Функцията на Култура
е спасяема –
вие сте летва, вие сте филтър

 
- Почти като в китайското проклятие, това, което си пожелавахме, се сбъдна – многополюсният свят е пред нас. Как да оцеляваме в него, ние, българи? Като се капсулираме национално или като се разтворим из света подобно на еврейския народ?
- Както предвиди още Бжежински, Съединените щати удържаха прякото си лидерство „само“ четвърт век. Или пък : „цели“ 25 години. Така или иначе, това очевидно свършва. Настъпват нови времена. Ние с Кънчо Стойчев го формулирахме така: Главният резултат от глобализацията ще бъде регионализацията. Възникват (вероятно) 7 региона. Те, за разлика от нациите, обединяват хората не по разбирания за миналото (и не с общ език), а по виждания за бъдещето. Тоест, регионът е усещане за обща съдба.
Следователно, вие фактически ме питате с кого ще сподели съдбата си България. Очевидно, че с Европа. Не защото това е най-добре за нас. А защото „Европа“ е единственият възможен дългосрочен наш консенсус, единственото ни работещо бъдеще. От друго бъдеще просто ще се разпаднем.
Колкото до глобалния свят – той вече е реалност в няколко смисъла:
- Установена е нова формула на мира: да си суверен, означава, че другите суверени го признават (а не, примерно, че имаш голяма войска и/или „правилни идеи“).
- Установен е глобален поглед върху природата: никой не спори за атомите и техните ядра.
- Установена е глобална забрана: да не се разрушава човешкото тяло.
И доста други.
А в локална, регионална позиция се оказаха такива неща, като религията, идеологиите, демокрацията и свободата въобще… Все неща, доскоро претендиращи за глобалност, та и за универсалност.
- Какви връзки и какви разминавания откривате между научното наследство на Маркс, комунизма като политическа доктрина и социализма такъв, какъвто ни се случи?
- Интелектуалната трагедия на Карл Маркс не е – както често се говори – в това, че „погрешно прилагат възгледите му“, а съвсем другаде. „Комунизмът“ като привилегировано гледище дава на мислителя огромни сили: и теорията му за „фалшивото съзнание“, и гениалното откритие за връзката на производителни сили и производствени отношения са пряк продукт на тази гледна точка. Но тя, същата, го държи в плен на Модерността, на Просвещението: той е прозрачно убеден, че човекът има „същност“, която трябва да се пази и защитава.
За Маркс държавата, частната собственост, бракът са окови, разбиването на които ще отприщи „същностните сили“, тоест, ще прехвърли човечеството „от царството на необходимостта в царството на свободата“. Именно това не се случва в нито един от вариантите на марксизма на власт. Тоест, утопията търпи поражение не в някакво свое слабо място или детайл. Тя рухва през централното си допускане – за същността на човешкото същество.
- Кое е последното поколение, в което имаше „вярващи комунисти“, и в какво собствено са вярвали те?
- Утопията на власт се намира в парадоксално положение: самата тя е критика на властовите практики. Точно както думите на Исус са ежеминутна критика към Църквата на власт, непрестанен извор на неприятности за лидерите й. Затова вътрешните критики към социалистическата власт са предимно леви, а не десни. Това става зла ирония в началото на Прехода. Хората се въвличат в драмата с мотив, че соцът е неравно общество, те атакуват „мерцедесите“ и „резиденциите“, за да „стане най-сетне“ „всекиму според труда“. Последиците са ужасни - предимно за самочувствието на бившите соцграждани след Прехода.
„Истински комунист“ е поза на дарител, на човек, който облагодетелства малките и слабите, вечно губещите, затъналите в поробващи илюзии. Тоест, е класически контраелит. След счупването на „стъкления таван“ (тоест, след 1968 г.), тази поза се обезсмисля. Едно е Георги Димитров да е шеф на профсъюза на „Тойота“, друго е да е шеф на самата „Тойота“. Сегашните общества „изпомпват“ всички иноватори към върха; даже повече: върхът в това се и състои – че там обитават иноватори. Тази употреба на контракултурата, на контраелитността е решаваща.
