Европа без Америка?

 
Президентът на Русия Владимир Путин се среща с канцлера на Германия Ангела Меркел и това е първата му среща с лидер на западна държава след началото на новия му мандат. Между големите държави на Европейския съюз (към тях вече не отнасяме Великобритания), Германия е най-последователният привърженик на санкциите против Москва. Формална причина за това стана украинската криза, но атмосферата се сгъстяваше отдавна. И причината не са толкова конкретните политико-икономически конфликти и разногласия (интересите на двете страни съвпадат в много посоки), колкото мирогледните различия.
Германската политическа класа, чийто най-ярък представител е Ангела Меркел, е убедена, че европейският ред трябва да се формира около идеята за европейска интеграция, както я разбира Европейският съюз. Ако малко опростим – става дума за отказ от военно-силовия и стратегически елемент на външната политика в полза на „меката” или „гражданската” сила, основана на разпространението на правилата на Брюксел.
Напълно разбираемо е защо задаващият тон на този поглед към света е Германия. Сравнително неотдавна немците така се нагълтаха с великодържавна политика и платиха такава цена за своите непомерни геополитически амбиции, че в Европейския съюз видяха спасение от своето минало, от риска то да се повтори. Европейската интеграция беше и си остава за Германия гаранция за това, че „германският въпрос”, който не един път е вкарвал Европа във войни, няма да възникне никога повече. С други думи, европейската интеграция (а Германия от 60-те години е най-силната икономика в Европейския съюз) позволяваше на страната да се развива и да расте, като избягва традиционните обвинения в доминация. Нуждата от европейската обвивка нарасна още повече след обединението на Германия, когато много европейски страни бяха обезпокоени от перспективата от повтаряне на съдбоносния цикъл в германската история.
Ситуацията на укрепващия Европейски съюз – в който Германия дефакто играе водеща роля, но не е задължена да го декларира – беше за немците не просто комфортна, тя по същество беше безалтернативна. Така че кризисните процеси в европейската интеграция, които станаха забележими преди примерно десет години, бяха възприети в Германия като екзистенциална заплаха. Проблемите във вътрешното устройство, например с дълговете на отделните държави, се решаваха с повече или по-малък успех в рамките на Европейския съюз. Повратен пункт стана сблъсъкът с външния свят, който, както се разбра, след Студената война вървеше не натам, накъдето очакваше Европейският съюз. И съприкосновението на големия свят с малкия „постисторически” свят на ЕС се превърна за Съюза в потрес, а за Германия беше шок. Трите събития от последните пет години – украинската криза, миграционният поток и завоят на Америка при Тръмп – ги накараха да се усъмнят реална ли е реалността, в която Европейският съюз иска да живее (да си спомним изказването на Меркел от 2014 г., че Путин живее в друга реалност, както смяташе тогава канцлерът; в действителност друга реалност не съществува).
През 2014 г. европейската нормативно-икономическа експанзия – „мека”, но много напориста – се натъкна на твърдия геополитически отговор на Русия. През 2016 г. Европа бе залята от вълна бежанци от предишната колониална периферия, която разклати баланса вътре в Съюза. А отказът на Доналд Тръмп да смята съюзническите отношения за мълчалива даденост и преминаването на Америка към методите на откровен натиск накараха Европа да почувства своята уязвимост в един безкрайно опасен свят.
Съдбата на договорките с Иран по ядрената му програма се оказа преломен момент. И работата не е в самия Иран. Пред Европа има дилема. Да се повъзмущава и да преглътне американския диктат, като се откаже окончателно от претенциите си за „стратегическа автономия”, или да се откаже да приеме поставените от САЩ условия, отивайки на политически конфликт с Вашингтон и рискувайки икономически проблеми. Европа говори за недопустимостта на първия сценарий, т.е. край, няма да се предадем. Като тихичко признава, че освен убеждаването (което засега е напълно безполезно), тя няма инструменти за въздействие на Съединените щати.
В този „мир чрез сила”, който Тръмп провъзгласява, силата бива разбирана в нейния чист класически вид, оная сила, от която Европа, а особено Германия, така биха искали да се откажат. Показателно е, че сега Еманюел Макрон е най-известният от всички европейски лидери – все пак, Франция си остава ядрена държава и притежава определен силов потенциал. А Германия е объркана.
В новия контекст отношенията с Русия би трябвало да получат ново съдържание – независимостта на ЕС от САЩ във външната политика по условие предполага по-активно взаимодействие с Русия, Китай, с останалите големи незападни държави. Берлин обаче не е готов да коригира курса. Първо, каквото и да говорят германските политици за недопустимия диктат на Вашингтон, много техни поколения са възпитани в толкова силен трансатлантически дух, че въобще не могат да приемат отказ от него. Второ, както казахме по-горе, Европейският съюз, който пази единството си, е изключително важен за Германия като условие за политическото й съществуване, а в ЕС има достатъчно страни, които са движени единствено от идеята да се противопоставят на Русия. Така че, да се променяш е болезнено. Но и да живееш както преди, няма да стане.
 
Российская газета, 15.05.2018