В континент без карта
и компас

 
Голямата баска писателка Аранча Уретабиская беше в София, за да представи преведения от Мария Пачкова за ИК „Пламар” сборник, съдържащ знаковите й произведения „Червената тетрадка”, „Защо, Пампушко?”, „Куфарът”, „Против самоотвержеността” (вж. бр. 14 от т.г.). Тук публикуваме част от разговора с нея, състоял се в литературен клуб „Перото”, 27 март 2018.
К
 
- За каквито и сложности да говорим, казвам на студентите си: „Хайде сега, обяснете ми го, все едно съм на пет.“ Затова бих искал да ви попитам най-простичкото: що е то баската литература? Що е то баската култура?
- Баската култура е културата на една малка страна с приблизително три милиона жители. От административна гледна точка, северната й част се намира във Франция, а южната принадлежи на Испания. Аз съм от южната. Нашият език има твърде оспорван произход. Единственото ясно е, че той предшества индоевропейските езици. От трите милиона жители само милион говорят еускера. Всички баскоговорещи сме двуезични. В северната част – еускера (или еускара) и френски; а в южната – еускера и испански. Няма хора, които да говорят единствено езика на баските. Ако има такива, става дума за децата, преди да тръгнат на градина. Обикновено под баска литература имаме предвид тази, която се пише на езика на баските. Спорно е дали писатели баски, които пишат на испански, принадлежат към баската култура; тя обичайно се определя по езиков признак.
- Да дойдем още по-близо до вашето творчество: какво е мястото на жените в баската литература?
- През 1545 г. излиза първата книга на езика на баските. До ХХ век изобщо не е имало писателки на езика на баските. Всъщност, първият роман е мой. Не е много елегантно да го спомена, но е така. В продължение на 5-6 години бях единствената, която публикуваше произведения на баски. Днес 15% от писателите баски са жени. Жени са и голяма част от университетските преподавателки по литература. Но властта в този малък наш литературен свят е мъжка.
- Това означава ли, че да си жена, която пише, е политическа позиция?
- Започнах да пиша, защото никой не ми каза, че е невъзможно. Всъщност, това беше смела, неосъзната младежка постъпка. Но да продължиш да пишеш в продължение на десетилетия – в това действително има нещо политическо, но не в смисъл, че си свързан с дадена партия, а като начин да бъдеш част от обществото.
- А кои бяха вашите учители в литературата? И мъже, и жени.
- До ХХ век на еускера са писани предимно литературни произведения на религиозни теми от свещеници или монаси. Това са творби, насочени към християнизирането на едно население, което не би могло да бъде християнизирано на друг език, освен на баски. Не би могло чрез испански, тъй като просто народът не е говорел масово испански. Моето поколение е първото, което след Гражданската война си постави за цел да вдъхне живот на литературата на баски. Имахме за учители книги, които не представляваха никакъв интерес от литературна, но предизвикваха огромен интерес от езикова гледна точка. Защото едно е да говориш даден език, било то и много правилно, друго е да разполагаш с онези литературни средства, които не са свързани непременно с езика. Книгата, която по всяка вероятност най-силно е повлияла на моето поколение от литературна гледна точка, е написана от свещеник. Нейното заглавие е „Геро“, което значи „по-късно“, „след това“. Тя си поставя за цел да убеди читателите, че всяко нещо трябва да се върши навреме, защото не се знае утре дали ще бъдеш жив. И така до появата на Габриел Арести – поет, който пише през 60-те години и нататък и който пръв ни убеждава, че на нашия език може да се прави съвременна литература. Всъщност, в негово лице открихме глас, в който видяхме самите себе си. Светски, политически глас, откъснат от религиозните четива, с които дотогава се бяхме хранили.
- Няма ли испанският език да ви позволи среща с много повече читатели? С какво ви омагьосва баският език?
- Ако изберем за аргумент за избора на литературен език този, който ни дава достъп до най-голям брой евентуални читатели, с вас бихме писали на английски или на мандарин. Бих могла да ви попитам и защо пишете на български? А нали съществуват и преводачите? Аз живея от журналистическата си дейност и я осъществявам независимо дали на единия или на другия език, но приемам, че в избора ми на еускера, за да се изразявам литературно, има политически елемент. Именно на еускера разполагам с много повече изразни средства, сравнено с испанския.