- Твърдението ви, че Луканов е баща на демократичната опозиция у нас, не е комплимент за нея, но комплимент ли е за него?
- „Луканов създаде СДС“ е двусмислено изречение, станало извор на куп недоразумения и идиотщини. „СДС“ не е списък на лидери, а състояние на главите на почти два милиона българи. Но въпросното изречение не е глупост, а нещо като отровна гъба двойник, в него има „нещо вярно“. Какво? Луканов (и Младенов) свалиха Живков от власт (нищо подобно нямаше в Полша, примерно). От самото това произтича, че те получиха стратегическа инициатива. Последното – и във войната, и в политиката – означава, че можеш да избираш времето и мястото на сраженията, но съвсем не значи, че си спечелил битките. В случая – за разлика от Полша – БКП инициира Кръглата маса и посочи опонент. Това е огромен факт на фона на надигналата се огромна опозиционна вълна. И Луканов, разбира се, не можеше да реши дали да я има тази вълна. Но можеше да предреши кой ще я представлява първоначално. Съвсем разбираемо: когото покани на Кръглата маса за противник, той ще е. Вариантите му бяха три: 1. Царят и негов антураж; 2. Остатъци от разбитите в края на 40-те партии тип БЗНС „Никола Петков“ и т.н. (Ценко Барев и компания); 3. Самовъзникналото дисидентство – състоящо се донякъде от бивши и актуални комунисти. В този и само в този смисъл, той е „създател“ на сините. Подобно беше положението му с турците, не просто настръхнали след Възродителния процес, но оказали единствената реална съпротива срещу БКП по време на социализма. „Изборът“ на опонент беше Ахмед Доган и това се оказа спасително за страната. ДПС нито се плъзна в ислямистка посока, нито стана маша на Турция.
Той имаше избор и за БСП. Избра нейна социалдемократическа идентификация и проевропейски път. Имаше обаче и съвсем обратен вариант: национализъм, затваряне тип Милошевич.
С просто око се вижда, че тези три „избора“ са в единство и съставляват политическа линия, за която той впрочем плати с живота си.
- Защо убиха Луканов – заради битката между клановете на мафията или защото генерира прекалено много власт, което, впрочем, не е много по-различно?
- Всяка реформа е сделка между бившите и бъдещите (това я различава от революционното насилие). И тя винаги е сделка за време. Тази структура обрича лидерите на реформата, тоест, на мирния преход. Бъдещите постепенно получават власт, но губят време и се разслояват; обратно – досегашните печелят време, но в перспектива губят всичко. И накрая всички са недоволни. И това недоволство те изливат върху своите лидери. Не съм чул някой да заподозре сините в убийството на Луканов. (Точно както Жельо Желев беше разкъсан символически не от червените.) Така че, убийството на Луканов е политическо; един политически спазъм на отиващата си номенклатура, на разгромената от Луканов система за сигурност на НРБ. А твърдението, че е убит от мафията, е любимото изречение на неговите убийци и на тези, които радостно им ръкопляскат.
И Луканов, и Желев, и Дертлиев са фигури, които тепърва българските историци ще оценят. Какво да се прави – за лакея няма герой.
- Разбирането ви, че капитализмът е последният обществено-икономически строй и след него няма какво друго да дойде, има ли нещо общо с романтичната неохегелианска идея за край на историята?
- Нищо подобно не мисля, а и въобще не смятам, че има „обществени строеве“ тип робовладение, феодализъм и прочее.
Ние сме в началото на нова епоха в историята ни на човешка раса. Както първата епоха на „скитащото“ човечество започва да свършва с появата на града преди десетина хиляди години, така от няколко века свършва епохата на закрепените за земята хора, на селяните. Вярвам, че тези епохи се движат и сменят в темпа на „веществата“, които овладяваме: пръчки, огньове, кости, камъни, метали, органични съединения… Освен това, вярвам, че историята е не предзададена и по това прилича на животинската еволюция. Всичко ново е възможност, но само възможност, няма необходимост, която да се реализира, а значи не може да има нито финал, нито окончателна развръзка, освен смърт, изчезване.
