Лили Маринкова за:

 

Лили Маринкова е известна като специалист по въпросите, по питането. Мнозина смятат, че е също така майсторка на тишината, на мълчанието. От текста, който продължава тази бележка, личи преди всичко умението й да отговаря, да мисли в диалог.
Избрахме да явим Лили именно така, за да може нейното слово самò да говори. Представените тук фрагменти от нейни авторски текстове и от интервюта за различни медии от българското постдесетоноемврийско време са една много малка част от публичните й изяви извън Българското национално радио. Настоящата скромна подборка преценяваме като достатъчно свидетелство за поне две неща – постоянство и плътност на журналистическото присъствие.
Лили Маринкова чете този текст не преди, а заедно с читателите на вестник „Култура“. Не знаем дали нашият избор й допада, рискуваме…
Иначе рискуването, фактическото посрещане на реални опасности си остава патент на журналистката Лили Маринкова.
С. П., В. А.
 
Лили Маринкова за:
 
Властта
[П]ояви се явлението „хомо политикус“. Това ужасно създание изяде всичко, изяде мястото на другите личности. Покатери се, за съжаление, на нашите гърбове, на гърбовете на журналистите. Заемайки удобно място в парламента, създавайки своите елити, то изолира всякакви други професии. И ние помогнахме за това. С нашата неподготвеност и необединеност като съсловие. Доверихме се лековерно на решението медиите да бъдат подчинени на Временния статут на парламента. Ако не беше се появило това рязко режимно поведение на медиите, вероятно още дълго щяхме да изчакваме в търпеливо малодушие. Е, разбира се, мина се през много лъжовни ситуации – за конкуренция между всички медии, за успоредни канали, които ще намалят монополизма и високомерието, което управляваше националните медии с лъжата, че те служат на всички. Докато това се говореше, „хомо политикус“ порасна. (Век 21, 1996)
 
Ние си даваме сметка, че ако успеем, то няма да е, защото времената са много демократични, а единствено и само заради предстоящите избори. Кой преди избори се кара с журналисти? Отгоре на всичкото, протестите в нашата медия се превръщат в нещо като машина за излъчване на негативизъм към управлението. Би трябвало да подценим властта, ако си мислим, че тя не разбира това. Иначе би било пълна глупост, просто абсурд. Освен това, има едно суеверие, че който си търси врагове сред журналистите, всъщност си начертава нещастие. Както е казал полякът Адам Михник – ако държиш здраво държавните медии, когато си на власт, ти задължително губиш изборите. Той е установил тази закономерност чрез изследване на опита в посткомунистическите страни. А това, че агресивната пропаганда отблъсква хората, беше доказано и у нас на последните избори. (Земя, 2001)
 
Но какво е институцията „медиен съвет“? Една машинка за говорене, няма никакво значение нейното слово. Само укрива пипалата на голямата власт. А можеше да бъде друго. И тези хора (както малцина от тях направиха) можеха да положат началото на една съпротива, началото на едно ново убежище за интелектуалци. (Култура, 2001)
 
Хората са като планетите. Те се движат, променят положението си. Хората са различни – когато са на власт или когато не са на власт – различни са, когато изпълняват публична роля. Мисля, че по принцип вярвам, никога не съм предубедена. Макар че, когато избирам събеседник, изключително се плаша и го избягвам, ако той вече е зациклил в някакво безкрайно демагогско положение, демагогско говорене. Това винаги отблъсква, то се знае. За журналистите във всяко отделно време, във всяка отделна ситуация има лица, които са по-значими или по-малко значими. На какво се дължи това? На това кой в каква фаза е. (Дневник, 2005)
 
Ако това е безразсъдно, то действително може да бъде извинено, но ако е политическа поръчка, вече не може да бъде извинено. Аз допускам, че на него [Александър Велев] му минава през ума, че може да бъде погледнато като политическа поръчка. Уволнявана съм, това ми е трети път, предишните два бяха все политическа поръчка. Допускам, вече съм мнителна, вече мога да подозирам, че зад мнозинството, което го избра, има политическа поръчка. И този наш закон, който позволява вменяването на такива политически поръчки, е изключително порочен. А да не минем през това, че поначало законът в начина, по който е направен, и с финансирането на обществената медия, държи всеки месец на къса каишка генералния директор. Той няма да получи субсидията за месеца, за да заплати там, да направи своите харчове, ако, предполагам, не се държи прилично. (За уволнението в Шоуто на Слави, 2016)
 