- Вероятно едно от тях е емоционалната памет на баския език?
- Има серия думи, които ми е по-естествено да казвам на баски, дори когато говоря испански. По няколко пъти на ден мога да кажа „биоц”, което означава „сърце“, мило обръщение, но никога не бих казала „корасон мио“, което е пак „сърчице мое“, но на испански. Струва ми се чуждо, не бих могла да се изразя така. Имаме син, който е вече голям, на 27 години. Но когато той проговаряше, живеехме в Мадрид. И когато той за пръв път ми каза „мамо“ на испански, аз се обърнах към него и му казах: „Никога повече не ме наричай така!“ Не можех да се позная, все едно, че не говореше на мен. Защото това е една територия, която е запазена за баския.
- Във вашите истории сякаш има гигантско разстояние между мъжете и жените...
- Един писател никога не знае какво е направил. Знае какво е искал да направи. А читателят знае. Но на въпроса: в традиционното баско общество жената има много власт, но тя е съсредоточена единствено в дома. Властта оттатък прага е на мъжете. Никога не трябва да пропускаме факта, че ролята на жената в баското общество е по-голяма, отколкото женската роля в Испания или Франция - особено по отношение на синовете й. Когато бях млада, си казвах: „Аз сигурно избирам лошо, затова попадам все на мъже, които с пълно преклонение се отнасят към майките си.“ Но се оказа, че не аз не умея да избирам, просто всички са ушити по тази кройка. И днес продължава да е така. Затова много внимавах, не исках синът ми да страда от тази болест.
- Не знам доколко съм прав, но сякаш мъжете във вашите текстове са избягали от силните си жени, когато те са набрали сила и извън къщи.
- Има нещо такова. Дотолкова, доколкото жените вземат повече власт в ръцете си – мнозина мъже се плашат от този факт. Те не са в състояние да видят, че една връзка между равни е по-обогатяваща за двете страни, отколкото връзката, в която едната страна е доминираща.
- Какъв е вашият опит в баланса между журналистиката и литературата? Кога те си помагат, кога си пречат?
- Те принадлежат към две отделни пространства. Журналистиката е преди всичко да разказваш онова, което други правят и казват. Тоест, да гледаш към другите. И това означава една важна липса, сравнено с литературата. Защото литературата, в по-голяма степен от киното, е изкуството, което е в състояние да разкаже, докато някой прави или казва нещо, какво същевременно той мисли и чувства. Това е разликата между журналистиката и литературата. Аз нямам възможността да избирам между едното или другото. Но ако можех, не бих могла да избера, защото това са две коренно различни неща. Може би от журналистиката съм научила по-директния начин на разказване, с по-малко украса, по-стегнато. За мен литературата е пространство, където се чувствам най-свободна; там никой не може нищо да ми каже. Докато в журналистиката зависиш от мнението на хората, които са те наели и ти плащат за това.
- Учебникарската ни митология за Испания е зной, страст, пищни чувства, а когато четох вашата книга, усещах хлад, дистанция, разум.
- Ние сме възпитани в сдържаност на чувствата. Редно е да ги изпитваме, но трябва да ги изразяваме по най-сдържан начин. И по времето, когато ЕТА правеше атентати, още от пръв поглед човек можеше да различи дали погребението е на жандармерист, или на член на ЕТА. Защото, ако беше погребение на испанец, се плачеше абсолютно невъздържано. Докато в отсрещния лагер не помръдваше и мускулче на лицето.
- Променяше ли се през годините вашата представа за литературата?
- В света на литературата, от една страна, са „птиците“, а от друга страна - „орнитолозите“. Аз съм птица, не разбирам почти нищо от орнитология. Нямам дълбоки теоретични разсъждения, правя всичко по интуиция. Един критик вероятно би могъл да отговори на този въпрос. Критикът тълкува сънищата на писателя. Нека все пак уточня, че има хора, които са едновременно и птица, и орнитолог. Но аз не съм. А освен това, и аз не съм просто една глупава птица.
- Ние говорихме за жените. Но да поговорим и за мъжете. За тези мъже от вашите истории, които са заминали чак в Каракас или са си тръгнали от вкъщи, зарязвайки съпругата и детето. Каква е драмата на съвременния мъж?
