Името няма значение,
значимост имат съдържанията

 
- Как се чувствате като принадлежен към малък и затворен научен кръг? Той има ли инструменти за влияние извън себе си? Днешната българска философска медиевистика конкурентна ли е на световния пазар на знанието?
- Чувствам се отлично. Особено като уточним за кой точно „малък и затворен научен кръг“ става дума. А думата е за „българската школа по философска медиевистика“, както „кръгът“ бе наречен най-напред извън България. Ние започнахме в началото на 80-те като съмишленици, събрани около Цочо Бояджиев. Бяхме наясно, че захващаме нещо, което хем се прави изобщо за първи път в България, хем върви срещу „единствено вярната“ философия-идеология, вменила си тогава необратима победа. Второто е ясно, първото иска малко пояснение.
Едносеместриални курсове по средновековна философия в България са четени от Иван Георгов (1902/03) и Иван Саръилиев (1935/36, 1936/37). Лекциите са вторични, реципиращи публикации на тогава меродавни западни изследователи. Цеко Торбов също е подготвял подобен курс, но той не е бил представен. От 70-те години Ради Радев включваше две-три лекции за Средновековието към курса по Антична философия и публикува няколко текста, най-значителен между които е книгата му за Абелар. Той обаче беше човек самодостатъчен, не търсещ създаването на общност. Ние направихме обратното.
От самото начало бяхме кръг, приятелски и съмишленически кръг, изпълнен с любопитство към една мисловна култура, достатъчно различна от днешната – и от тогавашната днешна, и от сегашната. Усвояването на кодовете, възлови за такава култура, създава впрочем „привилегирована гледна точка“, критичен поглед към съвременния социум.
От около дузината най-първи, най-тясно ангажирани професионално с тази култура (станало възможно през и след 1990 г.), останахме четирима: Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Олег Георгиев и аз. И ето, оттогава се изтекоха 35 години. Школата има своите удостоверени постижения, свои „патентовани“ методи и изследователски стилове. Тя е не просто жива, тя се разгръща. Вече имаме ученици, които имат свои ученици, практикуващи занаята и принадлежни към школата. Позволявам си да твърдя, че сме най-дълголетната активна и международно утвърдена школа в българската академична история. Чакам опровержения.
Инструменти за влияние в рамките на българската култура школата има както на академично ниво (в областта на философията, богословието, културологията, социологията, историята, етнологията…), така и в не собствено академични сфери. Не е трудно да се види, че повечето от нас имат „специализации“ и извън строго професионалния си профил.
В международния контекст проблемът не е дали школата е конкурентна. Ако съществува проблем, той е, че небългароезичните ни академични публикации надхвърлят числото на онези, които издаваме на български. Той не е генериран от нас. Вместо да изреждам монографии, сборници, студии, проекти и форуми, само ще спомена, че томът „Византийска философия“ в новото издание на Ueberweg’s Grundriss der Geschichte der Philosophie, какъвто изобщо се прави за първи път, е под мое съставителство, а сред общо четиримата автори сме двамата с Цочо Бояджиев. Очаква се да бъдем на „световния пазар на знанието“ през идната година. Който си е изградил някаква представа за авторитетните издания в областта на историята на философията, знае за какво иде реч. Онова обаче, върху което имаме почти монопол в световен мащаб, е специализацията ни в „превода“ между латинската и византийската традиции. Там срещаме малочислена конкуренция, а като школа – никаква.
- Философията и по-общо хуманитаристиката в глобален мащаб не е ли със затихващи функции? Или най-малкото – философстването стана ли вече културен лукс, който могат да си позволят само богатите държави, а такива като България са обречени да им даряват умовете си?
- Това със затихващите функции е „обективна илюзия“. Обективна е, защото европейската култура, откакто я има, проявява една органична динамика, позволяваща да се определи като „динамика на махалото“, при която обаче след поредното трептене точката на окачване обикновено отива на по-високо ниво. Сега сме в момент на траекторията, в който масовото мислене си въобразява, че няма съществена нужда от науките за ума (както предпочитам да превеждам „Geisteswissenschaften“, докато тук си говорим за „хуманитаристика“). И най-вече – от философията. Те се гледат малко нещо като фирма във фалит, към която се изпитва неясен сантимент – като към закъсал роднина. Замах, неизгоден за такива като нас тук и сега. Но махалото тръгва обратно. Много са свидетелствата за това.