Принципът е да не заобикаляме никоя тема. Особено неудобните. Не знам дали това е част от причината за уволнението ми, но скоро ще разберем. (Как?) Ако ефирът ги забрави. Вижте, крепостите се превземат отвътре. Журналистиката все повече се превръща в обител на посредственост и грандомания, търгуваща с индулгенции без бандерол. (Гласове, от блог на Веселин Диманов, 2016)
Когато настъпва началото на един мандат, хората са още по-плахи. Освен че настъпи страхът тотално в нашите редици. Спомням си, че по времето на началото на мандата на Хачо Бояджиев в Ефир 2, въпреки популярността на Нери Терзиева, никой не се застъпи за нея. Бяхме трима – Петко Георгиев, ти [Сашо Диков] и аз [Лили Маринкова] – броени единици. Това говори за конформизма в началото на един мандат, когато хората се ослушват. Те са смели към края на някой мандат, както беше при Радослав Янкулов. (BiT, Просто Диков, 2017)
 
Цензурата, автоцензурата и свободата
Всеки се самоцензурира, всеки се самоконтролира. Нашият проблем с цензурата и автоцензурата е като със здравето ни – когато говорим за него, сме малко неискрени – искаме да кажем, че сме малко по-добре, отколкото сме всъщност. И оттук идва раздвояването, когато си на микрофон. В поведението на човека може да се долови някаква весела интонация, която се опитва да прикрие страха му. Но заиграването със страха е нещо много страшно, много жалко. Ние имаме шаблона на едни водещи от миналото – излъчващи веселост хора, веселяци. Това е електронен идиот – човек, който се страхува, а пък се прави на весел. Във всяка медия има цензура – въпросът е как да разширяваме бариерата пред нея. Най-сложното изчисляване е да разбереш кое е допустимата граница. Това е въпросът на Радой Ралин: как хем да бъда откровен, хем да бъда симпатичен. (Демокрация, 1995)
 
Пред страха от смъртта човекът се свивал до естествените си размери, а пред страха от цензурата журналистиката приема размерите на посредствеността. Какво друго е стандартното слово, освен мисъл, оплодена от цензура […]
Уви, шефовете и сега се държат като хора, които трябва да бъдат забелязани от властта. Това не ни интересува, както и развоят на депутатите, които изградиха общественото си положение от свободното слово и първи хукнаха по петите ни. По-важно е да възприемем, че цензурата не трябва да се заобикаля, надхитря и опитомява, а изобличава. До степен, в която журналистическата общност не моли да бъде допусната отвъд ограниченията, а просто го налага.
Когато произнасям думата „цензура“, установявам с почуда, че в нея има някакъв патос. Вероятно това е следствие на опита в продължение на много години. „Онази“ цензура не е тази, която изпитваме напоследък. В предишната безспорно имаше усилие да бъде казана истина или някаква част от нея. Дори самото усилие заслужаваше уважение […] Днешната цензура е съвършено различна. Сега донякъде сами избираме на кого да служим с пълното съзнание, че ще бъдем цензурирани […]
И така, цензурата не бе унищожена. Тя се размножи, но има ли по света медия, в която цензурата не съществува? (Литературен форум, 1995)
 
Цензурата винаги е означавала на кого искаш да се харесаш. Тя съдържа този въпрос сама по себе си. И тук е така наречената жестока справедливост на професията – само хора, които съумяват да рискуват и да разширяват цензурата, могат да спечелят публиката. Просто заради теоретичното и същностно противоречие между публика и власт. Ако ти обемеш с цялото си внимание своето поведение и желаеш да поддържаш ласкателност единствено към първата власт, непременно ще загубиш уважението на публиката. Четвъртата власт и днес има един-единствен проблем – това е поведението й към първата власт. Към изпълнителната власт, към политическото мнозинство. И ще бъде много архаично да се смята, че първата власт трябва да изпитва журналистиката с единствения въпрос харесваш ли ме или не?Като че ли няма други отговори. Това е много страшно […]
Ценя словото, обичам свободата и ще се възползвам от всички възможности, които ми дава това състояние. То не е отказ. За хората, за които това означава да бъдат по-ниски от тревата, да се автоцензурират, означава и че се самоубиват професионално. Така е направена тази наша професия – или съществуваш, или не. Останалото те превръща в чиновник. Най-доброто в радиото в това отношение е, че имаме неговата традиция. Но то също така се и възпроизвежда. Има поколение от 25 години нагоре, което е стъпило на традициите на свободното говорене, на забавата, на куража да има различни мнения. (Век 21, 1998)
 