- Ние, жените, сме извървели пътя си към равноправието, а освен това сме го направили колективно. Размишлявали сме върху него заедно. Мъжете постепенно са се адаптирали към настъпващите промени, но не са разсъждавали колективно върху тях. Всеки има своето собствено разбиране, няма обаче общо разбиране. Мъжете не са възпитавани в равноправие. Ние също не сме били възпитавани, но сме разбрали, че равноправието ще доведе до по-добър живот. Мъжете все още не са разбрали, че този живот ще бъде по-добър и за тях. Че е по-добре да теглят една кола двама души едновременно, заедно, отколкото да теглиш колата сам, а в нея да седи другият.
- Родена сте през 1947 г. като някои от най-близките ми хора. Нека ви цитирам: Знам, че ще навляза в континент, където едва е стъпил човешки крак, че няма карти, компас или писани инструкции. Традиционният начин на остаряване е изчезнал, а все още не сме измислили друг. Но знам също, макар да ми го сочи единствено вярата, че има живот отвъд 60-те. Че радостта е за този, който си я спечели, на каквото и възраст да е. Че това е задължение за порядъчните хора. Гледам напред, търся сред онези, които са ме предшествали в живота, които са с десет или двайсет години по-възрастни от мен, и едва съзирам пример за следване. Хора, които да ме накарат да кажа: „Ето, така бих искала да остарея.“ Но това ми се струва насърчителен зов за свобода, нова възможност. Какви дарове носи старостта? Какви дарове носи старостта на писателя?
- От повече от 10 години, по понятни причини, размишлявам върху старостта. От една страна, остарявах аз, от друга - майка ми вече беше стара. И общуването с нея беше постоянно навъртане около старческите въпроси. От тези преживявания изникна романът ми, озаглавен „Трите Марии“. Трите му героини са 80-годишни жени. Това изведнъж ме превърна в специалистка по старците. Ето, точно преди да дойда в София, бях в Билбао за беседа по проблемите на остаряването. Това, в което аз вярвам, е, че традиционният начин на остаряване - поне в обществото, което най-добре познавам - вече е изчезнал. Ние казваме „стар“… Не, вече дори не казваме „стар“, защото тази дума е табу, макар тя да има пълно основание да си съществува. Та, казваме „стар“ и си представяме човек, седнал в кресло, по възможност до огъня, който се опитва да намери слушател, на когото да разкаже нещо от своята младост. По принцип, представата за стария човек е, че има какво да научим от него. А не той да учи нещо ново тепърва. Ние сме заобиколени от неписани закони, които ни казват: на тази възраст се прави това, на онази възраст – еди какво си... и т.н. Сякаш датата от нашия паспорт диктува всичко, което можем или не можем да вършим. Досегашният начинът на остаряване е изчезнал, но още не сме очертали алтернативен модел. Цяло едно поколение навлиза в територия, в която досега не е стъпил човешки крак: това е животът отвъд 80-годишна възраст. Никога до този момент хората не са живели толкова дълго. В някогашните карти непроучените райони са се наричали terra incognita. Непозната територия – съществува, но никой не е стъпил там да я опише. Онези, които навлизат в тази територия, нямат карта, нямат компас. С други думи, тези, които идваме след тях и които сме по-млади, зависим от това какво те ще открият, какво ще видят в тази неизследвана територия. И колкото по-рязко промени нещата това, което те ще направят, толкова повече ще научим ние – тези, които ги следваме. Обществото мрази старостта. Всички ние правим отчаяни усилия да изглеждаме по-млади, като това стига до патетика. Само и само да не приемем старостта. Моето поколение съчини около символичната 1968 година твърдението, че върхът на живота не е зрелостта, а младостта. И след младостта остава само упадъкът, след младостта всичко друго вече е мизерия. Днес тази представа се връща върху нас като бумеранг и ни удря по лицето. Ние трябва да върнем достойнството на старостта. Да подчертаем някои неща, които съвсем не са зле. Например, да не отдаваме толкова голямо значение на чуждия поглед върху нас. Не всичко е лошо в остаряването. И това именно трябва да открием като изследователи.
Разговора води Марин Бодаков
Превод от испански Мария Пачкова