Капиталът на XXI век –
начало на дебати

 
Тома Пикети „Капиталът. XXI век”,
„Изток-Запад”, 2018 г. превод Симеон Ангелов.
 
XXI век е векът на кратката форма, не толкова като минимализъм, а като умение да изразяваш кратко и ясно важни идеи и послания. Поезията е от 5 реда, максимум 10, за поема от няколко страници се изисква известна доза ексцентричност. Съобщението в туитър е 140 символа. Постът във фейсбук се чете бързо, максимум 5-7 минути при подходяща мотивация. Тома Пикети говори за неравенството в 600 страници. И по-конкретно - за апокалипсиса, до който неравенството ще доведе. Възможно е обаче ние изобщо да не разбираме апокалиптичността, защото тя се случва твърде често в нашата цивилизационна история, но не заради неравенството като такова или заради неговите ефекти. Неравенството е проблем, който има своите психологически, морални измерения; технологична и политическа обусловеност; пазарна логика и неприемливост, но може би не е апокалиптичен фактор.
Книгата започва с потвърждение, че идеите на Томас Малтус, Давид Рикардо и Карл Маркс за неравенството не се реализират в действителността, но в крайна сметка ще се случат в бъдеще. До този извод Тома Пикети достига след един наистина огромен исторически труд по събиране и обработване на данни, факти, събития, тенденции в световен и национален мащаб. Емоционалният заряд в подобен анализ би могъл да има ефект, да предизвика дебат, но този заряд се губи в дължината на формата.
Пикети анализира неравенството не толкова в материалния смисъл, колкото в символния, в разликата между заплащането на работника и финансовия директор, която не отразява разликата в производителността, а просто липсата на справедливост. Поделянето на дохода между труда и капитала е не само непостоянно в д                 ългосрочен план, но и границите между труд и капитал не са твърдо установени, въпреки че има превес на капитала. Капиталът се трансформира от индустриален във финансов, а трудът се превръща в „човешки капитал“. Обемът на капитала не е много по-различен от този през XVIII век, но неговите форми и неговата природа са различни. Затова Пикети анализира не разпределението на печалбата и дохода между труда и капитала, а отношението между тях.
Неравенството е разделено на три части - неравенство при доходите от труд, от капитал и при връзката между двете. Неравенството при доходите от труд е по-осезаемо и по-оказващо влияние в ниските слоеве на обществото, а неравенството заради размера на капитала е с по-голямо значение в по-висшите слоеве на обществото. Трудовото неравенство винаги е по-малко от капиталовото. Освен това, в течение на годините хората при двата типа сравнение не са едни и същи, независимо че могат да бъдат от една и съща класа. Но двата начина за постигане на висок жизнен стандарт си остават едни и същи – труд и наследство. В контекста на намален демографски и икономически растеж, наследството придобива отново известното си от XIX век значение и либералните и дерегулирани пазари не отменят тази сила на дивергенция. Новото неравенство обаче е по-жестокосърдечно, защото вменява на губещите вината на ниската продуктивност.
Изследването е писано в продължение на 15 години и представлява исторически анализ на динамиката на доходите и собствеността, като данните обхващат три века и над 20 страни. Претенцията е да се направи систематичен и научен анализ, който да замести с данни интуицията, психологията и изкуството в разбирането на неравенството. Такъв анализ подпомага демократичния дебат, демаскира нечестни позиции и становища, които поставят всичко под съмнение и под въпрос. Анализът следва логиката на дефиниране на основни понятия, като капитал, труд, вътрешен продукт, национален доход, растеж, публичен дълг и др. На тази основа е представен исторически анализ на отношението между капитал и труд, тяхната доходност и контекстуалните фактори от индустриалната революция насам. Това е характерно за европейския и по-конкретно френския подход към международната политическа икономия – анализ на големите тенденции в трансформацията на обществата и регионите като цяло. Освен разпределението между капитал и труд и тяхното отношение, се анализират и промените в техния състав, в демографския и в икономическия им ръст от XVIII век насам във Великобритания, Франция, Германия, САЩ, както и като цяло в богатите страни и, доколкото е възможно, в развиващите се страни днес. Идеята е, че малките разлики в годишната доходност на капитала и в темпа на растеж, натрупани в дългосрочен период, имат силни дестабилизиращи ефекти върху структурата и динамиката на неравенствата във и между обществата.
Книгата може да бъде разглеждана и като опит за синтез на конфликта между капитала и неговото разпределение в обществото и либералната позиция, според която техническият прогрес и конкуренцията уравновесяват и балансират конфликта между капитал и бедност. Защо обаче не се случва нито предвижданият апокалипсис, нито очакваният растеж? Дали закономерностите от XVIII до XX век могат да обяснят XXI век или поне да послужат за извличане на поуки? Когато доходността на капитала надмине растежа в производството, това води до неравенства. Подобно нещо се случва и сега, случило се е и през XIX век. Неравенството поставя под съмнение фундаменталните демократични ценности. Въпросът е как демокрацията да си върне контрола върху капитализма (ако изобщо го е имала), като бъдат избегнати националистически и протекционистки тенденции.