Новата епоха е в началото си, но още отсега се вижда съвсем реална опасност да се окаже последна. Хората днес се доближават до два много опасни ръба и това не се осъзнава.
Единият финал може да настъпи, ако изпуснем изпод контрол изследванията на изкуствения интелект.
Втората същинска опасност е, че сме тръгнали да се делим на нови раси. На такива, които са умни, работещи, безсмъртни, красиви и т.н. И на останалите, които не работят, живеят по-кратко, сърфират в интернет, имат регулирани желания (но ги мислят за истински) и „професионално“ консумират.
Сливането на тези две опасности е доста вероятно. Ако нещо подобно се случи, фантазиите на Ницше ще ни се видят мила приказка за лека нощ. Хората като домашни любимци на свръхчовеците не звучи добре. Но става все по-вероятно.
Колкото до капитализма, до самоцелния ръст на парите – той е чудовищно разрушителен само в свободната си форма. Обязденият, впрегнатият капитализъм прилича на митохондрията в човешките клетки: дава енергия, топли, но не излиза изпод контрол. Прилича на атомна електростанция, която служи за голям бойлер, бидейки всъщност съществено забавена атомна бомба. Повечето днешни общества значимо са стеснили свободата на капитала: 1. печатат пари (тоест, регулират лихвите); 2. ограничават работния ден и налагат административно цената на работната сила; 3. преразпределят чувствително капиталовите печалби. Засега тези регулации не са глобални – ще стане и това. Нещо повече – главното противоречие на съвременния свят е, че икономиката е глобална, а политическите регулации – локални.
- Ляв капиталист не е ли (именно по Маркс) оксиморон? Вие като такъв ли се възприемате?
- Ако „беден и десен“ е кратка дефиниция за „идиот“, то „ляв и богат“ очевидно е синоним на „изрод“. Разбирам, че моят живот може да се разкаже и така. Разказът в моята собствена глава звучи другояче: аз не съм капиталист (не правя от парите пари), аз съм замогнал се занаятчия. Организирам работилници за стоки и ги продавам (и стоките, и работилниците). Просто имах шанса в областите на моята компетенция (изследвания, медии, реклами) да няма почти никаква конкуренция преди 30 години. Ако започвах сега, нищо подобно нямаше да се състои. Спечелените от „Галъп“, вестник „Сега“, от списанията и рекламните агенции пари ние с Кънчо Стойчев (под влиянието на Красимир Гергов) инвестирахме в трева с 18 дупки. Дали тази приумица е добра – един Инвеститор знае.
- Криминогенният произход на капиталите през Прехода или неизживеният социализъм в мисленето е по-съществената причина на богатите у нас да се гледа като на виновни?
- Главният извор на богатство в сегашна България е приватизацията. (В която ние с Кънчо по никакъв начин не участвахме.) Тази приватизация беше не само желана от наивното население: тя беше централна гордост и мечта. Тя доведе до разслояване. Каква беше максималната имуществена дистанция при соца? Кола + вила + апартамент. Тоест, 30 – 50 хиляди тогавашни лева максимум.
Е, няма начин в едно (и то полу патриархално!) общество да увеличиш дистанцията 1000 (!) пъти и да не получиш оптика на ненавист. Мрази се, окончателно се мрази не просто „богатият“, а целият елит. Тези дни видяхме как дори Светлин Русев, един непосилно морален и очевидно гениален човек, и той бива ненавиждан, та и в гроба.
А между другото – за сведение на посрещачите – България продължава да е един от световните лидери по степен на равенство (по коефициента „Джини“).
- Няма ли предварително заложен конфликт на интереси между научна обективност и пазарна ефективност на изследванията на общественото мнение? Резултатите от тези изследвания, когато получат публичност, водят до промени в общественото мнение, които на свой ред могат да бъдат изследвани, и т.н. – не се ли получава „лоша безкрайност“?
