Ходене по буквите

 

Линда Грегърсън. “Машини за дишане”. Подбор и превод от английски Надежда Радулова. София: Издателство за поезия “ДА”, 2018. Цена 13 лв.

Чудех се с какво да започна представянето на книга, чиито фини конфигурации от думи по-скоро те предизвикват да си държиш устатата затворена; книга, от която не можеш извадиш ефектен цитат или анекдотична ситуация, бравурна фраза. Но нека все пак опитам, защото отдавна, от гостуванията на Марк Странд и Адам Загаевски, сред нас не е бил толкова голям поет. ...Преди години интервюирах босненски писател, мой връстник, участвал на 22 години във войната в бивша Югославия. В съзнанието ми се заби завинаги неговата реплика: “Четях Вирджиния Улф и убивах.” Вече не съм сигурен дали изобщо я произнесе, така и не се престраших да я оставя в интервюто. Сетих се за тази нея, докато четях третото стихотворение от цикъла “Мишена” на Линда Грегърсън: в него пленен сръбски снайперист, също на 22, казва пред журналист: Късметлия съм,/ рекъл, да убия дете, което/ пресича улицата с майка си. И след важна вметка на поетесата лирическият герой добавя: Късметлия съм,/ рекъл, да убия дете, което пресича улицата с майка си.// Има нещо така удивително в лицето на майката. Това е само един от многобройните образци в антологията на Линда Грегърсън, демонстриращи способността й да учудва и изтънчва всяка крайност, оставайки вярна на разбирането, че всички сме омесени от едно и също и тесто. “Машини за дишане” говори удивително красиво, но не и предвзето за красотата; говори за перипетиите на възвишеното, за безпределното нормализиране на ужаса. Поетесата постоянно се изправя пред смъртта, естествена и насилствена, самопричинена - и в дискретната си болезненост, прочее, тя отлично кореспондира с болезнеността в стихотворенията на преводачката й Надежда Радулова, с техния метафизичен шик, с травматичната съблазненост от дълбината. Стихотворенията в “Машина за дишане” говорят тихо и нежно, произвеждат мълчание. Никаква патетика няма в иначе пищния слог на терцините, в синкопираната им структура. Като че ли мярващите се в тях олимпийски митове говорят по-категорично от самата поетеса, предпочела да приглуши биографично себе си. За каквато и колкото и смърт да пише, отделните редове на стихотворенията й са бързорастящи, пулсиращи тайнствено пукнатини, които показват колкото тънък е цивилизационният пласт между живота и смъртта - и колко лесно и брутално той бива разкъсван. Колко лесно всичко около нас си отива. Но Грегърсън винаги пише ясно за привидно ясни или просто ясни неща. Питах се защо се получава така. И тук на помощ дойде моят невротичен познат от Сараево: “За да оцелееш във войната, да опазиш хората си, трябва да виждаш всичко съвсем ясно.” Грегърсън вижда безкрайно, крайно ясно. И тогава стиховете, според които “като че ли // единственият свят ни дава/ втори шанс” започват да ни дават втори шанс, а поетесата пази с тях хората, помагайки ни да разширим единствения си свят чрез великолепна поезия.
Интервю с Линда Грегърсън, председателка на Асоциацията на американските поети, в някой от оставащите ни броеве.