Първите идеи за неравенството в европейската интелектуална традиция се основават на страх от бедността, местен патриотизъм и тревога от настъпващия апокалипсис в резултат на непознатата демографска динамика (Малтус). Рикардо от своя страна се тревожи, че богатството ще се концентрира в земеделските собственици поради това, че населението и производството постоянно нарастват и земята няма да е достатъчна в сравнение с останалите блага, което постоянно ще повишава цената й и така ще разруши социалното равновесие. Макар неговите тревоги да не се сбъдват във времето, някои тенденции в разпределението на благата през XXI век могат да бъдат отнесени към неговите идеи, ако цената на земеделската земя в модела на Рикардо бъде заменена с цената на недвижимите имоти в големите световни столици или цената на петрола. Ако тенденциите от периода 1970-2010 бъдат екстраполирани за периода 2010-2050 или 2010-2100, ще достигнем до значителни социални и политически неравенства както между държавите, така и вътре в тях, подобно на предвижданията на Рикардо. Уравновесяването чрез механизма на търсене и предлагане може да отнеме десетки години, в които богатството така да се е разпределило, че да е довело до систематични привилегировани и непривилегировани членове на обществото. Под въпрос е, разбира се, използването на историческа аналогия и на авторитета на някогашен автор като средство за доказване на теза. Освен това, Тома Пикети връща в социалния дебат на съвремието ни понятия и внушения, предизвикващи панически чувства, апокалиптични видения и сценарийно мислене.
През XIX век, по времето на Маркс, проблемът с неравенството има друго изражение – бедност на индустриалния пролетариат, увеличаване на капитала и индустриалните печалби на фона на стагнация на доходите от работни заплати. Принципът на безкрайното натрупване – склонността на капитала да се концентрира в неограничени размери - предполага, че гибелта на подобна система и победата на пролетариата са еднакво неизбежни. Във всеки случай, стабилно социално и политическо равновесие не е възможно. И тук отново се сблъскваме с апокалиптично мислене! Все пак, неравенството не се проявява като ключов апокалиптичен фактор в развитието на западната цивилизация и по-конкретно при съвременната форма на пазар, която познаваме. Въпреки отбелязаните липсващи компоненти и несъответствия в анализите на Маркс, неговите постановки се приемат за основателни и са илюстрирани чрез онова, което се случва през XXI век. Отново се прави историческа аналогия, като ефектът от натрупаните частни богатства в групата на богатите държави, особено в някои европейски страни и в Япония, се отнася пряко към принципа за натрупването на капитали при Маркс.
В крайна сметка, резултатът е свят, в който хората живеят с доходи от 150 до 3000 евро на месец, разделени в два големи региона – Субсахарска Африка и Индия, от една страна, и Западна Европа, Северна Америка и Япония, от друга. Китай е някъде по средата с около 600-800 евро на месец. Част от проблема е, че богатите страни имат национален доход, по-висок от вътрешния им продукт, докато за бедните страни е в сила обратното съотношение. Вероятно могат да се предявят претенции към методологията и начина на изчисляване на тези данни, но по-скоро е важен порядъкът на числата и социалното изграждане, което стои зад тях. Това, което Тома Пикети оспорва, анализирайки тези данни и различни исторически примери („Азиатските тигри”), е, че чуждестранните инвестиции помагат за преодоляване на неравенството между бедните и богатите страни. Според него, те дори могат да допринесат за обратното – да създадат и задълбочат неравенствата. Другото предписвано лекарство – ясното право на собственост, също има обратен ефект, като според Пикети то често води до вътрешни конфликти, революции и преврати на различни групи собственици или желаещи да станат такива. Социалната мобилност също не е лекарство, защото твърде много акцентира върху индивидуалните таланти, превръщайки печалбата в свидетелство за добродетелност, което по-скоро оправдава различни неравенства, отколкото да ги намалява или да обяснява коректно причинно-следствени зависимости. Единственият фактор, който съдейства за изравняване на неравенствата, е разпространението на знание, квалификация, образование и технологии. Тези, които успяват в сферата на нематериалното, успяват и в сферата на материалното, но технологичният напредък се разбира само в общ смисъл и не е анализиран конкретно. Изграждането на такива общества на знанието изисква на първо място ефикасна и легитимна обществена власт, а не толкова либерализация или приватизация.
Пикети акцентира именно върху политическите фактори (в най-голяма степен върху данъчната политика и случайни спрямо неравенството фактори като военните конфликти), а не толкова върху потенциала на технологиите. По думите му, „не съществува естествена сила, която задължително да намали значението на капитала и дохода от него в хода на историята“, както и естествени „сили на конвергенция, които биха довели до намаляване на неравенството по отношение на собствеността“. Пазарът и частната собственост имат големи конвергентни сили, свързани със знанието, и големи дивергентни сили, свързани с демокрацията и ценностите на социалната справедливост. Предприемачът неизбежно има склонност да се превърне в рентиер и да господства над тези, които имат само труда си. Веднъж създаден, капиталът се самовъзпроизвежда и то по-бързо от нарастването на производството. Така миналото поглъща бъдещето и проблемът не позволява прости решения.
Самият автор не се ангажира с конкретни прогнози по отделните проблемни полета на книгата за това какво е най-вероятно да се случи в бъдеще, а говори за сценарии, т.е. има твърде много случайности и фактори, които не могат да бъдат отчетени в рамките на едно изследване. А и всеки разказ с дългосрочен хоризонт предизвиква известна доза скептичност.
Решенията, които Пикети предлага, са издържани в школата на социалната държава, нейните различни форми и силната роля на държавата по принцип, например, налагане на световен прогресивен данък върху капитала, осигуряващ прозрачност на собствеността; ефикасна регулация на банковата система и надделяване на общите интереси над частните. Разбира се, такъв данък би бил само част от много по-широкия контекст на ролята на публичните власти. Съвременното преразпределение включва цялата система на публични услуги и заместващи доходи в областта на образованието, здравеопазването, пенсиите и прогресивното данъчно облагане на дохода. Иновативните техники и модели на организационно управление биха могли да позволят структуриране на по-широкообхватен публичен сектор от съществуващия. Следователно, повече държавна администрация означава по-малко неравенство! Това е по-скоро начало на дебат, а не толкова край на коментар върху „Капиталът. XXI век”.