Най-същественото е повсеместният усет за загубата на смисъл. Един точен усет. Работата е там, че всеки от нас, човеците, неизменно е съществуващ в конкретни ситуации. Всичко в тях, включително човеците, е налично в някаква своя функция. Функционалността обаче проявява само едно или друго значение на въвлеченото в ситуацията. Думата „значение“ се ползва коректно тогава, когато става дума за някаква отнесеност или някакво посочване. Значението необходимо произтича от интерпретация, конституирана в отношение към ситуативна действителност, а т.нар. позитивна наука е серия от тъкмо такива интерпретации. Смисълът пък е условието за възможност на значението. Той е следователно непостижим както за всекидневното, така и за позитивно научното съзнание, неизменно потопени в „ситуации“.
Смисълът може да бъде провидян единствено в неситуативната тоталност на битието на нещото. И той се удостоверява от фактор, който сам по себе си не е смисъл (някакъв „свръх смисъл“), нито пък е множеството на смислите в неговата тоталност. Той е конвергентната точка на всички смисли, която не съвпада с битийните или епистемните структури на отделните смисли или на тяхната заедност. Пак той е и конвергентната точка на всички мисловни редици, насочени към неговото познаване. Евентуалното му постигане още Аристотел нарича „мъдрост“. Движението към него е любовта към мъдростта – философията. От този хоризонт всяка философия, заслужаваща името си, е мета-физична.
По-умните епохи в европейската история се вслушват в „пазителите на смисъла“. Те неизбежно са малцинство: „културен лукс“, „lux culturae“. Нашата епоха дава знаци, че не се числи към умните. От друга страна, числото на професионалните философи днес надхвърля с пъти броя на философите в цялата човешка история. Този факт обърква нещата и прави сложен отговора на въпроса за богатите държави и миграцията на умовете.
„Богатата“ държава е такава не само защото оценява по-достойно мисловния труд, но и защото предоставя по-мощен ресурс. Казано в резюме: осигурява библиотека и улеснява комуникацията. Това не може да не съблазнява желаещия да работи пълноценно. В същото време, имигрантството предполага вторично дисциплиниране в многовековна традиция и вписване в нея. Това „присаждане“ не задължително стимулира креативността. Бих казал даже обратното.
Европейската култура е силна, защото живее от своеобразието на своите региони. Сериозното философстване си дава сметка за епистемните и исторически елементи на своята изходна база, които са условия и за креативността. Тя има връзка с автентичността, свързвана неслучайно с ментална и културна традиция. В същото време, няма такова нещо като регионална наука. Действителната наука е глобална мрежа. Но никоя мрежа не е елементарна структура. Струва ми се, че горе формулираната „регионалност“, мислена като автентичност, дава повече шанс да бъдеш „възел“ в научната мрежа. Във всеки случай, жизненият ми избор доказва тази моя убеденост.
- Хуманитаристиката не загуби ли парадигмалното си мислене, поради което след модернизма и постмодернизма не е в състояние да формулира доминираща културна идея? Вие имате ли предложение?
- Слава на Бога, нямам предложение. Презумпцията, че нашите науки (т.нар. хуманитаристика) са длъжни да произвеждат социални парадигми, да формулират доминиращи социума културни идеи, да осъществяват социално инженерство, е производна на европейското Просвещение. Продължаващите (и провалящи се) опити за нейното осъществяване са решаващ фактор за оценяването на днешното им състояние като кризисно, докато то е колебливо завръщане към тяхната същина. Тази презумпция, ако си спомним казаното по-горе, предполага тоталното им ангажиране със социално-ситуативното и, следователно, отпадането им от тяхното същинско призвание.
Искам дебело да подчертая, че завръщането им към това призвание не е покушение срещу модернизма, а е по-скоро допълнително разгръщане на неговите потенции. Просвещенският модел, идващ от XVIII век, е само една от неговите фигури. Позволявам си да гледам и т.нар. постмодернизъм като елитарна културна тенденция в рамките на модернизма, която изигра много позитивна роля и постепенно се изчерпва. Отказвам да го мисля като културно-историческа епоха.
- Професионалните занимания с теология днес не отвеждат ли към Католицизма за сметка на отдалечаване от Православието? БПЦ успя ли да създаде собствена интелигенция, липсва ли ви публичният й глас през прехода. Как се отнасяте към радикални нейни говорители като пловдивския митрополит?
- Не мога да разбера по силата на каква логика днешното професионално занимание с християнска теология следва да се мисли като монопол на католическата традиция. Която, впрочем, действително е много богата. И в която най-напред стават възможни подобни професионални занимания. Източното християнство, самоопределило се през XIII век като Православие, с нищо не й отстъпва. Неговото дискурсивно богословие води началото си от най-ранните християнски векове и продължава своето разгръщане до ден днешен. Веднага трябва да се подчертае, че в противопоставката Православие-Католицизъм не става дума за традиции, принципно чужди една на друга. Разбира се, съществуват различия, натрупани са съществени несъвпадения и мисловната работа върху тях продължава. Но тя продължава тъкмо защото става дума за две традиции в християнската мисъл, имаща общ източник, общо Начало.
