
Малко несправедливо се съсредоточих само върху големия Томас Хемпсън, защото, колкото и да е бляскаво изкуството му, не би въздействало така без равностойно партньорство на оркестъра. Павел Балев сякаш бе създал различен оркестър, един чудесен инструмент, който „произвеждаше” красиви мелодични линии, свиреше културно, без форсиране, със завиден динамически диапазон, с впечатляващи пианисими, прецизни щрихи, слушаше солиста и реагираше на диригента мигновено. Което за пореден път ме увери, че когато човекът на пулта знае къде и как да пипне един състав, може чувствително да преобрази маниера му на музициране дори и в кратката гастролна среща. В този смисъл, Балев бе идеалният партньор на звездата.
А в Пловдив партньори на тромпетиста Сергей Накаряков (за първи път в България) и на познатия тук корнист, който свири и на алпийски рог - Аркадий Шилклопер,бяха „Софийски солисти” с ръководителя си Пламен Джуров. Всяка година фестивалът „Дни на музиката в Балабановата къща” осигурява присъствието на известен, добре поставен на международната сцена артист, което естествено допринася за неговия авторитет. Но проблемът със залите в града не може да бъде решен само и единствено с гордостта от амфитеатъра, а с бърза и качествена работа по тяхното обновяване или построяване. И Градският дом на културата „Борис Христов”, където се състоя концертът, въпреки името си, не блести с акустични качества. Не знам дали това беше причина за краткотрайната изява на Накаряков. За българската си среща той предпочете да изпълни две пиеси. Във Вариациите на Жан-Батист Арбан върху Каста дива от „Норма” на Белини той изпълни очакванията на публиката да се прояви като „Паганини на тромпета”, според поредното журналистическо клише, което Накаряков получава от финландската преса едва 13-годишен. Техниката му е действително впечатляваща, а пиесата на Арбан включва и съответни пасажни и арпежни препятствия, и възможностите на езиковата техника, както и фрулато, и обилно използване на тонова репетативност... Разбира се, Накаряков беше силно впечатляващ в техниката си, но много по-интересен като музикант бе в Арията на Бах, която изпълни на флюгелхорн. Там създаде вълшебството на постепенно набиращия обем звук, красотата на легатираната фраза, на премереното културно вибрато.
Между изявите на Накаряков чухме елегантна, изпълнена с артистични сола от водачите на основните групи на ансамбъла, Соната от Росини, която „Солистите” винаги изпълняват с удоволствие, както и Сарабанда, жига и бадинера от Корели. Другият им солист бе Аркадий Шилклопер предимно със собствени поп-композиции. Съпроводът на ансамбъла бе решен в общоприетата аранжорска щампа, при която цигулките са своеобразен педал за изявите на солиста. Тук „педалът” бе пресичан от пиано и ударни, най-вече от фусчинел, а Шилклопер свири и на валдхорна, и на алпийски рог. Пиесите изненадващо не блестяха с оригинални идеи или остроумни ходове в жанра, но инструменталното майсторство на техния автор компенсира това впечатление. Лаконичният концерт завърши с бисова пиеса за двамата, пак с автор Шилклопер, която се наричаше „Фига”, защото не било нито фуга, нито жига. Пиесата беше в седем временен размер и прозвуча елементарно за реномето на двамата музиканти. Сякаш леко бяха подценили това свое участие – с такова усещане напуснах залата.