- Никакво такова противоречие няма по една проста, чисто финансова причина: Политическите изследвания не носят повече от 4% от годишния оборот на нашите с Кънчо Стойчев изследвания, а има години, когато не правят и 1% от оборота. Те са реклама, може би лична амбиция, а може би и просто наш навик.
Впрочем, ние с Кънчо от години лично не се занимаваме с производство на числа.
Нито пък е вярно, че проучванията съществено влияят на населението. Таблото на стадиона, където пише „ЦСКА – Левски 3:2“, не е решаващ фактор за изхода на мача.
Още повече, че в днешно време да направиш проучване на общественото мнение е и лесно, и евтино. За 1500 лева всеки човек може да зададе всеки хрумнал му въпрос на всички американци, примерно.
- Съгласен ли сте с мнението на Юбер Ведрин, че за популизъм се говори, когато народите не гласуват „правилно“, тоест, не отговарят на очакванията на т.нар. елити? Всъщност, осъждайки някои политици, че са „популисти“, не осъждаме ли гражданите, които са гласували за тях?
- В моите очи популистът е човек, който се стреми да зарази електората с една проста спасителна идея. Когато избира между традиционни партии, човек избира система от възгледи, тоест, гласува за вид бъдеще. Когато гласува за „Мажоритарна избирателна система“ или за „Ще спра корупцията“, или за „Ще разгоня депутатите“, или за – не дай боже – „Президентска република“, гласуващият не знае какво прави. Не съзнава последиците на действията си, защото овластява непредвидим човек. И с това дефинира неизвестно – в общия случай неприятно – бъдеще. Тоест, попада в хипотезата на един мой любим случай: бях свидетел на диалог между крайно некадърен работник и негов ръководител на строежа. Последният каза: „Ти да мислиш е лошо – както за теб, така и за мен“…
- Напоследък обществото отново се разцепи – този път на русофили и русофоби. Защо след 30 години това отново се случва?
- Нищо не се разцепи, а вече съществуващо от век и половина разцепление се прояви. Както се е проявявало почти при всяко голямо сътресение. Въпросът в моите очи е друг: дали от базово раздвоение ще преминем към разтроение: про-американци, про-руснаци, про-ЕС?
- Когато есента в. „Култура“ спре да излиза, как трябва да продължим?
- Веднъж направих „изследване“: имам ли приятел, който никога да не си е сменял адреса? Излезе, че има един такъв: Деян Деянов. „Култура“ е нещо подобно – за 28 години не мръдна от важно място; остана неподкупна, претенциозна, леко високомерна, изискваща, безразлична към конюнктурата, съществена, макар и малка.
Не мисля, че в обозримо бъдеще кой да е вестник изобщо може да бъде спасен. Но функцията на „Култура“ е спасяема, стига правилно да разбирате ролята си. Вие сте летва и вие сте филтър.
И двете са възможни не особено скъпо в интернет. Но тук решаващо зависите от читателите (приятелите) си. Ако се размърдат (не говоря за пари), ако участват активно в мрежа, тоест, ако пишат, доставят материали, трупат смисли – ще станете много по-важни, отколкото сте сега. Защото във виртуалното пространство остро липсват тъкмо летви и филтри. Ако не – ще се тръгне по линията на организация, институция (тоест, йерархия, не-мрежа) и – боя се – всичко бързо ще свърши.
Вестникът изобщо, като явление е възникнал - поне така си спомням от една лекция на Сашо Кьосев – като обединение, синтез на три вече циркулиращи писмени извора. 1. Протестантски проповеди (бъдещата публицистика), 2. Новини за завърнали се и потънали кораби (сегашните бизнес страници) и 3. Писмени отчети за събития във важни, недостъпни за широката публика салони (очевидно - сегашната политология). Повече от сигурно е, че новата интернет базирана медия ще произведе аналогичен синтез. Куриозното е, че това означава, че новата свободна медия ще бъде еволюирала цензура! Защо не, обаче. Та не е ли мозъкът по новому организирана тлъстина?..
Въпросите зададе екип на „Култура”