Никак не обичам думата „интелигенция“. Ако се пита за мислители, определящи своето мислене като християнски формирано и принадлежни към дадено християнско вероизповедание, трябва да се каже, че такива в Българската Православна Църква днес има не малко, като някои от тях са на високо ниво. Техният глас не ми липсва, най-малкото затова, че го чувам достатъчно често и достатъчно ясно. Той има своите форуми. А същински християнският глас е не гръмлив.
Доколкото разбирам въпроса, той пита риторично дали висшият клир на Българската Православна Църква припознава тези мислители като дообогатяващи живота на църквата. Казвам „риторично“, защото добре известният отговор е „не“, при всички положения – в масовия случай (слава Богу, има и съществени изключения). Не малка част от българските митрополити са настроени враждебно към съвременното богословско мислене и, боя се, към мисленето изобщо. Неслучайно тази част от тях се е обявила и срещу повечето богословски факултети у нас. Тълкуването на причините за това печално състояние изисква дълго говорене. Ще го спестя. Вместо това, само ще обърна внимание, че с този си тип поведение те са фактическото изключение сред всички останали православни синоди. Но Българската Православна Църква не се изчерпва със своя висш клир.
Под „радикално“ вероятно се разбира зилотското говорене. Ще си позволя да забележа, че то обикновено е белег за недостатъчна утвърденост в собствено християнския начин на живот. Който е в сърцевината си любов, защото сам Бог е любов. Вътрешната неувереност води до кресливост, изолационизъм, враждуване. Рискована кресливост, защото нейните носители са се самонатоварили да спасяват Спасителя. Съчинявайки му врагове, срещу каквито Той им изглежда безпомощен. От друга страна, напомням, че православното богословие е онова, което в най-висока степен отстоява личната свобода като неограничавана висша ценност. Всеки е докрай свободен да заявява себе си и да носи своята отговорност.
- Каква е вашата позиция в дебата за мястото на вероучението в съвременното лаическо образование? Включването му би ли било някаква защита от ширещите се у нас суеверия и битов мистицизъм. Как си обяснявате, че половината от българите, които твърдят, че са православни, признават, че не вярват в Бог? Тази вяра подлежи ли на модернизация или може единствено да е все същата?
- Позицията ми е сложна, поради което и рядко я заявявам. Голямата ми предпоставка е, че светският характер на образованието е достояние на европейската цивилизация, от което не бива да се отстъпва по никакъв повод. Има ли в него място образоването по религия, направо казано – по християнство? Безспорно. Какъв тип образоване? Не и катехитично вероучение. Нагазването в най-дълбоките догматични води, съчетано с конфесионално мисионерстване, може да докара непоправими бели. Както никой не се е отрекъл от Бога под влиянието на твърдения или аргументи, така и никой не е повярвал в Бога под такова влияние. Мнозина в крехка възраст обаче биха се трайно отчуждили от Църквата и нейното учение, ако то бъде представяно от педагогически бездарен и емоционално неустойчив субект. Нямаме ли такива пред очите си?
Това, което със сигурност има място, е идеологически обуздано запознаване с базисните положения на християнството, с основните библейски книги и теми, с възлови тези на църковните учители, с историята на християнската църква и нейните нравствени и социални позиции. Това цивилизоващо образоване може да бъде преподавано в рамките на една задължителна дисциплина.
Образователното навлизане в същински православното вероучение трябва непременно да бъде свободно избираемо. Трябва да бъде свободен избор на ученика. То би допринесло при тези, които изповядват себе си като православни, за тяхното доевангелизиране или даже евангелизиране, защото богословското образоване в огромната част от нашите енории е изцяло занемарено. Вероизповеданието е сведено до съдържателно непояснявана ритуалност, често съчетавана със суеверни процедури. Тъкмо ритуализирането и суеверното битовизиране на християнството е единственото, което може да доведе до феномена заявяващи себе си като православни успоредно с това да твърдят, че не вярват в Бога. Те наистина не вярват в Него, а в магическата сила на ритуалните практики.
За това допринася още нещо: етнофилетизмът или – да го кажем направо – национализмът, стимулиран и от мнозина сред сегашните ни църковници. Тогава е достатъчно да си кръстен и да си българин, за да се обявяваш за православен. А етнофилетизмът е строго противопоказен на същинското християнство.