[Радиото] се е освободило по-рано от цензурата чисто технически. Ако освободиш за 24 часа канала за живо говорене, тоталният контрол е невъзможен. Не можеш да се подпишеш върху езика и мозъчната дейност на човека. Но на практика, здраво ни бяха бръкнали в мозъка, тогава всичко едва, едва започваше. Да се говори на живо в ефира минаваше за нещо свръхтрудно. Да се държиш естествено изглеждаше чудесен съвет. Въпросът за автоцензурата е жесток за журналиста пред живия микрофон – как човекът разбира кое е позволено и кое не. Решенията се взимат мигновено. Добре е да се знаят рисковете, но журналистът и до ден днешен не винаги може да прецени кога засяга недопустимо овластените. В началото на 90-те беше ясно, че трябва да се отстрани имплантът в мозъка – да се повярва в „не на страха, не на лъжата“. (Култура, 2007)
 
Журналистиката
[Частните] не ме изкушиха със свободата, която не притежават, нито с изобилието от непрофесионализъм, който не намалява. Нямах голям избор. Оказа се, че в романтичния период на т.нар. промяна възлагаме на конкуренцията надеждите си за това, което тя не може да направи – да постави всичко и всеки на място. Разбра се, че в живота не се вливат просто някакви обективни тенденции, а всичко е плод на много работа и време. Но даже и да имаше истинска конкуренция, националният ефир, националното радио си остава по направа вътрешен монополист. Частните радиостанции се правят от „наши хора“. Няма пазар за журналистическия труд, защото и за двете страни не е въпрос на съществуване колко и каква публика имат. (Литературен вестник, 1994)
 
Ако не съществуват институциите с техните пресконференции, заседания или съобщения, ще се окажем хора без новини за страната. А вестниците сполучливо ги заместват – разбира се, пак с търсенето на определена сензация. На практика се получи така, че т.нар. почтен човек не присъства. Непочтеният има много повече шансове да влезе в пресата. Не подхранваме човекознанието, човеколюбопитството. Почтеният човек не е интересен. Както и възможността да направиш впечатление с действително добрите новини. Нашата ненавист към тях идва от това, че винаги са търсени като фалшифицирани съобщения, като заместител на парливата информация. По един нов начин отново се получи същото – работят институциите, информацията е ограничена, монотонна и затова всъщност са и големите пропагандни трикове. (Континент, 1995)
 
[Ж]урналистът се проваля, когато не е на равнище, когато не е питащият човек, когато не разбира острите въпроси. Когато си в угода, това винаги личи. Когато правиш един мазен поклон, това винаги личи. И се проваляш като журналист. Това е хубавото на нашата професия – винаги си в чиста спортна ситуация. А сега най-големият проблем на журналистиката е, че тя не полемизира важните въпроси. Седи в краката на политиците и чака да й бъде поднесена някаква пикантерия или да й бъде открехната някоя от малките или големите тайни. (Век 21, 1996)
 
Модерната журналистика е като симфоничен оркестър, а те [властите] я хвърлиха в чалгата на партийната просвета… Това е странното в нашата професия: като се обърнеш назад – виждаш само сенки. (Труд, 2001)
 
[Ж]урналистиката е един вид техника, но и много напрегнат начин да съзираш общественото. Няма много достойнства това, което се прави всекидневно, и аз се съпротивявам на медийните отражения на тази наша реалност. На съвсем никаквите събития, които съобщаваме. Журналистиката е така направена – да бъде бързоречие. Случките, които съобщава, са микроскопични. Тя е направена да може бързо да реагира. Случило се е нещо глобално в нашето време – от сериозната плът на живота се е отделил някакъв лекомислен, но продаваем дух. Виждаме го като във филма „То“ –да се плези отвсякъде. Разбира се, журналистиката се докосва, възпроизвежда основните въпроси, които си задава разумът и в нашата ситуация, но като че ли това няма относителна тежест, както се казва, не се рентира (Култура, 2001)
 
