Мара Белчева между маргиналията
и крайната самота

 
Признавам, че познавах Мара Белчева единствено покрай връзката й с обсебилия ме за дълго Пенчо Славейков. Може би няма по-известна и по-интересна литературна двойка от тази в българската литература. За първи път се натъкнах на бисерния й почерк, когато в архива й намерих студията „Бог в поезията на Пенчо Славейков“, отпечатана в настоящия двутомник.
Новото критическо издание, инициирано и съставено от Милена Кирова, излезе в навечерието на 150-годишнината от рождението на Мара Белчева. То е в два тома. Първата книга включва трите й стихосбирки – „На прага стъпки“ (1918), „Сонети“ (1925), автоантологията „Избрани песни“ (1931). Там са събрани също и стихотворения от печата, които не са включени в книгите й, както и архивни творби. Освен това, първият том помества и рецензии за поетическите книги на Белчева, излезли в актуалния им контекст. Вторият том е посветен на нейната проза и преводи. Съдържа есета, някои от които публикувани за първи път като „Животът в големите градове“. Други като „Моите детски спомени“ и „Пенчо Славейков. Бегли спомени“ познаваме от предишни издания, но публикуването им тук уплътнява духовната биография на авторката. Сред преводите са непренебрежимата „книга за всички и никого“ – „Тъй рече Заратустра“ – и поемата на Джакомо Леопарди „Последната песен на Сафо“. Знаменателно е, че тук за първи път се публикува превод на пиесата „Потъналата камбана“ на Герхарт Хауптман, открит на машинопис в архивите на Народния театър. Тази пиеса е оказала изключително влияние върху ранния български модернизъм.
Първи том започва с уводната студия-портрет на Мара Белчева „Живот във ветрена тишина“, написана от Милена Кирова. Коментарният апарат е изготвен от Албена Вачева, а документалната част – от Катя Кузмова-Зографова. Не на последно място е нужно да се отбележи, че изданието, излязло с марката „Кибеа“, е луксозно, снабдено с богат снимков материал.
В психологическия портрет на Мара Белчева, направен от Милена Кирова, който ползва процедурите на психоанализата, но много дискретно, прави впечатление акцентът върху избора на Мара Белчева, бидейки талантлива и изключително образована, да стои в периферията на литературния живот, встрани от известността. Това е един изключително важен и нелек избор, който Кирова в друг свой текст нарича „изборът да бъдеш ехо“ или потребността от „самоидентификация в множествено число“[1]. В спомените си за Великата четворка Мара Белчева описва как веднъж свенливо се е намесила в разговор между Петко Тодоров и Пенчо Славейков и се е почувствала като същинско парвеню.
Ако четем последователно есетата и писмата на поетесата, няма как да не ни направи впечатление насъщната й нужда от общност, било от досега й с кръга на д-р Кръстев, било от съпричастието й към Бялото братство. Тя от своята маргинална позиция се явява първият изследовател на кръга „Мисъл“ („За великата четворка“). В поезията й се натъкваме на тъкмо обратното – крайна самота в съприкосновение с Бог и природа.
Има една провокативна теза, разколебаваща единството на кръга „Мисъл“, подсказана от Никола Георгиев и подхваната и развита от Яни Милчаков. Тя се състои в твърдението, че ако не беше прословутата фотография на четворката, Кръгът нямаше да съществува. Подобна деконструктивна теза формулира и немската българистка Анегрет Мидеке[2]. Ако прочетем спомените на Мара Белчева обаче, бихме разсеяли съмненията, че кръгът „Мисъл“ е някакъв късен рецептивен конструкт. Тези хора непрекъснато са се събирали, търсели са се, пращали са си картички, пари и поздрави. Мара Белчева откроява това, което ги обединява – идеята за „по-висш живот“ (II, 77), но и показва редица разлики между тях. Проницателно тя описва различните темпераменти в Кръга: холерикът е д-р Кръстев, Пенчо Славейков е сангвиник-харизматик, Яворов е меланхолик, а Петко Тодоров – сантиментален тип. Толкова са различни, твърди тя, че „[с]ами на себе са дори те не са съвременници“ (II, 80). Не съм срещала по-вярна формула, описваща четворката. В нейния мистифициращ наратив единството на Кръга се конституира през различието.