Ниската богословска образованост или направо невежество, свързаната с него суеверност, вървяща в пакет с етнофилетизма, съпровождащият я сантиментализъм, олигавянето на верските истини, безостатъчното ритуализиране и поради него – радикалното институционализиране: това са основни белези на християнщината, противостояща на християнството повече от всеки агностицизъм. Тя не е вярата, дарявана и очаквана от Христа.
А същинската вяра не може да бъде нито „модернизирана“, нито „демодирана“. Същинската вяра е дар от Бога и е дълбинната връзка с Него. Тя е връзка лице в Лице, която не се влияе от моди, стилове или императиви на времето.
- Считате ли, че християнските ценности през новия век са заплашени „отвън”? Защитата им консерватизъм „отвътре” ли е? Либералната демокрация остава ли без бъдеще?
- Да продължа мисълта си: християнските ценности не могат да бъдат заплашвани „отвън“, нито впрочем „отвътре“: или се живее в и с тях, или не. Защитата им чрез някакъв съчинен „консерватизъм“ е специалитет на споменатите спасители на Христа. С него, впрочем, те влизат в тежко противоречие със собствено православната традиция и с християнските ценности. Както отдавна е забелязано, характерът на същински православната традиция е да бъде иновативна. Единственото ново под небето, Христос, най-редовно нарича себе си „скандал“ (нашият превод изписва „съблазън“, каквото и да значи това). Скандал срещу рутината, срещу всеки вид тоталитаризъм, срещу евтините труизми и битовите формалности, срещу говоренето и живеенето „наизуст“, които именно се опитва да консервира обсъжданият консерватизъм.
Либералната демокрация има свои врагове, които сигурно биха могли и да я разклатят. Християнството не би следвало да е сред тях. Не друг, а св. Фотий Константинополски отбелязва с емфаза, че Христос не е разпореждал никаква форма на политическо управление, а тя следва от опита на хората: от необходимостта и техните нужди. Ако изконната нужда на християните е да изповядват свободно своята вяра, да я живеят незаплашвано и да я отстояват, либералната демокрация е добра външна форма. Да, в нейния режим няма място за монополни учения или идеологии. Толкова по-добре за същинската и силна вяра, способна да практикува своята истина и своите ценности в свободна прямота, очи в очи с всякаква конкуренция.
- Впрочем, има ли такова нещо като християнски ценности?
- Да, има, щом има Европа.
- Европа днес християнска ли е?
- Европа е родена християнска. Тя не възниква в „беломраморна Елада“, а генерира себе си в опозиция с елинския светоглед. Формиралата се между VI и IX век Европа нарича първоначално себе си за по-направо Christianitas. Космогонията и космологията й; антропологията (с равноположеността на всички човешки същества; с изискването за зачитане на достойнството и свободата на всяко лице в неговата уникалност; със специфичните конституенти на психосоматичното благо-битие и с предвиждане на доброволно отпадане в зло-битие); визията за начало, смисъл, разгръщане и финал на историята – всичко това противостои на изповядваното по тези теми в елинско-римската античност. В същия ключ трябва да се добави полагането в центъра на цялото съществувание, включително в центъра на историята, на Логоса, на Словото (откъдето и неизкоренимият логоцентризъм). Но логос значи и разум. Рационалното дирене на истината (не независимо от, а в синергия с мистическото познание), натрупването на знание в процеса на това дирене и радикалната експанзивност, на която Земята и даже целият космос не са достатъчна граница – това са все християнски ценности, изначално залегнали и в секуларната култура. Кое от тях е отменено днес? Кое от тях вече не е в сърцевината на европейското? Та: християнска ли е днес Европа?
- С какво днешният български театър успява да стимулира интерпретативното въображение? Как оценявате развитието му през годините на прехода и имате ли аргументи в подкрепа на мнението, че напоследък той пак е в криза?
- Така. Опряхме до специализациите извън строго професионалния профил. От техния хоризонт съм длъжен да кажа, че отказвам да мисля и говоря за някакъв един днешен български театър. Както в съвременна България имаме само привидно един живот и един свят, само привидно говорим на един и същи език, така имаме множество осъществявани дивергентни редици на вкуса, определящ себе си като театрален.
Стимулирам се не от един или друг стил, жанр или даже вкус, а от театрални събития, захващащи се с онова, което наричам радикална антропология. Антропология, лишила се от абстракции или заиграване с куриози и анекдоти, нахълтваща във високото и низкото, дълбокото и плоското на човека. Преформираща всекидневната ситуация на участника-зрител. Остава да се каже, че тя не може да се прави без високо качество на чисто театралните компоненти.