Споменаването на проблема с концентрацията на капитала и огромните материални интереси помага да стигнем до положението, в което е доведена индивидуалната воля на журналиста. Неговото докосване до тези огромни интереси може да го накара само да капитулира. Най-често той няма ясно схващане за интересите на собственика […]
Всекидневната електронна медия е ламя. Част от журналистите се лумпенизират, стават момчета и момичета за дребни поръчки, от които можеш да се освободиш всеки момент. У тях обаче съществува мечтата и си мислят дали и те като политиците няма да се доберат до заветното „Дай милион“ […]
У нас винаги има преклонение пред чуждестранните образци, пред групировки, пред свободата, която като че ли ще падне от небето. Всъщност, ние отиваме там със същите свои интереси, зависимости и несвободи, както и с разбити очаквания. Моментът е свързан с това дали има чисти капитали за медиите. (За медиите през 2008, дискусия на Българския Хелзинкски комитет, 2009)
 
Наистина, пресцентровете по-често вземат или поне искат да вземат решенията. За журналистите остава единствено изборът дали да приемат или да не приемат предложения им събеседник. Все пак, имаме право да настояваме за друг, който ни се струва по-интересен. Не сме длъжни изцяло да се съобразяваме с политиките и стратегиите на партиите. Но иначе е факт, че много от рубриките, в които политиците обикновено се изявяват, започнаха да стават лесна плячка за амбициите, за кариеризма. Това се оказва и най-евтиният начин да си направиш предаването – предимно с хора, които по една или друга причина търсят популярност, а не с тези, за чието мнение си убеден, че ще бъде интересно и полезно за хората. В този смисъл, става все по-трудно да се направи престижно интервю […]
По постановка журналистът трябва да е опозиционно настроен. В никакъв случай да не е сервилен, да прави истинско интервю от гледна точка на подаване на пасовете с политиците. Трябва да бъде максимално отчужден […]
От съвместяването на двете занимания [„Неделя 150” и „Вън от рая по Канал 3] научих, че голямата медия ти дава чувството да не си благодарен на събеседниците си за това, че ти дават интервю. Знаете, за интервюто може да се говори по два начина – че се взема и че се дава. В БНР журналистът е напълно еманципиран, тук си много по-спокоен. Упражняваш професията си в най-почтен план. Не казвам, че другото не е почтено, но в малката медия непрекъснато живееш с усещането, че не взимаш интервюто, а ти го дават. В малката телевизия, във вестника с малък тираж трябва да вложиш много по-голяма стръв, за да си осигуриш нужния събеседник. С цената понякога дори на унижение. (Тема, 2010)
 
Вижте днес новите медии, множеството информационни канали, сайтове и т.н. И какво всъщност съобщават? И какво има за съобщаване в този свят? Но дойдоха и нови неща. Ние, професионалистите, сме задължени всичко да следим, това е отрова, голяма отрова – обаче сме свикнали […]
Зрелището ескалира и не му се вижда краят. На този фон колко наивна, че дори безобидна изглежда старата пропаганда. Тази зрелищност диктува и политиката […]
Има медии, чиито собствениците са бизнесмени. Те правят бизнес с тези интервюта. Кацва един човек и почва да говори елейно. Подават му се само леки четки по оформяне на грима. Изобилието от медии поддържа режим на постоянно присъствие на празнодумци в ефира. Харизматичните личности отстъпиха място на безличности. (Култура, 2015)
 
Радиото
Една програма като нашата, 24-часова, много трудно се контролира, трудно се цензурира. Тя създава впечатление за свобода, че едва ли не всичко можеш да кажеш […]
Предаванията, чиято основа е срещата на властта с журналисти, с общественото мнение, предполагат журналистът не просто да цитира слушателски въпроси – във въпросите му трябва да има синтез, концентрация на обществена енергия. А и всеки политик знае, че печели тъкмо от демонстрацията на идеята за демократичност, от „срещата с живота“. Макар че в същото време за никого не е тайна, че хората, които се появяват в такива срещи, не олицетворяват докрай самата същина на живота, а участват донякъде в играта […]
Много добре съм съзнавала голямата условност на публичната изява. И че хората говорят пред мен като за радио. Искрените неща не стават нито в литературата, нито в журналистиката. Това са толкова обществени занимания, колкото и политиката. Затова в публичните неща животът е прибавил малко игра и съвсем не е случайна тази прибавка. В края на краищата, в развитите демокрации на политиката се гледа преди всичко като на игра. Какво да говорим за журналистиката – и при нея се цени съвършенството на атаката, комбинативността, постигането на целите […]
За мен функцията на радиото е да накара хората да мислят. Дори в този връзка имам предубеждение към безспорните неща. Нещата, които не будят съмнение, са вече опасни. Това е естественото подозрение към отличника. (Български журналист, 1992)
 
