Смъртта на телевизионния
търговски пътник

 
Смъртта на човека, който от готвач стана тв водещ, спря за минута света на телевизионната търговия. Минута мълчание в памет на Антъни Бурдейн. Много от зрителите вярваха, че революционният му опит да превърне клишето „кулинарно пътешествие“ в „кулинарна документалистика“ никога няма да има край. А революциите все пак имат край и някой трябва да превърне извоюваната от тях промяна в статукво. Проблемът е, че нямаше кой да предупреди зрителите, че Антъни Бурдейн ще усети кога предаването му се превръща в статукво, в телевизионна институция. Даже нямаше нов телевизионен бунтар, който да се осмели да го осмее, както той правеше с другите си колеги.
Натоварихме телевизионната храна с вяра, че телевизията може да ни показва действителността. И толкова по-силна бе тя, колкото по-честен беше с нас телевизионният водещ. Антъни Бурдейн се опита да промени търговията с телевизионни артикули така, че да върне отговорността на зрителя, да го остави да прецени колко телевизионни мерни единици опустошение може да понесе.
Постепенно обаче образът на Антъни Бурдейн започна да създава илюзии, например, илюзията за телевизионен водещ, който има отговор на всички въпроси. Макар да правеше обратното: беше водещият, който има въпрос за всички отговори. Клишета, стереотипи, лозунги – по-добре да ги разровим! Но телевизията е като храната – вони, разтича се, сладни, отвращава. И зрителят добре знае това, но повече се страхува, че без телевизията ще се чувства изолиран, сам в мислите си, ще смята, че няма теми за разговор с другите, че няма друг начин да разбере дали греши или е прав, освен да види примери на екрана.
Имаше един повтарящ се елемент във филмите на Антъни Бурдейн – много рядко в тях хората, които снимаше, гледаха телевизия. Антъни Бурдейн се опита да покаже онова, което Артър Милър написа за Голямата депресия – че човек не е защитен от личната си катастрофа, че не винаги е възможно да се промени и невинаги продължава напред, въпреки че няма да спре да вярва в американската си мечта. Антъни Бурдейн беше като герой, сбъднал американската мечта, въпреки че се опитваше да осмива и иронизира където и да се приютеше по света. Опита се да превърне в търговски продукт пародията на телевизионното воайорство – как другите хора живеят, какво ядат и защо са такива традициите им. Предаванията му бяха телевизионен театър, в който всичко е чудато, смешно, екзотично, но не и забавно. Бяха възможност да видим, че телевизията може да създава емоции, без задължително да трябва да забавлява.
Само че Антъни Бурдейн остана сам, търговските телевизии не откриха и не създадоха други водещи, които да ни казват, че има много истини, много гледни точки към действителността. Търговските телевизии предпочитат да плащат на водещи на телевизионни жълтоиди като Николай Бареков, Антон Тодоров, Илиана Беновска, Юлиан Вучков и т.н. Все хора, на които Антъни Бурдейн би се присмял. Само че би се присмял, ако бяха готвачи. Водещият Бурдейн е длъжен да спазва законите на телевизионната търговия, въпреки че знае, че спасение от голямата депресия няма. Смъртта на един телевизионен водещ, на една медия или на едно предаване не са страшни. Страшното остава за зрителите или читателите, които трябва да се съвземат след такава катастрофа, въпреки че някой за миг им е отнел вярата в тяхна медийна мечта.