Позитивно развитие през последните 28 години (впрочем, отдавна не сме в „преход“) има и то е очевидно. Разбита е даже идеята за какъвто и да е монопол; прокарването на „частен“ вкус или стил не е героично усилие, а естествен жест. Ако нещо внушава усет за криза, то е неудържането на този жест, особено в по-високите регистри. Повличането към всеядство и въобщенство, за да се угажда на „масовата“ публика. Резултатът неминуемо е съпроводен с омазване на собствено театралното. Такъв е, за съжаление, общият случай; изключенията са преброимо малко.
- На какво отдавате почти пълното изчезване на критическия жанр в днешните медии? Какво трябва да направи една медиа, за да му върне авторитета и заслужава ли си?
- Нека първом спомена странния плач из гилдиите, включително театралната, как навремето имало велика критика, а сега била изчезнала. Сякаш все Любомир Тенев и Атанас Натев са им писали рецензиите. Сякаш критиката не бе в принципа си даване на политически оценки, така че по броя на рецензиите и техните отсъждания да се измерва партийното лансиране или низвергване на обсъждания. Този плач показва едно: българските театрали, нека се ограничим до тях, не изпитват нужда от същинска критика. Някои даже официално я обявяват за вредна. Това демотивира актуалните и потенциални автори на критични текстове.
Количественият спад на този тип анализи се определя и от все по-малкото число на медиите, способни да си позволят такъв жанр (нали не броим за критика преписването на рекламните материали към събитията?). За да бъде способна, медиата трябва сама да е аналитична или да задели специализирани свои пространства за това. Те пък, за да бъдат ефективни, трябва да са принципно очертали общокултурния хоризонт на отстояваните в тях позиции. Най-сетне, медиата трябва да си забрани компромиси с качеството на текстовете и обслужването на фактори, външни за собствено изследователската работа.
Дали такава авантюра си струва? Зависи. Действителната критика е сегмент от висшата част на високата култура. Ако някаква част от обществото държи на споменатата lux culturae, тогава си заслужава.
Днешният критик у нас е свел до минимум очакванията към преките резултати от работата си. Смята се за достатъчно, ако успее да насочи някакъв кръг от ценители и/или да предизвика що-годе автокритична размисъл у тълкувания автор. В моята практика имам около пет случая от втория вид. Като си помислиш, не е чак толкова малко.
- След като вестник „Култура” спре да излиза, как трябва да продължим?
- Нека видим какво е „Култура“. „Култура“ е изразителят на едно пространство, в което се съхранява и разгръща навярно най-ценното достояние на високата българска култура. Моят приятел Андреас Шпеер го забеляза през 1994 г. само за седмица престой. Той каза: „Вие имате нещо изключително, вие носите нещо от бел епок“. С това имаше предвид, че високо специализирани в пряката си област културни дейци имат свои валенции и към други сфери на културата, в които също биват креативно компетентни, бидейки в постоянно и не вторично взаимодействие с професионално профилираните в тези сфери.
Редом с това или – по-скоро – поради това, те имат нужда от среда, в която да изразяват своите търсения и резултати на адекватния за тях език и да влизат в диалог с творци, стоящи на други (пък били те и противоположни) теоретични или даже светогледни позиции. Среда, в която очакват да бъдат добре разбирани и да разбират добре другите, без това да предполага непременно взаимно съгласие. Тази среда е едновременно коректив и катализатор на креативността. Тя, повтарям, е пазителят и генераторът на едно висше достижение на културата в България. Възможно е да съм пристрастен, все пак аз се числя към кръга „Култура“ вече 30 години, но твърдя, че, според мен, у нас няма друго пространство, където то да живее в по-чист и по-интензивен вид.
Какво трябва да правим, след като спира да излиза вестник „Култура“? Във всеки случай, не трябва да хленчим. А трябва всеки от нас внимателно да изпита себе си дали има съществена нужда от съхраняването на това пространство и от активното си присъствие в него. Набрала ли се е критична маса от положителни отговори, тогава сме длъжни да изведем собствен ресурс, чрез който да го опазим. Основен елемент от това опазване е наличието на общ орган, сиреч инструмент, чрез който това пространство да изразява адекватно себе си. Името няма значение, значимост имат съдържанията. Отказът от такъв инструмент неизбежно би довел до фрагментиране на пространството и – в дългосрочен план – до неговия разпад. Такъв отказ би доказал и нас самите като негови неавтентични обитатели.
Въпросите зададе екип на Култура
13 май 2018 г.