Дразни ме стремежът тенденцията „Хоризонт“ да не се набива на очи и да се направи, ако е възможно, той по-незабележим, отколкото е. Да не каже някой нещо. Това, да не каже някой нещо е изведено до абсолют и абсурд едновременно. Значи, искаш да унищожиш самата природа на радиото – да вдига шум. Страх от партиите, от Комисията по телевизия и радио, от сърдити хора по телефона, които казвали „Вие българско радио ли сте?“, въобще – страх от страха. Когато романтично повярвахме на промяната, това изобщо не го допускахме! (Литературен вестник, 1994)
 
Често пъти бързото говорене идва от желанието да симулираш спокойствие, да докажеш, че владееш ситуацията. Това поражда и страха от тишината в студиото. Едва след много време идва белегът за това, че си надвил страха – когато си позволиш да работиш с паузата и тишината. Защото, когато сбъркаш, когато допуснеш гаф, това е страшна тишина, това е космическа тишина… (Континент, 1995)
 
Опитът показва, че селекцията на само добронамерени гласове е самата скука. Медията трябва да опита крайностите […]
Появата на Костов в студиото беше с желание да се сложи точка на седмицата. Диалогът стана монолог и премина в обръщение. Мълчах 25 минути […]
Питах го дали признава, че е разрушен общественият договор, дали мисли, че все още разполага със сигурно мнозинство. Костов отговори, че всичко е наред. Тогава цитирах социолозите, които казват, че 64% от хората сочат с пръст надолу като весталки. Оттам нататък той ми припомни, че е конституционно избран и да се държа учтиво. И аз замълчах. (24 часа, 2000)
 
Тази криза [2000-2001] оголи една друга същност на медиите, контролирани от държавата. Оказа се, че те са пространство, на което властта може да се разрази като тайфун и да се стигне до унищожаването на човешкото лице, като се внуши, че всеки може да бъде изметен, подменен. Тоест, унищожено беше усещането, че във всички тези студиа, в тази творческа кухня е имало човешко присъствие, опит с продължение, че човек тук е градил, работил, дал е голямо количество свои неврони. В крайна сметка се получава една изцяло обезобразена вътрешна среда, в която човешкото е изтрито, остава просто техниката, сградата. Една такава обща занемареност, която всеки може да ползва, каквато беше социалистическата традиция за държавното. (Демократически преглед, 2001)
 
В края на онова управление [преди 1989] радиото беше единствено. Беше претрупано от хора и амбиции, живеещи в добре описания двоен стандарт. Но тази журналистическа вътрешност винаги е била осеяна с много междуличностни противоречия – заради изявата, с която хората свикват, както с дишането. Ако на някой му отнемат микрофона, все едно му посягат на живота […]
Имала съм усещането, че си затварям очите за много неща, защото съм в медия, в която държавното преобладава; и надделява над това, към което се стремим. Но всичко това трябва да го приемаш. Сигурно изглежда много грозно, че не се противопоставяш непрестанно. От друга страна, аз не съм приемала неща, които противоречат на принципите ми, смятам. Не съм приемала налагането на събеседници и съм абсолютно свободна в избора на хора. Може да се каже, че тази роля е много ограничена и повторяема, но това са единствените неща, които мога да спася […]
[Медията] е един вид наркотик. За всички. Зависимостта ти от нея е всичко. И това, което ти възприемаш като своя свобода, е най-голямата зависимост. (Култура, 2007)
 