Милена Кирова споменава в уводната си студия за интелектуалния конструкт, изобретен от Пенчо Славейков и споделен от неговата спътница – това е идеята за творбата като рожба. Мара Белчева казва за мъжете от четворката „[т]е се възобновяваха подир всяка своя рожба като същински майки“ (II, 79). Подобна генеалогия на творбата обвързва творческото начало с идеята за вечноженственото. Разбира се, тук майчинството на мъжете автори от Кръга се мисли в категориите на женското и свързаното с него бреме около износването и раждането на плода.
В спомените за „Мисъл“ се съдържат и детайли от „литературния бит“, свързани с веселата страна на Кръга. Неведнъж Мара Белчева показва усет към комичния детайл. Например, Петко Тодоров бил толкова отнесен покрай писателските си занимания, че се сетил, че е баща едва когато засякъл в града жена си с количката. Много живописно е описана и вечерята у семейството на Петко Тодоров (това е същият ден, в който Пенчо прочита първите си чернови от „На Острова на Блажените“). Пратили на Петко Тодоров пуяк-великан от Елена, „останал сякаш отпреди потопа“ (II, 69), и Пенчо импровизира четиристишия за виновника на вечерта.
Може би тъкмо нуждата от духовна общност привлича Мара Белчева към учението на Бялото братство. Тя ни е оставила два текста, които говорят за връзката й с Беинса Дуно – „Спомени за Дънов. Светлият Четвъртък“ и предговор към една негова беседа, излязла на италиански – „Високият идеал“. От същото време е и нейната поетическа книга „Сонети“. Петър Дънов тя описва като фигура на „общата скръб“ (II, 61). В статията „Поезия на новата философия. Мара Белчева и Учението на Петър Дънов“ Албена Вачева обръща внимание на новото осмисляне на природата в контекста на дъновизма в стихосбирката „Сонети“[3]. Природата престава да бъде проекция на родното, на добре култивираната още от Възраждането идея за земния рай, планината не е вече център на ставането на нацията, „точка на национализма“, а опосредява приобщаването към Бога и неговото творение.
От публикуваното тук епистоларно наследство, подготвено от Катя Кузмова-Зографова, читателят може да добие представа за моментите на крайна усамотеност на поетесата. Много време тя прекарва в уединение на вилата си в местността Юндола. Усещането за уединение доминира и в поезията й.
Прави впечатление в първите критически рецензии върху книгите на авторката, че мненията са диаметрално противоположни. Нейната поезия ту е виждана в сянката на Пенчо Славейков, ту е оприличавана на „самотен остров“, чужд на всякакви „-изми“, без предходници и без следовници (I, 212). Сигурно няма да е преувеличено твърдението, че след мистичните литературни прояви на Кръстьо Пишурката и Иван Грозев, именно Мара Белчева се явява първата мистичка в българската поезия.


[1] Става дума за статията „Мара Белчева, или изборът да бъдеш Ехо“. В: Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. М. Кирова. София: Алтера, 191–207. Вж. електронен вариант на публикацията: http://www.public-republic.com/magazine/2010/08/56503.php, 20. 08. 2010.
 
[2] Анегрет Мидеке има съществен принос в опитите за развенчаване на мита за писателския кръг като „национален символ в културната идентичност на българите“ – вж. монографията „Славейков и Яворов. Латентни ролеви конфликти в кръга „Мисъл“ [Middeke, Annegret. Slavejkov und Javorov. Latente Rollenkonflikte im Kreis Misăl. Opera Slavica, Neue Folge 56. Wiesbaden: Harrassowitz Verlag 2013, p. 2], както и рецензията „За ролевите конфликти в кръга „Мисъл“ на Ане Щурм, публикувана в превод на български в сп. Проглас, № 2, 2014, 115–118.
[3] Статията е публикувана в сборника Петър Дънов, Учителя, в културното пространство на България. Съст. Стела Рускова. Варна: Арт Трейсър ООД, 2015, 73–84.