Александър Дяков (1932 – 2018)

 

Отиде си Александър Дяков – една забележителна, ярка фигура в българския художествен живот. Скулпторът притежаваше репутацията на човек и творец с нестандартни нагласи, начин на мислене и артистични изяви. Сашо Дяков гледаше на света с очите на мъдрец, а на хората - с дискретна, всеопрощаваща благост. Това не му пречеше да отстоява собствено мнение, обикновено твърде различно от обтекаемите и канонизирани изговори на казионни идеологически клишета, които пълнеха както художествените салони, така и общуването с институциите на властта. Той беше различен – за радост (често спотаена) на едни и напрегна неприязън на други. Оттам и парадоксът на неговия живот – множество нереализирани проекти, директно пренебрегване на интересни авторови предложения и множество работи, които изчезват, обгърнати от мъглата на една неизвестност, родена както от пренебрежението на облечените във власт, така и от дискретната възхита на неговите почитатели. Тази неустановеност се допълваше и вероятно усилваше по особен начина от неговото неизчерпаемо чувство за хумор, чиито щедри плодове, предавани от уста на уста, обгръщаха допълнително с романтична аура неговата личност.
Що се отнася до скулптурното му творчество, Сашо Дяков не търпеше компромиси – изведено и точно концептуално решение, лаконичност, присъща на едно вглъбено разработване на темата; мяра, която никога не излизаше извън обхвата на специфичния пластически проблем. Той е един от малкото български пластици, които бяха способни да провидят, прокарат и изразят в творбите си една духовна възвишеност посредством контрапункта на деформираната натура. В годините на творческата му зрялост това беше трудна за защищаване, но неизменно отстоявана теза. Впрочем, митарството и странстването на творба като „Права фигура” от т.нар. „музей на социалистическото изкуство” в Националната галерия – движение, маркиращо изчистването на налепите на идеологизираните оценки на творба, притежаваща непреходни качества, доказват колко прав е авторът и колко погрешни са били неговите конюнктурни съдници. Той обаче не им обръщаше внимание, защото, покрай всичко друго, притежаваше рядко срещаното предимство и като човек, и като творец – да гледа широко на света. Не би могло да бъде другояче, защото Сашо Дяков беше автор, воден от неизменното си кредо: „Духът е по-силен от материята, но не защото е могъщ, а заради неговата божествена същност“.
Поклон пред паметта му!