Подобна следа не се губи

 

Всеки живот има начало и край, лимитирана отсечка от присъствие и път на Земята. Но винаги съм си мислела, че това не се отнася до Светлин Русев. Той е някак си вечен, отвъд понятието за смъртност, обитаващ особена територия между световете „тук” и „там”. Виждаше се от начина, по който живееше, от изкуството, което създаваше, от текстовете, които пишеше, от цялостното му присъствие и послания. Не се занимаваше с дребнавости и суета, беше по едрите проблеми, по каузите. Той осъзнаваше своята „извънземност” и мисия, но никога не заемаше позата на божество, а по-скоро се приемаше за грешник, каквито сме всички ние. И сега, когато просто изчезна от видимия свят в една майска утрин, той сякаш продължава да бъде тук, защото подобна следа не се губи, такъв въглен не изтлява.
Имаше власт, влияние и отговорности, многопосочни и многостранни, може би твърде големи и тежки за един човек на изкуството. Макар и той да не беше само това. В подобна позиция имаш шанса да извършиш много достойни и значими дела, но няма как да не правиш и грешки, да нямаш пристрастия, да не правиш и субективни избори. Именно тази двойственост го очертава като противоречива личност – с множество последователи, но и с доста врагове. Важното днес е да оценим извършеното от него генерално, да видим мащаба, целите, защитените каузи, постиженията. А те не са никак малко. От внасянето на нов дух и посока в българското изкуство през 60-те години на ХХ век през реабилитирането на художниците от 30-те, ангажираността с проблема на екокатастрофата в Русе, преосмислянето на съдържанието и функцията на художествените музеи и техните колекции, отношението по различни общественозначими проблеми и закони (включително в ролята на политик), осъзнаването на личната мисия на колекционер и дарител... Списъкът може да бъде дълъг.
Светлин Русев вярваше в това, което прави, в ценностите, които отстоява. Милееше за българското изкуство до степен на себеотрицание. Опитваше се да промени света по начина, по който го разбираше. Не се примиряваше с неправдата. Винаги, при всеки възможен повод, посочваше язвите на времето, с които живеем. Вършеше всичко с прецизност и педантичност. Не обичаше да оставя нещата на случайността и затова държеше всичко под контрол. Макар и да имаше своите сътрудници, обичаше да върши всичко сам, сякаш за да не пропусне някой детайл. Беше винаги активен. Покрай него постоянно се случваше нещо, без минута покой. В последно време дори прекалено го беше „хванала въртележката”, както се изразяваше, и сякаш се надпреварваше с времето, усещайки може би, че то започва да изтича твърде бързо. Откривания на изложби – собствени, групови, самостоятелни; работни пътувания и изложби в чужбина; публикуване на книги и каталози; участия в съвети и комисии... Не е само легенда, че почти не спеше. До последно работеше и по традиционната изложба за годишнината си, която отново трябваше да отправя послание, да вълнува.
С изкуството си Светлин Русев също не правеше компромиси. Беше постигнал образност, която се разпознава безпогрешно. Неговите пейзажи, натюрморти, портрети, автопортрети и фигурални композиции по-често са пропити от тъга, меланхолия и болка. Опитваше се да бъде и съвременен по свой начин, създавайки специфични концептуални творби. За изложбите си избираше различни и неочаквани пространства, като често преди експозиция ги прекрояваше напълно. Той вярваше отдадено в линията и образността, която беше наложил и която целеше преди всичко да предаде света през неговата трагичност и несъвършенства, може би за да го направи по-добър. В особеното си творческо общение на границата между земно и духовно имаше верни последователи, но и много го обвиняваха, че ги потиска и задушава.
Авторитетите винаги са някак плашещи, далечни. Със Светлин не беше така. В изкуството си беше твърде сериозен, драматичен, дори студен. В речите си за откриване на изложби – също. Но за сметка на това беше доста земен в общуването, с особена харизма и обаяние. Умееше бързо да скъсява разстоянието, подхвърляйки често с усмивка по някоя шега. Имаше особено чувство за хумор. Обичаше и иронията. Подминаваше злободневието със снизхождение, макар и понякога огорчен. Успяваше да намери общ език и с млади свои колеги, следеше развитието на учениците си и ги подкрепяше.
Имах щастието да го познавам лично покрай интервюта за вестник „Култура”, но най-вече като негов докторант. Благодарна съм за петте години, през които работехме по изследването на историята на частното колекционерство в България. Благодарна съм за подкрепата, съветите и напътствията, дадени без излишна намеса. Това, което ме впечатляваше при нашите срещи, беше най-вече ерудицията, живата му памет и образността, с която умееше да описва случки от живота си, неизменно свързани с личности, като Дечко Узунов, Богомил Райнов, Петер Лудвиг... Изглеждаше, сякаш познава всичко и всички, поне от това, което има смисъл да се познава. Бях свидетел на активната му колекционерска дейност, с която увлече и възпита свои последователи-колекционери; беше най-важният ментор при създаването на българската част от колекцията на Юго Вутен и подреждането на неговия музей. Наследството, което остави и в тази област, е неоценимо и тепърва ще се обработва и анализира.
Със смъртта на Светлин Русев приключва една епоха, но не само; отива си цяла вселена – необятна със своите дълбини, мащаб, съдържание, потенциал, енергия, лица, влияние... Той беше мощен двигател, коректив и стожер, мислител и будител, просъществувал в различни времена и политическа власт. Празнината, която оставя, е голяма. Историята на неговия живот и приносът му ще изследваме и оценяваме тепърва. И може би не ние, а някое следващо поколение ще успее по-добре да разбере уроците, да разчете трезво посланията, загърбвайки лично отношение и пристрастия, в опит за обективен прочит на фактите.
Светлин Русев ще ни липсва; ще липсва дори на враговете си.
Сбогом, Маестро, и благодаря за всичко!