В радиото работят журналисти с чувство за отговорност, но чак пък за мисия... По-скоро да коментираме това, което занимава всички. А то не е кой ще субсидира радиото, защото дали ще е държавата или някакъв фонд, източникът на парите ще е все един и същ. Дали ще те контролира държавен орган или някакъв обществен съвет, също няма особено значение. Съветите, колкото и да са обществени, също като държавата, могат да си имат свои интереси. Наистина, бюрократичната машина понякога може да е доста брутална, но и претенциите, и настроенията на обществото не винаги са достатъчно разумни и благочестиви, за да бъдат поощрявани от медиите. Не са един и два примерите за масови заблуди, граничещи с умопомрачение. В този смисъл, голямата отговорност и голямото задължение на БНР не е да обслужва интереси, а да доминира в националния ефир. Гласът му да сплотява, а да не разединява, да вдъхновява, а да не унизява, да извисява, а да не омърсява. В радиото работят стотици, но не съм чула някой да говори тия неща, което не значи, че не се споделят. (Култура, 2010)
 
В „Неделя 150“ има повече измерения – от една страна, рубриката е нещо като официоз (съобщенията в нея се цитират както от новините на радиото, така и във вестниците), а от друга – е и форма за свободно, гражданско, дискусионно изразяване, в този смисъл тя е в списъка от емисии и предавания, които могат да направят имиджа на даден политик, но безспорно дава „дивидент“ и на журналистите. В такава рубрика по-бързо се прави име […]
Удивена съм обаче какви огромни количества сили и енергия трябва да се изразходват, за да се наложи една подобна медийна марка. Ако днес пак трябва да мисля дали да избера и да тръгна с такава рубрика – не знам. Но знам, че желаещи да ме заместят бързо ще се намерят. (Тема, 2010)
Подготвиха Снежана Попова и Вяра Ангелова
 
Списък на източниците
Само мигът е истински. Интервю на Снежана Попова. „Български журналист”, 1992, №10, с.10-14.
Падналият по очи се пита „Какво ли още предстои“. Интервю на Амелия Личева. „Литературен вестник”, 1994, 14-20 ноември, с. 3.
Цензурата и автоцензурата винаги се преплитат. Интервю на Юлиана Ончева. „Демокрация”, 1995, 6 март, с. 8.
Почти суеверно започвам да издигам в култ доброто. Интервю на Валентина Радинска. „Континент”, 1995, 10 март, с. 25
Маринкова, Лили. Клоните като корените. „Литературен форум”, 1995, 15-21 март, с. 1-2.
Маринкова, Лили. Слугуването на политическия човек. Записа Мария Василева. „Век 21”, 1996, 18-23 януари, с. 1, 3-4.
Маринкова, Лили. Журналистите са по-устойчиви, отколкото изглеждат. Записа М. Иванова. „Век 21”, 1998, 20 март – 2 април, с. 3.
Властта мечтае за нова медийна хигиена. Интервю на Мила Вачева. „24 часа”, 2000, 17 май, с. 12.
Маринкова, Лили. Човешкото бе изтрито. „Демократически преглед”, 2001, № 47, с. 99-110.
Не аз, а Бориславов и Събчева ще си отидат. Разговаря Калин Първанов. „Земя”, 2001, 20 февруари, с. 3.
Властта е глухо чудовище. Разговаря Румяна Братованова. „Дневен труд”, 2001, 28 юни, с. 10-11.
Интелектуалецът на власт е като дървено желязо. Разговора води Митко Новков. „Култура”, 2001, 14 декември, с. 5.
Александър Божков пита журналистката Лили Маринкова. „Дневник”, 2005, 8 юни, с. 16-17.
Наркотикът „Хоризонт“. Разговора водят Копринка Червенкова и Митко Новков. „Култура”, 2007, 5 октомври, с. 10-11.
Медиите през 2008. Участие на Лили Маринкова в дискусия, организирана от Българския Хелзинкски комитет, 23 февруари 2009.
Става все по-трудно да се направи престижно интервю. Интервю на Светослав Спасов. „Тема”, 2010, 31 януари.
Маринкова, Лили. За медийните овощари. „Култура”, 2010, 29 октомври, с. 6-7.
Непомерната тежест на медиите. Разговора водят Копринка Червенкова и Христо Буцев. „Култура”, 2015, 30 януари, с. 10.
Лили Маринкова в „Шоуто на Слави” – интервю. 8 юни 2016.
Журналистиката заробва, но и дава свобода. Интервю с Лили Маринкова. „Гласове”, препечатка от блог на Веселин Диманов, 1 септември 2016.
Лили Маринкова за свободата на словото в медиите в България. Интервю с Лили Маринкова. Телевизия BiT – „Просто Диков”, 2017, 30 април.